С елегията „Майце си” Ботев поставя началото на гениалното си творчество. Стихотворението е написано в Одеса и излиза през 1867г. във вестник „Гайда”, редактиран от Петко Славейков. Един Чувствителен, непримиряващ се с неправдите млад човек, надраснал идейно и духовно сънародниците си, самотен сред другите, в трагателна изповед пред майка си изплаква своите чувства и мисли, търси подрепа и разбиране. Образът на майката се налага и в други Ботеви творби и този факт свързващ не само с дълбоката духовна близост между майка и първородно чедо, но и с особеностите на народната песен, към която поетът изпитва неподправено преклонение. Простонародното, изпълнено с обич и уважение обръщение „мале” отприщва драмата на една неудовлетворена от безличния живот личност: Ти ли си, мале, тъй жално пела, ти ли си мене три години клела, та скитник ходя злочестен ази… Еднаквите синтактични конструкции, думите от народната лексика и най – вече мотивът за майчината клетва отвеждат към красотата на народното творчество. Но това усещане е привидно, защото зад всеки ред мощно се налага чисто ботевските, индивидуално и неповторимо като преживяване. Елегичният тон на творбата идва от съзнанието на лирическия герой за разбита младост. …та мойта младост, мале, зелена съхне и вехне… Удивителната метафора отвежда към една младост, уязвена от лични неудачи и от мисълта за тежкото положение на народа. В болката на поета откриваме и несдържан гняв, който в по – късните творби ще се трансформира в една страшна омраза: …и срещам това, що душа мрази! Действителността не удовлетворява този „скептик злочестен”. Той се чувства самотен дори сред „мили другари”. Безгрижността и непринудеността в отношенията им е привидна: Весел ме гледат мили другари, че с тях наедно и аз се смея. Простите човешки радости са несъвместими с робския живот, който унищожава полета на мечтите още в зародиша им. Лирическият “Аз”, надраснал идейно сънародниците си, осъзнава причините за своето страдание: …но те не знаят, че аз веч тлея, че мойта младост слана попари! Това, което не знаят другарите, е длъжна да знае майката. От нея търси героят не само съчувствие, но и разбиране. Онова, което не може да сподели с „мили другари”, ще сподели с майката. …кого аз любя и в какво вярвам – мечти и мисли – от що страдая. Още в първата си творба поетът разкрива титаничната мощ на своите копнежи – „мечти и мисли”, които не само изява на въображението му. Това са вече оформените в съзнанието му идеи, свързани с националното и социалното освобождение на народа. И точно тези идеи – повели на времето, в което живее, го разкриват като самотник в обществото. Със своето прозрение Ботев остава неразбран: „Приятел нямам…” признава той и това увеличава чувството на изолираност и самотност. Необикновеното приятелство между млади хора търси героят, а оня приятел, който е преди всичко съмишленик, съидейник. И понеже не намира такъв около себе си, а и защото е възмутен от пасивността на обществото, поетът се обръща с трогателна жалба към майка си, като изплаква наранената си душа: Освен теб, мале, никого нямам… И не само това: освен че търси съчувствие, героят иска да приобщи майка си към своите идеали, към съкровените си копнежи: Една сал клета, една остана: в прегръдки твои мили да падна, та туй сърце младо, таз душа страдна да се оплачат тебе горкана… Неразбран от обществото, Ботев търси опора в семейството и по-точно в майката, която е негов стожер. В общуването между майка и син душата на самотника ще се пречисти, от нея ще избяга злобата и неудовлетворението: Баща и сестра и братя мили аз да прегърна искам без злоба, пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба… Личи влиянието на романтизма. Но като се има предвид дълбоката неудовлетвореност на лиричния „Аз” от живота, неговата идейна самотност и разочарование, това предсмъртно желание става разбираемо, тъй като отвежда към едно драматично, трагическо изживяване. И все пак лирическия герой, въпреки страданието и уязвената си младост, съвсем не се осъзнава като победена от живота личност. Болката и чувството за самотност са една мъжествена изява, те са зов за борба, вяра в народните сили, в освестяването на пасивните и безразличните, както и предчувствие за неизбежната саможертва. Тази първа Ботева творба поставя началото на една съществена особеност в неговото творчество – единството между съдбата на поета и участта на народа, подчертано от силни чувства, непознати дотогава в нашата поезия.
Израстването на народа и духовното му освобождение. Интерпретация на текста на главата “Пиянство на един народ”
Място на главата в сюжетно-емоционалната и композиционна структура на творбата 1. Поставена непосредствено след “Новата молитва на Марка”, тази глава играе роля на философско-есеистично обобщение на пробуждането, преминало през съзнанието на отделния човек и намерило отражение в революционния кипеж на масите чрез метафората на пиянството. 2. Стилистично главата има подчертан публицистичен характер и изразява отчетливо позицията на повествователя, говорещ от позицията на “историческата истина”, за да придаде достоверност на убеждението, че не е останал човек или прослойка от българското общество, които да не са докоснати то “огнения серафим” на духа на свободата. Достоверността, която кара повествователя да се върне назад в историята, не противоречи на реторическия патос, който проявява и който като че ли пренебрегва отделни факти от романовото действие, чийто смисъл не съвпада с подобно обобщение. Смисъл на заглавието: Липсата на определителни членове в заглавието заявява намерението на повествователя да се откаже от определеност по отношение на завършеност и фиксираност на метафората “пиянство”. Това е метафора, която отвежда към представата за преобърнатия свят, в който робът не е вече роб и свободният духом човек оспорва правото на досегашния господар да бъде господар. Анализационни моменти в текста: 1. Вметнатата в началота на първото изречение дума “наистина” осъществява смисловата и емоционалната връзка с предходната глава и представя речта на повествователя като продължение и потвърждение на размислите и прозренията на чорбаджи Марко. Това, от своя страна, придава усещане за съпреживяване и по-дълбока емоционалност на последвалата философско-есесистична реч. 2. Текстът продължава с един внушителен образен паралелизъм между промените в природата през пролетта и революционното кипене. Сходството между ставащото в природата и в душите на хората извежда идеята за опиянението извън сферата на бита и търси причината за нея в нещо висше, подчинено на трансцедентен порядък. 3. Мотивът за пиянството се доизгражда по линия на сакралността чрез алегоричното уподобяване на българските събития с евангелските, внушено на текстово ниво чрез наситената с библейски смисъл лексика в първия абзац / забележка: при интерпретацията в този момент трябва да се цитират отделни думи или фрази/. Природното време – пролетта- и Христовото разпятие не е случайно съвпадение и обяснява метафоричното сравнение с българския кръст, който народът понася към своята Голгота. 4. Следващият абзац ретроспективно представя времето преди “двайсетина години”, споменава името на Раковски и има за цел да обоснове разбирането на повествователя за логическия и предопределен ход на историята, в която метаморфозите на народния дух не са плод на случайно стечение на обстоятелствата, а са чудо, което десетилетия се е творяло. Изгражда се образът на всеобщото опиянение с помощта на перифраза на отделни стихове от одата “Левски”, изгражда се представа за географския, социалния и нравствения облик на този подем 5. Третият абзац с множеството си метафорично натоварени художествени детайли представя живота като театър с декори и артисти, които наистина създават история. Тук може да се потърси аналогия с алегорията на “представлението” като своеобразен живот извън установените норми и уседналите граници на бита. • Роля на поличбата – помага да се приеме промяната, когато още разумът не може да я приеме; това е инстинктивно търсене на опори в ирационалното, за да може българинът да приеме промените в себе си и в това, което става около него, за да го осъзнае. • Автоцитатът на последното двустишие от одата “Каблешков” е поетическото обобщение на повествователя на идеята за пиянството, обхванало целия народ, и начин да напусне обективното романово време и да придаде на мотива епическа широта и измеримост с най-високите нравствени образци от българската история. • Митологичните измерения на събитието придава усещане за святост и връща миналото към образа на Крали Марко – в образния език на главата това е приобщаване към началото на робството и придава на героизма една основателна хиперболизация и елемент на самовъзхищение. • Отношението на турците иронично представя несъстоятелността на факта, че те подценяват този народен подем, минимализират го до сравнение със “заешка тупурдия”. 6. Удивлението на потомството в последната част на главата е сравнено с прогнозираната от повествователя бъдеща неспособност на историята да рационализира и подреди събитията от пролетта на 1876 година, защото те са движени от “ентусиазма – плява, която пламва и гасне, и илюзията – призрак, който става нищо”. Повествователят задава основателните въпроси за това трябва ли ентусиазъм, за да се разбере и приеме новото, необходима ли е онази поетическа лудост, за която Вазов говори в главата “Пробуждане”. Тук отново повествователят припомня пропитото с горчивина, но и с много разум метафорично сравнение на Марко, че в съдбата си народът ни е сврян в “черво адово” и трябват много сили и дух, за да се излезе на широкия и райски друм на историята. • появилият се скептицизъм в размислите на повествователя обяснява следващите думи, но насочва към художествените задачи, които Вазов преследва с написването на романа. Важна е историята на промяната, самият обрат в историята и съдбата все още не се е състоял, но духовното пиянство е факт. Запознат с историческите обстоятелства около Априлското въстание, Вазов не може да скрие огорчението си от реалното му несъстояване, но това ни най-малко не му пречи да види гигантските усилия, положени от хората и категорично заявява че “историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост”, че това е “умствено опиянение, …сюблимно безумство на народа….”. Тази конкретизация на метафората на пиянството получава своето обобщение и абсолютизиране в думите: “Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път…”
В ботевите стихотоворения “На прощаване в 1868г.” “Хаджи Димитър” и “Обесването на Васил Левски” най-ясно може да се отчете мотивите за смъртта и безсмъртието. Тези стихотворения са израз на преодоляването на “естествената” ограниченост на човека – смъртта, както и като изказ на смисъла на това преживяване, тоест – обезсмъртяването. Превъзмогването на смъртта Ботев получава, чрез запазване на смисъла на “смъртта юнашка” в незаличими следи, каквато е и един човешки живот, отдаден на Отечеството. Въпреки това, всяко едно от стихотворението носи нов смисъл на саможертвата и ни разкрива различна гледна точка от мирогледа на лирическия герой. От една страна в “Хаджи Димитър”, юнакът е представен като митичен образ, наред със самодивите, Балкана и гората. В това стихотворение, самата смърт е израз на безсмъртие, смъртта е невъзможност и е представена като амбивалентно цяло с живота. Ботев приобщаването лирическия герой към понятията, които са залегнали в съзнанието на хората като вечни:
“И самодиви в бели премена” “…гора зашуми, вятър повее – Балканът пее хайдушка песен.”
По този начин се постига овековечаването на геройската постъпка и поставя юнака в съзнанието на българите, като по този начин го обезсмъртява. Самата смърт като нещо физическо и обозримо, се превръща във вечен живот в съзнанието на цял един народ. “Хаджи Димитър” е стихотворение, което “вярва” в постигането на свободата, смисъла на саможертвата и безсмъртието на героичността. В “Обесването на Васил Левски” визията за смъртта е тотален крах, пълна безпомощност и безнадеждност. В по-общ план тя може да бъде разгледана и като абсолютно отсъствие и лишаване на света от памет. Цялата тази представа се изгражда в читателите, чрез символи:
“Гарванът грачи грозно, зловещо”
Присъствието на гарвана през цялото развитие на творбата е основния мотив, който изгражда идея за пустота. В народното мислене птицата е символ на злото и на смъртта. Тя се асоциира и с определенията: “проклета”, “черна” и “грозно”. Картината се подсилва и от глаголите “грачи”, “вият”, “плачат”, “пищят”. Въпреки наличието на толкова много глаголи, картината която Ботев рисува си остава стационарна, което подсилва чувството за подтиснатост. За разлика от другите две стихотворения, тук смъртта не е нещо желано, мечтано. Тя е неизбежната реалност пред, която дори и природата е безсилна. Ако проследим развитието на сюжета в “На прощаване в 1868г.”, откриваме доста по-различна представа за смъртта. Смъртта като израз на свободата. Именно в тази творба заветните думи “Свобода или смърт!” са трансформирани в “Свобода и смърт юнашка”. Свободата като цел и мечта за всеки един революционер е свързана със смъртта – неизбежна реалност, щастлив завършек на един живот. Тук безсмъртието е реализирано в щастливото завръщане в “бащиното огнище”. За лирическия герой е ясно че тази картина е почти невъзможна, затова я рисува последна. Нейното значение е символична. Завръщане, чрез разказите за героичната смърт:
“послушай … как съм загинал, и какви думи издумал пред смъртта и пред дружината …”
Чрез своята поезия Ботев разкрива нови представи за смъртта, героизма и безсмъртието, като идеали които да следваме и като награда която да очакваме. Стихотворенията задават нови нравствени и морални норми, които бъдещите поколения да следват, за да продължат делата и да станат част от героичността на своите предшественици.
Амбивалентност – 1) съществуване на взаимно изключващи се, противоположни чувства или мисли за един и същ обект. 2) Двойнственост, двузначност, противоречивост.
Елегията „Обесването на Васил Левски” се отличава със строга монилитна комозиция,която обединява чувството на непреодолимо и безкрайно страдание на родината,на народа,на поета.Тази последна поетическа творба на Ботев е класически пример за психологически драматизъм и за силен интензитет на една и съща емоция- неутешима скръб от загубата на Апостола на свободата.Затова,въпреки че поетът,оставайки верен на своето многообвхатно възприемане на нещата,назовава и самотността като причина за мъката на майката родина,това тъжно състояние остава да обитава само периферното текстово пространство. В творбата думата „родина” се появява като висша еманация на родното, но навлиза в текстоео и поле с родовото понятие „майка”- архетипен образ на домашното пространство,което му придава интимност.Обръщението „майко”,епитетът „мила”, както и обстоятелствините пояснения „жално” и „милно” извеждат лексемата „родина” от сферата на отвлечените понятия и я приближават и до поета,и до читателя,без тя да загуби оререола си на святост.Родината се пшоявява с основната характеристика на майката в Ботевата поезия- нейните плачещи очи.Този художествен детайл от образа и е дълбоко трагичен- с горчиви сълзи майката родина оплаква своя син.Епитетът „черен” в метафоричния образ „черна робиня” е получил смислова обемност,каквато има и в народните песни. В другите Ботеви поетически творби родината присъства чрез народа,чрез планините и полетата си и чрез битови детайли,но тук тя е индивидуализиран образ и не се припокрива дори с народа.Докато към народа си,когото обича и на когото състрадава,поетът си позволява да бъде остро изобличителен дори сатиричен,пред родината се прекланя и коленичи.Нейната болка е и негова: като нея и той е изпитал страдание сред свои от самотата на словото,от безответност на гласа си,като нея и тои безутешно страда от загубата на Левски. С изостреното си чувство за смисловот значение на думите поетът не си позволява към родината друго обръщение освен „майко”- тук простонародните форми „мале” и „майноле” са неподходящи,независимо,че си дава право на диалог с нея,защото я чувства кръвно близка.Както на родната майка,така и на майката родина той,поради психологическото си проникновение,дава право на скръб и безпомощност.В „Обесването на Васил Левски” това се внушава в глаголната форма „плачи”. Страданието на родината се експлицира като силно и непреходно чувство благодарение на изострения усет на Ботев за композирането На строфите и на стиховете в тях.Чрез втората смислово емоционална част на началния куплет: Гарване,и ти,птицо проклета, на чий гроб там тъй грозно грачеш? Се получава силе контраст с първите два стиха по отношение както на образите,така и на настроението.Докато образът на майката родина се възпприема като архетипен образ на святост и милосърдие,гарванът присъства в националното ни съзнание като символ на зловещо предчувствие и носител на трагична вест за невъзвратима загуба.Интересно,че и в четвъртата строфа,в която навлизат все образи в множествено число,думата „гарван” остава в единствено- проклета птица,дошла за душата на героя.Оксиморонното римуване „плачеш-грачеш”е най-зловещо и най-трагично наситеното римуване в българската поезия, и емоционално най-силното. Присъствието на национално обагрената лексема „проклета” определя ужаса като общобългарски. Настроението в четвърта строфа се носи преди всичко от глаголните форми- „грачи”, „вият”, „молят”, „плачат,пищят”.Разположени в средата на стиховете у сдвоени в последния стих, те създават визуална представа за безсмъртния паметник,който българинът е издигнал в душата си за своя Апостол на свободата.Още в първия куплет с образа на гарвана се появява и представата за черния цвят,който доминира в творбата- един цвят символен за смъртта,съзвъчен с българското съзнание и българските възприятия за нея. Събирателният образ на народа:старци,жени и деца- е трагичен в скръбта и безсилието си.Ситуиран някъде далеч от лобното място на Левски,той присъства не със зрителни детайли,не и чрез действие и слова на протест,а единствено със звукуве на страданието и безсилието: молитва,плач,писък,които се сливат със звуковете на зловещото и страшното-грачене на гарван,виене на „псета и вълци”- все знакови образи на смъртта. Като образ Левски не е представен пряко,нито е разгърнат,но духът на героя доминира със своята непобедима сила-жив и след смъртта му.Поставянето му в централната трета строфа позволява от него да се излъчват емоционално-смислови импулси,които да обясняват и обединяват образността в цялата елегия.Глаголната форма в сегашно време „виси” завинаги оставя Левски на бесилото като обвинение срещу робството,отнело живота на личност,която има мясро в световната история,и като напомняне,че свободата е безценно благо,което трябва да се пази от посегателства,като пример за себеотдаденост.В тази строфа се конфронтират географската точност на мястото на трагичното събитие- „Там близо край град София”- с метафората „виси на него със страшна сила” като израз на силата на духа и характера на Левски,от които Ботев искрено и дълбоко се възхищава.Затова,въпреки безмерната скръб,Ботевият текст се възприема не само като израз на тотално обезверяване,а и като надежда,че и чрез смъртта,както чрез дейността си,името на героя ще продължава да импулсира за саможертва в името на свободата и за вярноро и служене.Първото характеризиране на Апостола става посредством епитета „един”,който в съзнанието на българскиа читател се трансформира в „единствен”.Поетът благордно поставя над себе си Апостола на българска свобода.Както пред България,той скланя глава в знак на уважение,почит и преклонение и така го сакрализира и митологизира.Епитетът „един”, благодарение на присъщата на Ботев поетична дарба да придаде експресивност и обемност и на най-неутралната дума,в контекста се изпълва и със смисли като най-достоен,най-всеотдаен,най-обичан,незаменим,неприжалим.Истината за самотата на героя в предсмъртния му час и на бесилото е исказана дискретно, но болезнено- чрез близостта единсвено на гарвана,вестител на смъртта му. Във веригата от елегични мотиви,в която директно или индиректно присъстват словосъчетания с прилагателна форма „черен” – „верен гарван”, „черна робиня”, „черно бесило”,контрастно и по непряк начин се появява белияр цвят, но не като образ символ на нравствена духовна чистота,както е в християнската религиа,а отново ужаса от смъртта: Зимата пее свойта зла песен, вихрове гонят тръни в полето, и студ, и мраз, и плач без надежда навяват на теб скръб на сърцето. Безнадеждната родина остава скръбна зрителка на вилнеещото робство над нейната земя,превърната в територия на ледени вихри, на скръбта, на сълзите и плача.
Близкият приятел на Д. Талев, другото голямо име в българската историческа проза – Емилиян Станев нарича Д. Талев “последния възрожденец” – заради дълбоката и непосредствена връзка на вътрешния живот на Талев с битието на народа и родината. Самият Димитър Талев споделя, че народът и родината са “два живи образа”, които човек носи в съзнанието си, в кръвта си”, че единението с живота и съдбата на народа и родината е извор на творчеството му, превръща по неговите думи природната му дарба в “жива сила”. “Станах писател – казва той, защото чувствах нужда да разкажа нещо за Македония”. Същевременно той вярва, че писателят трябва да проникне в “дълбините на човешката душа”. Талантът му се разгръща особено мощно в досега с драмите на силни духом хора, предани на дълга и – нравствен и патриотичен. Синът на Глаушеви, чиято съдба ще въплъти българското в неговите надлични и извънбитови форми, е Лазар, водачът на българите в Преспа, техен учител и възпитател. Ако миналото е “като сказка от далечно, тъмно време”, то настоящето придобива конкретност в идеята за новата църква, определена от Лазар като “общ народен дом”. Оня порядък, който цари в семейно – личните отношения, Лазар сякаш пренася и върху обществените отношения и те стават в основата си национални. Битовият живот почти не му е познат и не му е интересен. Там, в дома си, в дюкяна на баща си, Лазар сякаш не е на мястото си, дори е безпомощен. Още като юноша той започна да се подготвя за народополезна дейност, бавно узрява за собственото си предназначение – отначало се готви за духовник, след това за учител, докато накрая стига до решението – “Аз искам да бъда учител на целия народ!”. Заедно с градежа на новата църква започва и пробуждането на преспанци в онези тъмни времена. Духовни водач като Климент Бенков посяват нетърпимостта към духовното робство. Особено важен за “Железния светилник” е проблемът за словото. Могъщото му въздействие многократно се доказва в изобразената художествена реалност. Първите семена на недоволството в душата на бъдещия борец Лазар Глаушев посява словото на неизвестния рилски монах за потеклото на българите. След посещението на монаха домът на Глаушеви нарушава покоя си и започва нов живот. “Рилският монах ходеше из Преспа като из разорана нива.И където минеше, след него се надигаше тих, неясен шепот ту в уплаха, ту в радостна тревога.” Самият Лазар ще се появи по – късно ще се появи за пръв път като обществено ангажирана личност чрез словото – когато чете пред наместника в училището, а после – вече завърнал се от Охрид – той говори в старата църква и неговото огнено слово е сигнал за започване на строежа на новата църква и духовно неподчинение спрямо фанариотите. Много пъти още Лазар ще влиза в съприкосновение с останалите посредством реч и проповед, което в най – голяма степен съответства на ролята му на водач на масите. В този смисъл Лазар изпълнява ролята на герой, изразител на определени обективни тенденции, илюстрира нуждата на времето – борбата на българския народ за църковна независимост, за българско училище, за осъзнаване на българската му принадлежност. В бунта на героите срещу традиционните норми – нравствени и социални – се ражда и укрепва съзнанието им за общност и саможертва, раждат се еднопосочните им духовни търсения. Възрожденското пробуждане, общественото осъзнаване на народа, са съпътствани от разцвета на индивидуалността, от подема на индивидуалната духовност. Любовта като основен белег на разкрепостената ренесансова човечност бележи духовното самоосъзнаване на индивида. Докато чувството за дълг а не любовта обединява задружното семейство на Стоян и Султана, то децата им копнеят и се борят за любовното щастие. Буйната и непокорна Катерина е готова да умре, но не и да се откаже от любовта си. В прекомерния си стремеж към щастие тя престъпва допустимите граници на родовия морал и сама предрешава трагичния си край. Докато за Катерина любовта е неосъзнат девически порив, при Лазар се превръща в социално – психологическа драма. Лазар се оказва раздвоен между чувство и дълг – сърцето му го влече към красивата дъщеря на богатия чорбаджия – и негов идеен враг – Аврам Немтур, но в пристъп на великодушие и съжаление към болната Божана – сестра на неговия приятел и съдружник Андрея Бенков, й дава дума да се ожени за нея. Противоречията между Аврам Немтур и Лазар в работата на общината и във връзка с църквата допълнително усложняват любовта между Ния и Лазар. Аврам Немтур е противоречив образ, водач на реакционното крило в общината. Но този суров и неприятен човек е прехвърлил цялата си пламенна любов към рано починалата си съпруга върху красивата си дъщеря и е готов на всичко за нея. Узнал за чувствата на Ния, богатият търговец е готов да го направи свой зет. Конфликтът между Пазар и Немтур е неразрешим – младият не може да приеме предложението му, защото ще изневери на делото си, наранената гордост на чорбаджията не може да понесе отказа му. Така Немтур прекрачва от ненавистта към престъплението и организира заедно с владишкия наместник заговор за убийството на Лазар. Романтичното у Д. Талев проличава в убеждението, че който следва вярно и непреклонно бащиния закон, не може да не бъде възнаграден за това, и обратно – оня, който се отклонява от него, ще бъде постигнат от възмездие. Нещастието на Аврам Немтур и преждевременната му смърт са възмездие за страшното му престъпление – опита за убийството на Лазар. В подобен смисъл може да се изтълкува и смъртта на Катерина. Щастливото свързване на Ния и Лазар в края на “Железния светилник” също е морална санкция за добродетелта. Трагично самотен след смъртта на Катерина остава и майстор Рафе Клинче, но за него страданието става път за духовно просветление, стимул за нови творчески търсения. Всеки герой на “Железният светилник” разкрива драматичната среща на човека с времето. Сплитането на личностния с обществения живот представя в творбата началото на нов етап от битието на българина – края на историческото безпаметство и включването на народа в градежа на националната му история.
Когато четем “Железният светилник” или някой друг роман от тетралогията на Димитър Талев, се потапяме в атмосферата на една от най-интересните епохи на Българската история – Възраждането. Интигуващо и със завидни майсторство писателят успява чрез живота на едно семейство македонски българи да представи не само техният бит но и борбите им срещу поробителите. Превръщането на съвременния, според историческите мерки, роман в класика става именно тук – в отразяването на бита и характерите на личностите, създали най – великия момент в нашата история, когато поробеният народ се пробужда от тежкия робски унес и се осъзнава като нация с героично, но и робско минало, с перспективно ,но трудно постижимо бъдеще. Тези личности са живи хора, с богат вътрешен мир и активна жизнена позиция. Проблемите, които ги вълнуват, са проблеми на цялата епоха – националното осъзнаване, пробуждането на народната свяст, изграждане на българско училище, борбата срешу гръкомани и родоотстъпници.
В центъра на романа застават съдбите на рода Глаушеви, на Аврам Немтур и дъшеря му, на семейство Бенкови – на целия град Преспа, типичен български градец от онази тежка, но благодатна епоха. Личностното и общественото се преплитат от безмълвната доскоро робска група излизат водачите, които повеждат народа си по нов път – пътя към свободата. Почти връсници са Стоиан Глаушев, Аврам Немптур, Климент Бенков. На тях се пада и да очеттаят перспективата на идеологическите и морални борби в малкото общ. Климент Бенков живее малко – умира млад, но делото му е дело на първопроходец, на онзи, който приема тежкия кръст на началото. С кипяща енергия, той не може да се отдаде само на една дейност, но всичко, извършено от него, води към една цел – велика, непостижима от един човек за един живот. Първият значим проблем, който се заема да разреши, строежът на нова църква. Климент Бенков пръв изразява вярата в силите на народа. Тази вяра в близките по дух и разум го кара да обърне внимание и на училището. Отново поводът е уж незабележим, делничен. Владишкият намесни – хитър и умен грък – обхожда училищата в градчето, вижда младия и перспективен като личност Лазар и се опива да го примами в гръцкото училище. Веднага Климент Бенков с недобро предчувствие следи всяка стъпка на гърка в гратчето, отива при Стоян и Султана и оспява да ги убеди, че пътят пред Лазар е един – учение на български език и служба на народа. Антипод на Климент Бенков е Аврам Немптур – също богат търговец, малко по-възрастен от него, човек, решил да отиде при равните нему – богатите гърци и да се откъсне от корена си, от рода. Него използва хитрият гръцки намесник, чрез него умело се меси в работите на съвета. Гордостта на Аврам е на път да отстъпи сам пред любовта на дъщеря му, но когато Лазар още по гордо отблъсква покана да стане зет в дома му, той го намразва и проявява истинската си същност – на завистлив, изпъленен с низки страсти, човек. Той е типичен представител на тези хора, които заради личните си неуспехи бързат да обвинят другите, да избягат – в случая дори от народа си, да търсят начини да унищожат опонента, слет като не могат да го победят. Техен връсник е Стоян Глаушев – родоначалникът на голямото семейство. Беглец от село, той с труд и мъка намира мястото си в града. Твърдата ръка и здравият разум на жена му го водят напред, а той преодолява типичното мъжко чувство и приема върховенството й. Така Стоян става едновременно и глава на семейството пред хората, и основен изпълнител на вижданията на истинския водач – Султана. Той не е безмълвна притурка към жена си – яростно и твърдо да води сина си в гръцкото школо, с което я учудва, но и кара да се замисли и приеме правотата му. Трима са и представителите на младото поколение – Лазар, брат му Кочо, Андрея – синът на Климент Бенков. Лазар става млад и красив мъж, здрав и силен от работата в бащината работилница, принципен и чист в отношенията си с хората. В личния си живот Лазар е различен от патриархално – битовото ежедневие на преспанци. Той иска да е влюбен в Божана, защото я съжалява, и успява да се убеди че е така. Не желае да приеме любовта на Ния като подаяние от баща и и отхвърля предложението му, което цели и унизяванто на опонента, и ликвидирането му като противник. Така Лазар побеждава себе си, а и убеждава околните, че при него идеал и действителност не се разминават. Кочо не блести с интелектуални възможности, добре осъзнава това и приема като закономерно изпращането на малкия му брат на учение в големия град. Открит,трудолюбив, честен човек, той е уважаван от съгражданите си. Техен връстник е майстор Рафе Клинче- човек, посветил се на изкуството, вложил всичко от себе си в творбите си, търсещ все нови предизвикателства, отхвърлящ всички консервативни окови. От едно поколене са трите приятелки Катерина, Божана, Ния. Те са свързани не само от спомените за детството, а и от любовта си към Лазар.Катерина се влюбва в неблагонадежния, според майка й, художник и е наказана от обшеството, чиято осъдителна роля е приела Султана. Трагичността на съдбата й е нейното оправдание, силата на любовта й-нейното щастие. Трагичен е краят на Божана. Болна от туберкулоза, девойката търси утешение в илюзията на любовта. Силата на рода Глаушеви се ниси от Султана. Потомка на богат, но обеднял род, тя знае цената си и не желае да стане една от многото жени – домакини в Преспа. Султана гордо отхвърля брачните предложения на богат жених. Толкова по-странно е падането на избора и за бъдещ съпруг върху Стоян – простото селянче, дошло в града. Но Султана е видяла в него мъжа – трудолюбивият и скромен човек, който ще превъплати в действителност нейните планове за издигане на рода. Тя умее да оцени положението и да види бъдещето, но и допуска грешка в живота си – принася в жертва на предразсъдаците си Катерина. Сама омъжила се срещу неписаните закони на родовото общество, Султана не може да приеме такова “престъпление”. Романът е разказ за живи, оригиналнни и едновременно с това типични за епохата личности. В съзнанието на читателя остават като исторически достоверни и ходожествено пълноценни литературни герои, плод на майсторството на своя създател големият български писател – Димитър Талев
Авторът, който се заема с нелеката мисия да преоткрие ценностните измерения на българския свят чрез тяхното проявление в националния характер , е Димитър Талев. Неговата известна тетралогия, посветена на съдбата на Глаушевия род и Македония, представядинамиката на една историческа епоха , въплатена в драмите на индивидуалния и колектижия йивот.Първият роман от тетралогията на Димитър Талев „Железният светилник” носи белезите на оригинално пройзжедение, в което писателят изследва българската душевност по нов, оригинален начин, различен от художествените следосвобожденски ретроспекции на Иван Вазов. Талев се изявява като познавач и майстор в изобразяването на българската душевност. Онова, което в десетилетията се натрупва в съзнанието на писателя като познание , като интуиция за един сложен духовен свят , кристализира в романа като цялостна жизнена философия , като представа за историята.
Освен мотив в романа е съхраняването на дома, на семейството като крепост на българщината, Писателят показва сложността и динамиката на психологическия сблъсък на вековната традиция с нови мотивации, вълнения и надежди , завладяващи постепенно душевността на героите. Изградени като монументални характери, които изразяват конкретни социални и културни типове на своето време, Талевите персонажи са ювелирно индивидуализирани. Те имат самостоятелна логика за поведение . Авторът вниква в сложната мотивировка на човешкото поведение и успява да представи индивидуалната човешка съдба като част от историческата съдба на народа. Сам той признава: „Аз искам да проникна в най-сложните психологически състояния на човека, в най-дълбоките гънки на живота.” Димитър Талев създава истинска домашна сага. Чрез личната психологическа драма, изживявана от всеки отделен персонаж, авторът успява да създаде вярна представа за историята на един народ.”Железният светилник” може да бъде наречен „семеен” роман, защото народният живот е показан като съдба на членовете на една почти угаснала фамилия, възродена благодарение на силният дух на Хаджи-Серафимовата внучка – Султана. Героинята заема централно място в романа със сложния си и противоречив образ. Тя е властна, силна, волева личност, упорита пазителка на народните патриархални традиции. Изправена пред суровата и жестока действителност. Талевата героиня притежава непоколебима вяра в собствените си сили и се явява истинска пазителка на традицията , „жрица на домашното огнище”, на семейството, където се е съхранявала народната самобитност. Султана е последният представител на богат род. Събрала в себе си всичките му жизнени сили и морални ценности, тя храбро се бори с немотията и бди да не угаснат и няколкото останали в Хаджи-Серафимовото огнище искрици. Всърцето й гори желание за лично щастие , за дом и деца, затова не се поколебава да застане срещу закостенелия морал на Преспа и да защити правото сина свободен избор, за лична свобода. Решението й да се омъжи за грубия, простодушен и недодялан млад селянин Стоян Глаушев и дръзко нарушаване на установените норми на малкия град и предизвиква всеобщо неудобрение на еснафската среда. Приютявайки Стоян , тя не просто въстава срещу консервативния традиционализъм на българското градска общество , а поскоро се опитва да спаси устоите на родовия свят, изугравайки предопределената й от него роля – на съпруга и майка, на продължителка на Хаджи – Серафимовия род. Пред светлината на светилника Султана и Стоян извървяват един до друг тежкия житейски път, преразпределяйки своите социални и екзистенциални роли.Султана реабилитира Стоян като свободен човек , а той я превръща в жена и майка на възкресения род.Приела като предизвикателство на живота тази свещенна кауза – да продължи рода, тя с упоритост и себеотрицание се бори за постигане на целта. Животът принуждава Султана да воюва за своето място под слънцето. Борбата й е продължителна и трудна:”Такава беше Султана , все в някаква борба със себе си, с другите, да подчини всичко на своята воля, на своя ум.” Дори консерватизмът й е плод на тази непрестанна борба за себеотстояване. В изключително тежки , изпълнени с драматизъм минути, когато Султана се бори със смъртта за живота на най-близки за нея хора, тя не губи присъствие , не се отчайва. Когато детето й умира , още на другата сутрин тя става и без сълзи, без плач продължава всекидневната си работа, като че нищо не се е случило. Когато раняват Лазар – единственият човек, когото тя не само обича, но и дълбоко почита и уважава. Султана не издава нито стон, нито вик , а само го прихваща. Авторитарният и консервативен характер на Талевата героиня отговаря до голяма степен на господстващия нравствен дух на Преспа. Навсякъде, където се появи, тя всява ред и спокойствие.Дълбокото й чувство за порядъчност е сигурна гаранция за това че, нравите и взаимоотношенията на хората около нея са под строг контрол и се пазят грижливо от всякакви случайности и нови повеи. Султана е ярък психологически тип, който в пълна степен олицетворява консерватизма на господстващата в градчето ценностна система.Хора като нея, стъпили здраво на земята , не са способни на светли блянове, затова не може и не обича да мечтае.Дори вярата й в Бога е лишена от вдъхновение.Свикнала да разчита единствено на собствените си сили, за нея е трудно да се отдаде на молитва. Вярата й е свързана по-скоро с традицията да се вярва.И тя вярва в „ честта , която пази душевната чистота на човека”. Хора като Султана са хора на дълга , за което говори непрекъснатият й стремеж да живее съобразно изискванията на еснафския морал.В този подреден откъм ценности свят , в които безпрекословно се следват нормите, предписани от традицията, всеки „грях” се наказва безпощадно. Никой не си задава въпроса защо една поступка е извършена , а се интересува дали тази постъпка е морална, дали са нарушени правилата на поведение. Затова, въпреки че страда заедно с дъщеря си, Султана има ясното съзнание за правота. Една от най-пленителните героини в „Железният светилник” е Султанината дъщеря – Катерина.Тя е носителка на абсолютната духовна свобода , а единственият й закон е законът на любовта. Изобразена в иконостаса , изработен от Рафе Клинче, като светица със земни черти ,тя въплащава архетипни значения.Образът й извървява пътя от детската наивност:”Боя се за тебе и за всички, които ще те срешнаъ….Запази я, Боже,от грях и да не става оръжие на греха” – казва Рилският монах, през витално-еротичното до сакралното.
Поезията на Вапцаров обгръща реалността в стремеж към необхватното – във времена, пространства, човешки превръщания. В тази поезия “работят” погледи в много посоки и времена, тече напрежението между социално и индивидуално битие, между реално и въображаемо, между изстрадано и мечтано. През жестоките истини на едно грозно битие, в условията на нарастваща заплаха за човечеството от унищожителна война, Никола Вапцаров устремява мечтите си към едно друго бъдеще с непознати импулси и виталност, към една нова, действена романтика – брод към духовен и технически прогрес.
Парадоксално е, че точно тогава когато народите са притиснати от властни сили, се появява неговата поезия, в която се чувства духът на едно ново време, все още неясно, но желано заради възвишените му висоти. С ясен жест той отхвърля остарялата символика, в чиито корени прониква измамата на псевдотраяното в духовната култура, сваля маската на фалшиви рицари на човешките сърца, показва несъстоятелността в шаблонната красота, в бляскавата сивота, на изкуствената демонстрация под град от словесни фойерверки, предназначени за заблуда на мисълта на дезориентация на личността при търсене на идеалното. Вероятно за да застане на подобни позиции, той е има свое творческо и гражданско мъжество, така рядко срещано във всички времена. Имал е талант и смелост, воля и сили да погледне към вселената на Свободата с романтична устременост, с вяра, че ще дойде време за удивителна сплав от естетика и техника, на по-висша духовност, на откривателска страст. Виждал е неговите неговите очертания във въображението и сънищата си като мирно бъдеще на усъвършенствано човечество. И го е изразил в съвършен стих: Романтиката е сега в моторите, които пеят по небето синьо…, демонстративно включил се като лирически “аз” в своята творба “Романтика”. Поет-мечтател, който чрез стихотворенията си Вапцаров се противопоставя на мизерията, участва в жестоката борба за съществуване, застава срещу всичко, което носи дъх на антихуманизъм. И мечтае за един друг живот “желан и нежен”. Много преди човечеството да прелети разстоянията и да се отправи към открития Космос, този български лирик изрази увереност, че това ще бъде факт, и помечта да приеме за себе си саможертвата в името на друг живот – мечтан, в който той изписва с главна буква. Въпреки романтичната нишка в творчеството му, Вапцаров си остава екзистенциален портрет, защото той формира философията си за живота в условията на абсурдност. Поезията е неговият начин за съпротива. Словата “живот” и “вяра” са ключът, с който можем да достигнем до неговите естетически, граждански – хуманистични идеи, разгърнати до степен на общочовешки обобщения. Ето как е изразил представата си за живота във “Вяра”: …Със живота сме в разпра, но ти не разбирай, че мразя живота. Напротив, напротив! – Дори да умирам, живота с грубите лапи чилични аз пак ще обичам! Или пък в “Двубой”: Ще изградим, с много пот, един живот желан и нужен и то какъв живот! Поведението на Вапцаровия персонаж не се ограничава в затворено пространство, защото за него “сега” е мрак в преизподния, но то води и до излъчване, укрепващо волята за съпротива срещу злото в нравствен и социален смисъл. Това е простор, вековен, но и нов опит за реагиране, за състезание в антагонизма на Времето. НЕ блян, не сън, а действен глас и чрез него да се разчисти пътят на жигосаните към друго “утре” – без грозна гибел, без омраза, мъст и скверни думи и дела, без окаяни и злодеи. Такава е романтичната представа на поета за бъдещето,за една нова романтика, чрез която човечеството ще може да навлезе достойно в просторите на Вселената. Преминавайки през мрачните кръгове на земния “ад”, без да се предаде, той набира мощ, която рефлектира в освобождаващата се от отчаяние душевност, набира широта в мислите и желанията, устремен да ги постигне, той набира мощ, която рефлектира в освобождаващата се от отчаяние душевност, набира широта в мислите и желанията, устремен да ги постигне чрез натрупване на висша енергия, един свещен катарзис, за да се отърси от новите наслоения. По този начин поетът провокира въображението на читателя, води към друг духовен космос – към “утре”, което за нас е “днес” с всичките предизвикателства на новото хилядолетие. Вечната мечта за съвършенство, родена върху фона на много и драматични лични, обществени и международни катаклизми. Уникалното във феномена Никола Вапцаров е, че той е могъл да погледне в бъдещето с вяра, да усети очертанията на утрешния човек който творящ в своята професионална област, който ще работи като поет – вдъхновено, с увлечение не само за себе си, но и за обществото. Самият той би желал, би имал смелост да се лее с реалността, да бъде един от готовите на саможертвен подвиг в името на прогреса, за един нов живот – песен. Идеята на поета намира ясен израз в стихотворението “Вяра”. За него – Живота – направил бих всичко, – летял бих със пробна машина в небето, бих влезнал във взривна ракета, самичък, бих тичал в простора далечна планета … Самочувствието ще бъде високо, защото моторът, който пее горе, е създаден от него – Човека. Той е който подготвя живота – желан и нужен, бял, кристално чист. Вярвал е, че жертвата не винаги означава край – тя може да покаже нови хоризонти в безграничното Време, а в успехите ще бъде вградена енергията, волята, излъчването на онези, които са изминали земния път без фойерверки, преминали през заблуди, преодолявали безброй колизии, страданията, но винаги вярващи в красотата, в свободата във всичките и измерения – материални, духовни, лични, за да бъдат сияйни пространствата за бъдещите поколения.
Алеко Константинов създава своята безсмъртна книга „ Бай Ганьо ” в края на XIX в. която и до днес, се ползва с огромна популярност. Главният герой Бай Ганьо напуска страниците на произведението, за да стане част от бита ни и се превърне в образ характеризиращ отрицателните явления в обществения ни живот.
Всяка глава от книгата разкрива героя при нови обстоятелства и със силата на хумора допълва представата за него. Отначалото Бай Ганьо е представен като пътуващ човек който ни разсмива както с външния си вид така и с поведението си. Постъпките му са белязани с грубост, простащина, недодяланост. Той тръгва по Европа не за да се наслади на културните постижения, а да завърти „търговийка” и да търси „келепира”. Наивен и прост човек Бай Ганьо не разбира, че влакът прави маневра, а тича след него. После с примес от енергични псувни той сам разказва за случилото се с грубовата реч в която изобилстват еднотипни повторения като „знаеш”, „разбираш ли”, „гледам” и др. Невъзпитанието и скъперничеството му се открояват на фона на културните хора сред които се намира. Когато му напомнят, че не е платил бирата си той доволно отговаря „Голяма работа! Малко ли ни скубят”. Скъперничеството му се подчертава и с това, че той се обръща гърбом за да си отреже хляб и кашкавал и мляскайки и оригвайки се, се гощава сам. Във влака той отклонява предложението да прочете книга като изтъква, че е „чел доста на времето”, а сега предпочита да дреме. Това отрицателни отношение към книгата, говори за човек който не е образован и за липса на интерес към културата и изкуството. Пристигането във Виена на Бай Ганьо е наситено с нови комични ситуации. Неговата не доверчивост и стиснатост не му позволяват да даде дисагите си на носач, страхувайки се да не му отмъкнат мускалчетата с розово масло. Спътникът на Бай Ганьо млад българин с удоволствие разглежда забележителностите на австрийската столица, докато Бай Ганьо отива в кантората на един български търговец за да завърти „търговийка”. На връщане от Европа минавайки през Прага Бай Ганьо се само поканва на гости у бившия български министър, чешки историк Константин Иречек. Отиването му не е продиктувано от някакъв научен интерес, а от неговото скъперничество – „Защо ще си дава паричките за хотел”. Той е доволен, че е надхитрил Иречек като се е вмъкнал неканен в дома му и който като възпитан човек го поканва на трапезата си. С груби намеци Бай Ганьо нямащ никакви задръжки се стреми да уреди нощуването си в този дом без да се съобразява че засяга достойнството на своя домакин. Ето защо той изглежда антипатичен в очите на другите около него поради своето нахалство и интересчийство. На обед с близките на Иречек Бай Ганьо се държи невъзпитано и просташки и с това става не само смешен но и жалък. Към политиката той подхожда по същия груб начин както и с отношенията си към хората. Не одобрява никоя партия наричайки ги „маскари”. Готов е на всякаква безпринципност стига да има изгода. Той налага като основна ценност личното материално благополучие, без оглед на средствата с които ще бъде постигнато. Всичко е съобразено единствено с „келепира” да направиш така, че ти да се нахраниш, да се наспиш, да пушиш, да пиеш, а друг да плаща.Това е манталитет на обикновен мошеник и за това Бай Ганьо е недоверчив към останалите защото смята, че както той се стреми да измами хората така и те искат да измамят него. Алековия герой Бай Ганьо е един отрицателен пример и никой не би искал да прилича на него. Присъщо на човека е да се стреми към доброто и красивото. Човешките недостатъци невежество, грубост, простащина, нахалство, келепирджийство не са само характерни за българите, но Алеко Константинов е посочил Бай Ганьо за да покаже какви не трябва да бъдем. Това е нравственото послание на автора.
Всеки народ има свои велики личности и гениални натури, както в историята си, така и в изкуството, и в литературата. В историческото развитие на българската литература със златни букви е написано името на гениалния поет и пламенен революционер Христо Ботев. Принуден от най – ранната си младост да живее далеч от родина, дом и семейство, той вкусва горчивия залък на скиталческия живот и тежката участ на чужденеца, и това още повече засилва вродената му любов към народ и родина. Всички чувства, които са вълнували чувствителната му душа, са изпяти в неговите стихотворения. Най – възвишен и логически завършен е образът на бореца за свобода в баладата “Хаджи Димитър”. Цялата творба е пронизана от една единствена идея – идеята за безсмъртието на този който е паднал в бой да защити своята родна страна. Тя се внушава още от първата фраза на произведението – “Жив е той, жив е!”. Това че героят е представен как лежи “Там на балкана…” е израз който го поставя близо до безсмъртните боговете на Олимп, толкова близо до бог. В тази творба героят е представен в момент на физическо страдание, смъртно ранен след активно участие в битката с враговете на народа. Макар и смъртно ранен борецът е представен като “юнак във младост и в сила мъжка”. Празната, захвърлена пушка и счупената на две сабя говорят за жестоката и неравна битка за свобода или смърт юнашка. От устата на умиращия въстаник се изтръгва проклятие, отправено към съдбата, която толкова рано го отстранява от борбата. В пълна хармония със състоянието на лирическия герой е и състоянието на природата – “слънцето спряно сърдито пече”, а с изтичането на последните капки кръв, жътварската песен става все по – тъжна и горестна. И в сърцето на поета се надига вълна от мъка и печал, “ще да загине и тоя юнак”, но това е само за миг (“но спри сърце…”), защото той е твърдо убеден, че физическата смърт е пътят към вечното безсмъртие. “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…” За да изрази всенародното признание и всеобщото преклонение пред подвига на героя, Ботев въвежда баладични елементи – орлицата и хищния вълк кротко са притихнали до тялото на умиращия герой, а побратимяването със сокола е израз на неговата изключителна смелост (“над него сокол, юнашка птица, и тя се за брат, за юнак грижи.”). Поетът дори е включил и митични самодиви, които да облекчат страданието и болките на героя в предсмъртния му миг. И тук юнакът изпъква със своята висока нравственост – в последните минути от живота си той не жали за погубената си младост и ранната си смърт, а иска да разбере съдбата на своите другари по оръжие: “Кажи ми, сестро, де – Караджата? Де е и мойта вярна дружина?” Пред такава самоотверженост всяко живо същество занемява в благоговейно преклонение, дори Балканът запява хайдушка песен. Обобщавайки характерните черти на бореца за свобода и проследявайки силата на народното признание и почит, Христо Ботев въодушевено възкликва: “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!” Тези вдъхновени слова на гениалния български поет и пламенен революционер са придобии класическо значение и се нареждат между най – великите мисли, изказвани в историята на човечеството. Те са били и ще бъдат мощно оръжие и ярък факел за всички народи, борещи се за свобода и правда.
Много драматичен е образът на Ирина.Тя е най-вълнуващото превъплащение на предишните Димови ероини – Елена Петрашева, Фаби Хорн. В нея са заложени черти, присъщи на българката- Йенственост, мекота на формите,благороден дух. Ирина има вроден вкус към красивото, към изящното.Това излъчват облеклото и, общуването и с хората. Не й е чуждо и милосърдието. И не не само като професионален дълг. Възпитана под зоркото патриархално око на Чакъра, тя не се отнася презрително към семеиството си, към наложение в него ред, макар да е еманципирана жена. Конфликтите между нея и Чакъра са неминуеми, но преди всичко като конфликт на поколенията – на вкусове, стандарти, стереотипи. И рина е човекс изтънчена, крехка чувствителност, която невинаги й позволява да защити себе си. Сам писателят неведнъж е споделял пристрастията си към този образ. Той е психологически най-трагичният, поради неорекъснатото цамонаблюдаване и самоанализиране на героинята. Като никой друг Ирина разбора драмата на хората около себе си , както и собствената си драма. Към края на романа тя се е оставила съдбата и случаят да управляват живота и. Изпарило се е дори желанието по женски да наказва, да възмездява заради наранената си лубов с цената на изневярата. Последният и волеви жест е решението да сложи край на живота си. Ирина ама произнася и сама изпълнява присъдата над себе си. Не само в красотата и, но и на в смъртта и има нещо антично, нещо от епичните жестове на древните, които са държали смъртта да бъде достоен завършек на живота. Може би драмата на Ирина произтича от неспособността и да преодолее краха на илюзиите. Светският живот в столицата с неговите балове, разговори за изкуство, със спектаклите в театралните и оперни салони е само лукс, което малцина могат да си позволят. Тойе плод на ромнтична незащитена чувствителност, на сантимантално възпитано въображение, родено в моминската и стаичка от жадно погълнатите романи за страстни любови и пътешествия в екзотични страни. Тази розова накоза, която в наше време опиянява не само добродушните съпруги-домакини, но и неспокоините читателки на ученическа възраст, наистина е в състояние да възпалли нечие инфантилно въображение и да доведе до състояние на пароксзъм. Точно тогава пред Ирина се появява малдият Борис. Той наистина е различен от другите. Различна е и тя; проницателният поглед на бъдещият тютюнев магнат забелязва одухотворената и хубост. Но за разлика от нея не я взема за принцеса от приказките. Обяснението е просто – той чете други книги. Д. Димож се е постарал още в началотона романа да ни запознае с библиотечния фонд на двамата герои. Тази книжна срляда предизвиква удивлвнието у Ирина от интересите на Борис към такава съха материя, каквато е, да го кажен ма съвременен език, икономическата статика и прогностика, а у Борис – ироничната, високомерно разбираща усмивка на прагматика към книжните утописки на миминската възраст. И за да не бъдем съвсем сурови, нека припомним, че махленският провинциализъм на Ирините съученички не се съгласява дори с подобни увлчения. Така тоталната, лепкава миризма на тютюн намира своя сладникав опонент в лицето н апривдно главната героиня. Преживяла любовно разочарование, прозряла истината за моралната същност на Борис, Бимби, Зара, Фон Гайер, за фалшивия блясък на така нареченото висше общество. Ирина сякаш си самоотмъщава за илюзиите по борисморевски. Както впрочем и Борис на себе си с помоща на алкохола. Романтичният жест на самоубийството в края на романа като че ли остава единствено възможния начин Ирина да напусне абсурдната драма на досегашния си жъ=ивот в сянката на „Никотина” и да се потопи в отвъдния спомен за прекрасния принц, който ще я отведе в страната на щастието…
Повестта „Крадецът на Праскови“ ни запознава с изпитанията пред човешката същност по време на тежката и студена война, както и с изпитанията пред универсалните човешки ценности и най-вече с главната от тях – любовта. Онази истинска и съдбоносна любов, която се среща веднъж в живота. Такава е и любовта между жената на полковника Елисавета и сръбския пленник Иво Обретенович – дълбока и искрена, но за съжаление в тези година на война тя е и драматична, и невъзможна. В центъра на повестта любовта е поставена на фона на войната. Фон, който я прави невъзможна. От една страна е противоречието между нуждата на човека да е отговорен към себе си, като изяви своята същност, и нормите на патриархалния морал, за който изневярата е престъпление. Постепенно авторът ни разкрива образа на главната героиня като наследница на видно, но обедняло семейство, което я подтиква да търси брак, отговарящ по-скоро на общественото положение на рода, отколкото на нуждите от човешка близост и любов. Но по-късно, когато тя действително се влюбва, разбира че връзката между нея и съпруга й е по скоро формална, отколкото истинска: „Той беше виновникът за пропиления й живот, той беше я излъгал, беше я купил с офицрския си чин и блясък, с обещанието да й създаде щастлив и сигурен живот“. Донякъде нуждата и внушаването на родителите й, подтикват младата и неопитна учителка Елисавета да се омъжи за „бляскавия“ офицер. Но след като прекарва известно време като негова съпруга тя прозрява истината, че живота й не е пълноценен: „В самотните часове, които прекарваше всеки ден тя изпитваше най-силно това неизказно чувство на отчаяние и малоценност, което измъчва безплодните жени пред прага на старостта“. Точно в този момент я връхлита любовта към Иво – любов, свързана както с душевна и духовна близост, така и със сетивната наслада от собственото тяло, от скрития в него живот. Така в един миг Елисавета става някак двойнствена: „…душата й бе разделена на две същества, едното – примерната, угнетената жена, чакаща пристъпващата на среща й старост с безразлично отчаяние и тъга, и другото – непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърляше нейния разум и желаеше да живее свободно и щастливо“. Това към което се стреми всеки човек – свобода и щастие – две от най – важните човешки ценности. Срещу тях обаче се възправят не само нормите на закостенелия патриархален морал. Втората група пречки пред невъзможната любов на Елисавета и Иво е омразата наоколо. Омраза, възникнала на националистическа основа – цялото действие на повестта се разгръща по време на война, – но скоро преминава в лична ненавист. Защото войните, националните вражди и следващите от катастрофи засягат личния живот на човека, изкривяват и променят съдбата му. „Той (полковникът) презираше румънците и диво мразеше сърбите, „коварните и подли съюзници“ от Балканската война, които го бяха ранили и провалили военната му кариера“. По – късно, с напредването на войната и приближаването на очакваното поражение, ненавистта на полковника към сърбите достига невероятни размери. Всъщност това е характеристика не само на полковника – пленниците, „чуждите“, са гледани от всички с лошо око, предразсъдък. За да успее да убеди Елисавета, че всека има пред себе си не диво животно, а човек, старият учител съсед се принуждава да го представи като „колега, учител по музика“. Едва тогава подозрението към човека, принадлежащ към враждебната група на „сърбите“, се изправя, защото се оказва, че той принадлежи към приятелската група на „учителите“. Малко след това конфликтът се изрича и на глас: „Защо да не бъдем малко по – човечни? – възрази тя горещо“. А полковникът отговаря: „Не виждаш ли, че няма хляб, няма дрехи. Войниците ходят боси и се бият гладни, а ти си се загрижила за робите! Я остави тия даскалски приказки!“. От една страна са „нашите“, към които трябва да се проявява цялата грижа и отговорност, а от другата са „робите“ незаслужаващи и капка съчувствие. Всичко друго са „даскалски приказки“ – непрактични, насочващи към отвлечени принципи като човечността. Дискретно това отношение се внушава и чрез начина, по който в повестта се назовава Иво. Той е наречен по име само два пъти. Веднъж, когато го питат как се казва и той трябва да го изрече гласно, и втори път, когато единствено името му може да го разграничи от другите пленници. Но и тогава той е наречен само „Обретенович“, сякаш за да се спази казарменият начин за назоваване на хората. Във всички останали случаи повестта говори за него като за „пленникът“. Истински човек в него вижда единствено Елисавета – за другите той си остава само пленник. Тези обществени преразсъдаци обаче не биха били може би фатални, ако към тях не се прибавяше и третата група причини – чисто психологическите, човешките. Когато всеобщата ожесточеност се съчетае с личните и родови комплекси на някой отделен индивид, сместа може да стане взривоопасна. Основният герой, носещ в душата си подобна смес, е ординарецът прекият извършител на убийството. На пръв поглед, като че ли застрелването на пленника е последица от заповедта на полковника – лозето да се охранява строго, дори и с цената на човешки живот. Но ако проследим внимателно развитието на сюжета, ще забалежим едно постепенно сгъстяване на напрежението, което възниква между Елисвета, Иво и ординареца. Ролята на вярно куче, пазещо къщата, прави ординареца неволен свидетел на зараждащата се връзка, за която той може би няма категорични доказателства, но изпитва оправдани съмнения. Елисавета непрекъснато усеща неговото презрение и лоша осъдителна усмивка. Но дали това презрение и осъждане идва само от лоялност към началството и от зачитане нормите на обществения морал? Всъщност дълбокият мотив на ординареца е по – скоро личен. Той е описан като наскоро овдовял селянин, който сигурно не е останал равнодушен към женската привлекателност на господарката. и в същото време ясно осъзнава, че няма никакви шансове пред нея. Откровената мъжка ревност и силното съзнание за малоценност, особено пък когато „съперникът“ е някакъв си „роб“, сгъстяват взривоопасната психологическа смес до крайност. И е нужна само една искра… И така от едната страна са човешката нужда от любов, от свобода и щастие, от пълноценно живеене – основна отговорност към себе си. От друга страна са отговорностите към семейството и обществото. Конфликт достатъчен, за да засили драматизма на ситуацията до крайност. Но към него се прибавят националната омраза, преминаваща в лична, човешките предразсъдаци, комплексите за малоценност и неравенство, подсилени от същите тези предразсъдаци, за да стигнем до един истински трагичен възел, който няма разплитане. В тези обстоятелства любовта е невъзможна. Защото хората не са просто индивиди, а същества, принадлежащи към различни групи, между които съществуват непреодолими прегради. Тези прегради могат да се разрушат само от любовта. Но понякога този героичен опит завършва със смърт. Но тъй като наистина само любовта е в състояние да разруши преградите, повестта вдъхва повече светло и оптимистично чувство отколкото отчаяние. В крайна сметка невъзможната любов все пак побеждава.
Едно от най-големите постижение на съвременната българската литература-„Крадецът на праскови“ е най-известната творба на Емилиян Станев.Писана в следвоенните години на страдание и смърт,тя разказва за събитията от Първата и Втората световна война.Чрез своята творба Ем. Станев утвърждава любовта като основна двигателна сила в живота, като пробуждане на сетивата ,спомагащи за един по-добър свят. Още в заглавието на повестта „Крадецът на праскови“ ,читателят открива в нареден ред вид основния конфликт.А именно противоречията между нормите на обществото,християнските ценности и душевните стремления на личността.В сюжета на повествованието военнопленникът е „реабилитиран“ ,защото дава любов на Елисавета, която по-късно заплаща с живота си . Четейки повестта „Крадецът на праскови“ читателят забелязва една прераждаща се и непобедима сила на любовта . Тази любов предизвиква противопоставянето на две двойки образи : от една страна са образите на полковникът и ординареца ; а от другата са -Елисавета и пленника. Образа на полковникът в повестта не е много описателен . В очита на читателят полковника се вижда като смешен и жалък с изскуственото си достолепие , и трагичен в своята обреченост . Полковникът е душевно сломен и с това омразата му към пленниците нараства . Въпреки че е родолюбив и честен той винаги ще бъде надменен .Той носи всичко негативно ,което войната изгражда у него и хората . Полковникът е човек, който се е научил да мрази , за него военнопленниците са презрени същества , незаслежаващи да живеят. Чрез образа му е внушено , че войната заплашва всички нравствени идеали и ценности. За ординареца не е споменато много , само е изяснено , че наскоро е овдовял . Елисавета е нещастна в своя семеен живот. Тя е жена преминала първата си младост , бивша учетелка.Малко по малко тя зягубва способността си да се наслаждава на нещата около себе си , да обича и да бъде щастлива . Светът , в който живее не й предлага нищо друго, освен едно монотонно ежедневие и скучен брак . Главният виновник за това Елисавета да се отдели от своето ежедневие е Иво Обретенович .Той е сръбски пленник т.е. „враг“ на полковника и обкръжаващото го общество.Но също Иво е и мъж-подвластен на емоционални подбуди.Откъснат от роднини и близки, самотен и гладен , бившият преподавател по музика ще намери сродна душа далеч от родния си дом. Не любовта към вкустните плодове , а убийственият глад принуждава сърбина да прескочи ограда на лозето и да открадне праскови.При първата срещата на Елисавета и Иво , пленникът има образ на мръсен , небръснат и одрепавял човек. Бракът на Елисавета с полковника е нещастен. Макар да й предлага спокойствие и добър живот, той не съумява да я дари с нежност и подкрепа- Не й дава и любов , от която така силно се нуждае романтичната й фигура. С времето Елесавета осъзнава , че тя и нейния съпруг живеят в два различни свята. Несъвместимостта е очевидна -полковникът е въплящение на казармения ред , а душата на геройнята се нуждае от простор и любов. Тази толкова нужна за спасението на душата на Елесавета любов и дава Иво Обретенович. Любовта между красивата българка и сръбския пленник е искрена и дълбока, но драматична и невъзможна. Тя се ражда в трудните години на една война , когато не е време за нежност и сърдечни чувства. Тази любов стои отвъд морала на обществото и има трагичен финал.Но макар неразбрана и осъждана , тя се оказа съдбоносно изжевяване в двата човешки живота. Любовта между главните герои на повестта „Крадецът на праскови“ е възраждаща и завладяваща, но само миг от вечнастта. Смъртта на Иво и самоубийството но любимата му сякаш отначало е прозряна развръзка.Крадецът трябва да заплати за стореното. Цената за открадването на женското сърце е най-висока – собственият му живот. Повестта „Крадецът на праскови“ е антимиталистрична, тя носи посланието за безмислието на войната , която нанася огромни поражения върху човешката същност, разрушава човешките ценности. Най-категоричното обвинение срещу жестокостта на войната е силата и нежността на любавта, която побеждава дори и смъртта.
Една приятна изненада очаква всеки, който разгърне страниците на сборника “Антология на световната любовна лирика”, защото там, сред най-добрите образци на този жанр, е Ботевото стихотворение “До моето първо либе”. Тази дълбоко изстрадана мъжествена любовна изповед разкрива човешките пориви и мечти за осмислен и пълноценно изживян живот, дори и кратък. Драматичната душевна борба, родена от едно силно първично чувство, се превръща в катарзис(духовно пречистване) за една силна личност, която изживява любовта в двете й най- висши измерения – към жената и към отечеството. Проблемът дълг-любов е разрешен типично по ботевски: любовта трябва да служи на дълга, любимата да бъде духовна опора за бунтовника. Водещ е мотивът за раздялата, но не просто раздяла с девойката, а раздяла с определен начин на човешко съществуване в социалното пространство, избор на път, който води към себепознанието и себеосъществяването. Но твърде опростено е тълкуването на творбата единствено като отричане на лирическия герой от личното щастие в името на идеала за свобода на родината. Стихотворението има много по-дълбок философски подтекст. Либето е “емоционалната топлина, без която няма истинско завръщане, страдащо очакване, което възмездява всички изпитания” (Валери Стефанов). Лирическият герой призовава във въображението си образа на любимата девойка, защото чрез любовното чувство той е открил една друга истина за живота, достигнал е до прозрението, че любовта не може да се осъществи без свободата. Самата любов е осъзната като лична свобода. Чувствата, които се борят в душата на лирическия човек са силни и благородни. Сякаш чуваме мъжествените стихове на Петьофи: Любов и свобода аз искам на земята. За любовта живота си ще дам, за свободата ще дам и любовта. Известно е, че поводът за написването на стихотворението е интимно-биографичен, свързан с копнежа по роден дом и човешко щастие, в една потискаща атмосфера на емигрантския живот в Румъния. Духовният образ на лирическия герой се очертава в плана- на миналото и на настоящето, разкрити чрез контраст между мисъл, идея и чувство. Монологът-изповед е задъхан, изпъстрен с въпроси, възклицания, обръщения, които изразяват драматизма на преживяването. Героят се вглежда в миналото, където интимната любов осмисля живота му. Изживяването на любовното чувство е естествена природна даденост за всяко живо същество и висша форма на реализация на душевността. В младостта си лирическият аз се отдава изцяло на любовната сладост. Песента на девойката с “глас чуден”, кара момъка да слуша до изнемога любовните слова, да се възхищава от хубостта й, да копнее за усмивка, “за поглед мил и за въздишка”, в които се побира целият му човешки свят, с копнежите и идеалите. За да я има до себе си, за да бъде безкрайна насладата от любовта, той е готов на всякаква жертва: “роб бях тогаз-вериги влачех”. Силата на завладялото го чувство граничи с откъсване от реалната действителност: “безумен аз светът презирах”. В съзнанието на героя миналото е изживяно в духа на традиционната представа за любовта, в идилично-сантиментален план. Силен и драматичен е контрастът между миналите чувства и настоящите вълнения. Спомените за миналото са болезнени в настоящето. Един мъчителен въпрос не му дава покой – как да примири поривите с идеалите, как да разреши сложната дилема любов-дълг, живот-смърт. Каква душевна сила трябва да притежава човек, за да се отрече не само от миналото, но и от спомените за съкровените мигове? Едно ново усещане за историческия ход на времето дава на бунтовника тази сила. Изключителна прозорливост и духовна извисеност над ежедневно – битовото характеризират личността на младия човек и го довеждат до съдбовното решение на самоотричането. Повелителните форми “остави”, “забрави”, изразяват силни душевни терзания, истинска вътрешна борба. Прозрението за историческите повели на епохата прави лирическия герой безпощаден и към себе си и към любимата. Глаголите в мин.св.време “погазил”, “намразил”, разкриват трагичния конфликт със собственото аз. Този конфликт се разразява като опустошителна стихия в душата му, наранява я, причинява й страдания. Той чувства младостта си погубена-“младост не помня” и още по-болезнено- “пък и да я помня не ровя”. Отново героят се връща към познатия от “Майце си” мотив за наранената младост, която не може да бъде изживяна щастливо в условията на робската неволя. За него младостта е не само период от живота на човека, но и време за духовно съзряване на личността. Аз-ът е категоричен, че не може да остане роб на чувствата си, защото е разбрал горчивата истина-веригите на любовта ограничават духовната свобода на човека. Дълбоко философско е прозрението, че човек може да бъде истински щастлив в любовта само ако е реализирал личната си свобода. Отричането на миналото е искрено, макар да е съпроводено с душевна драма. Чувствата, които разтърсват вътрешния мир на революционера се разкриват чрез възходяща градация. Движението им е удивително динамично – “в тез гърди веч любов не грее, ..скръб дълбока владее”. Естествено възниква въпросът наистина ли любовта вече не е нужна на лирическия човек, щом в сърцето му е родена омраза към нейните тежки окови. Доминира другото лице на любовното чувство – страстната омраза, която руши жертвената любов- спомен и блян по щастието. Желанието да заличи миналото и спомените, съвсем не означава, че сърцето е “изстинало” към девойката, “към първо либе”. Той е категоричен, че ПРЕДИШНАТА любов СЕГА е ненужна, невъзможна. СЕГА не е достатъчна само обич, а повече от всякога е необходимо разбиране, духовна съпричастност към голямото, великото дело за народно освобождение. Така отношението на героя към любимата се разкрива в два плана: традиционно-личен и романтично-героичен. Конфликтът между тях е в резултат от необикновените, надхвърлящи рамките на времето, идеали на поета. На фона на драматичните преживявания, свързани с миналото, ярко контрастира настоящето: “всичко е с рани покрито/ и сърце зло в злоба обвито”. В обобщителното местоимение “всичко” е скрит дълбок трагизъм за едно осъзнато болезнено душевно състояние. (“Злобата” е специфично Ботево название на съществуването без любов). Лирическият герой чува друг глас – силен, могъщ, неустоим. Той властно зове юнака да изпълни свещения си дълг. Страданията на сиромасите пораждат нови чувства на болка и гняв. Тежка е народната участ в робското време: “брат брата продава”, “плаче сирота вдовица”, “теглят без дом дечица”. Запявайки песента за сирота вдовица, либето ще се обърне и към истината за себе си, ще се раздели със сладките илюзии на думите “отровни”, ще прозре истинската си участ и обреченост. А гората, майка закрилница за юнаците, пее хайдушки песни и наред с тях реди “песни за нови теглила”. Въображението на поета одухотворява гората, която винаги в народните представи съпреживява участта на българина. Емоционалното състояние на героя преминава от гневен упрек, през мъжествени слова до молитвено-нежни думи и отново повелителното “запей” , изведено в позицията на анафора( повторение в началото на стиха). Ако запее “на жалост” девойката сама ще се вгледа в бездната на човешкото страдание и болка. Тонът става все по-драматичен, експресивен. Трепетно очакване обзема “сърце ранено”. С последен повик бунтовникът се обръща към любимата, подтиква я да вземе категоричното решение и тя: “Запей или млъкни, махни се!”. За сетен път лирическият човек изразява нежността си към любимата с интимните народнопесенни обръщения “изгоро”, “девойко”. Могъщият порив към свободата дава простор на мисълта и тя лети към картината на битката. Нещо величествено и недостижимо има в образа на пробудената от робски сън земя, която “гърми и тътне”. Време и пространство, реалност и фантазия се сливат в една гигантска природна стихия – страшна, величествена и тържествена едновременно. Сърцето на юнака “веч трепти – ще хвръкне”. За първи път в творбата се появява и бъдеще време, което засилва емоционалното въздействие. Така характерното за Ботевото творчество “смесване на глаголните времена” тук властва с пълна сила. Минало, настояще и бъдеще се свързват с една прастара митична символика, отглас от героическия епос. Величавият образ на битката е представен чрез метафора, която синтезира богата звукова и зрителна представа. Там…там буря кърши клонове, а сабя ги свива на венец; зинали са страшни долове и пищи в тях зърно от свинец … На тази величествена гледка лирическият герой не може да устои. В духа на народната песен се появява мотивът за смъртта-сватба, за героичната саможертва. В Ботевата поезия смъртта на бореца за свобода е винаги красива. Така се подчертава нейният патриотичен и исторически смисъл: “смъртта й там мила усмивка, /а хладен гроб – сладка почивка!” Мотивът за “милата усмивка” зазвучава в нов емоционален контекст – венчаването за либето-смърт. Смъртта в битка е върховен израз на изпълнен дълг към отечеството. В нейния опоетизиран образ е заложен мотивът за духовното безсмъртие на героя. Четирикратното повторение на наречието “там” внушава представата за един желан от лирическия герой свят. В този свят личните пориви са приглушени от песента на гората. Песента има особена роля в Ботевото творчество. Тя е гласът на истината, на страданието, на борбата, на безсмъртието. Тъжна или героично-бунтовна, любовна или съпроводена с “кървава напивка” песента е връзката между живота и смъртта. Лирическият герой копнее за тази кървава наздравица, пред която “немее” обикновената любовна страст. Драмата на лирическия герой е колкото лична, толкова и национална, и общочовешка. В мрачните векове на робството достойният човек е жертвал най-съкровеното и светло човешко чувство – любовта пред олтара на отечеството. “До моето първо либе” е психологически вглъбена лирическа изповед с дълбок философски подтекст, защото поставя големите и вечни проблеми за любовта и патриотичния дълг, за смисъла на човешкия живот, за смъртта и безсмъртието.
Поезията на Багряна е една нова среща между света и човека-в духа на цялостния авангарден процес на възвръщане на човека и сетивното начало и в духа на една разбунтавана женска психика,на разбунтувания човек на 20-те години и на една индивидуална съдба,която троши ключалките на дома-затвор и на затвореното духовно пространство. Поезията на Багряна е светъл химн на живота,копнеж по екстазно изживяване на света-израз на опиянението от първичността. Творчеството на поетесата пресъздава хармоничното единство между българаската патриархалност и новия свят,които са парадоксално съчетани в светлоусещането лирическата героиня.Волята и за свобода на избора не се отклонява от традиционните и роли на жена,майка и съпруга на лирическата героиня със своята позитивна,витална сила на духа,със своята жизнена енергия е завладена от ненаситената си жажда от живота в цялото му многоликост(цялата негова многоликост). Елисавета Багряна е сред поетите, които в своето антисимволистично отрицание утвърждава неистовата виталност и пребъдност на живота. Новото самочувствие на себеоткрилия се човек, удивен от духовната си усетливост, е неотделимо от връзката с вековечните корени, с които поетесата заяви категорично близостта си още в стихотворението „Потомка“: „Може бе съм грешна и коварна, може би сред път ще се сломя – аз съм само щерка твоя вярна, моя кръвна майчице – земя.“
Пиршеството на сетивата е проявление не само на самопознаващия се дух, но и устремно подчиняване на тъжеството на живота. В същото време личното съзнание – в градежа на нова сетивност, пълнокръвие на чувствата и изживяванията, отрича спонтанно закостенелите порядки – вериги за освободения човек. В лириката на Багряна тази верига на освободения човек,този затвор се явява дома. В стихотворението „Вик” е видян в най-отблъскващия му и потискащ за човека образ ( „… тази стая тясна, тъмна, ниска” ). На този дом са отнети традиционните значения като топос на хармония, уют и топлина, на сигурност и защитеност от опасностите на външния свят.Той е асоцииран със сковаващо човешкия дух пространство, със затвор. Освен това домът ограбва стойностното в човешкия свят и го обрича на смърт чрез безразличие и нелюбов: …умирам от неизцерима рана, че аз не съм възлюбена и близка, ни чакана от някого, ни звана. Стихотворението е болезнен вик на една отчуждена душа. Вик за взаимност и близост, за разбиране, за любов. То е изповед на копнежа по всеотдайност и извисена нравственост ( „от всяка тъмна мисъл се отричам,/ край своя враг беззлобно ще отмина” ). То е обещание за щедра обич. Лирическата героиня жадува да раздаде своите духовни богатства, своята младост „огнено пламтяща” и да полети „над света” с крилете на свободата и любовта. Именно този волен полет е алтернативата на сковаващото и убиващо пространство на дома.
Мотивът за дома затвор е в основата на смисловото изграждане и на стихотворението „Зов”. Знаците на отнетата свобода са експлицирани директно – „зад три врати заключена”, „прозореца ми е с решетка”, „клетка”, „ключалки раждясали”, „тъмни коридори”… На този мрачен, тягостен свят противостоят слънцето, светлината, вятъра, простора. Опозициите вътре-вън, затвор-свобода, тъмнина-плам чертаят драмата на лирическата героиня – пленница на дома, но с душа, жадуваща за волен полет. Нейното послание е императивно и е страстна, категорична проекция на силния й, свободен дух: Разтроши ключалките раждясали! Дай ми път през тъмните коридори!
Сходна е смисловата натовареност и на едно от най-известните и представителни за същността на лирическата героиня на Багряна стихотворения – „Стихии”.В него се изгражда образ на скитницата,която носи позитивно познание и изгражда образа на човека,който търси себе си и познанието за света,пренебрегвайки сигурността,но и ограниченията на затвореното пространство на дома. Това е един своеобразен „разговор” за същността на екзистенциалния избор, за философията на живота и смисъла на човешкото присъствие в света. В него активна е позицията на лирическия Аз, съизмерил себе си с необузданите стихии на природата и заявил себепостигането си чрез избора на пътя, на стремежа към овладяване на непознати и далечни пространства. Другата гледна точка – тази на неназования пряко, но визиран чрез усилията си да възпре „стихиите” лирически „ти” – е отхвърлена категорично. Тя е елиминирана благодарение на прозрението, че никой не може да контролира енергията на освободилия се човешки дух: Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната – родната сестра на вятъра, на водата и на виното, за която е примамица непостижното, просторното, дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, – мене как ще спреш?
Обликът на жената скитница в поезията на Багряна е нюансиран и чрез импровизации по митологичски мотиви и сюжети. Към езическото митотворчество и фолклорната интерпретация отвежда образът на „кукувица-бродница”, неспособна да свие гнездо и отглежда поколение. Стихотворението „Кукувица” е поредната реплика на непокорната и волна жена. Родена сякаш от веда, тя е обречена на скитничество. Избирайки самотата на пътя пред илюзорната пълнота на домащното огнище, жената дава израз на ненаситния си глад по живота в цялата негова многоликост: Моите очи се нанаглеждат, моите уши се нанаслушват. ……………………………………… И така живота ще премина ненаситна, ненаживяна. Категоричността, с която лирическият Аз в тези стихотворения се бори за своето реално щастие като свободна личност няма нищо обощо със символистичния блян за щастие.Успоредно различна е и представата на героинята за любовта.Любовта не е спомен,нито копнеж по недустижимото,а е част от реалните човешки изживявания,тя съществува непосредствено и осезаемо в настящето. Текстовете на любовната лирика на Багряна („Съдба”, „Любов”, „Унес”) са наситени с драматизъм,който произтича от зададените въпроси и ненамерените отговори.Лирическата героиня търси себе си и отказвайки се да намери рационално решение на любовното чувство,приема да реализира личността си като поема риска да се отдаде изцяло на любовта.Образът на любимия в текстовете е неперсонализиран,липсва му каквато и да и било видуализация.Той е образ идея, внушена в стихотворението „Любов” брез парадоксалното единство между доброто и злото.Оттам произтича и непреодолимата му притегателна сила. Всяко едно от стихотворенията на Багряна има свой лирически глас,но те притежават и нещо общо,което ги сродява.Това е духовния портрет на жената-героинята Багряна,която гордо заявява своето Аз със самочувствие на жена от новото време.Всички стихотворения запълват и изграждат на лирическата героиня-волна непогорна жена-жена на новия век
В Тютюн е поставен проблемът за противопоставянето на парите и властта на бедността. Това най-ярко личи в образа на Борис Морев. Неговото превъплъщение, стремежът към утвърждаването му го погубват. Когато човек загуби връзката със своята същност, стане подвластен на материалното, на стремежа към богатство, същото е способно да го погуби и именно на това ставаме свидетели в „Тютюн”.
Борис още в началото на романа е представен като „усоен, неприветлив, саможив” младеж. Той е по-скоро дребен и слаб, което е свидетелство за бедния начин на живот, които води, с бледо лице и тъмни, „дълбоко поставени очи”, които гледат остро.
Борис има своя философия, зад която е застанал твърдо още в началото на творбата:
„Защото човек се чувства добре само там, където може да спечели пари.”
Тази негова философия е следствие от тежкото детство, от оскъдицата, от бедността. Тя е причината в душата му да се прокрадне надежда, към която той да се вкопчи и да отдаде всичко, за да я постигне, да се види от другата страна, сред тази класа, която е противопоставена на собственото му съществуване до момента, като в тази борба, още в началото на романа Борис е готов да пожертва всичко – негов основен идеал и принцип са парите, които подклаждат неговата упоритост и амбициозният, но и го водят към разпадането на собствената му ценностна система, морална личност и го превръщат в част от един грозен, неприветлив и отблъскващ свят.
Борис Морев, който не устоява на съблазните на живота, служи за основа на скрития упрек на Димитър Димов към неговата ценностна система. Той загърбва духовното, за да даде превес на материалното. При подобно отношение човек безвъзвратно губи своята душа и започва да се лута, търсейки пътя, който сам е загубил.
В „Тютюн” Димов акцентира на упадъка, на това, което обществото по принцип не приема и прави това с много психологизъм именно чрез образа на Борис Морев, който с наполеоновското си величие и с разгрома и гибелта си е носител на посланието на автора. Но дори човек като Борис търси света, към който първоначално принадлежи чрез Ирина – за него това е като оазис, спасение и дали без да съзнава или не, сам го унищожава, като потапя Ирина в този така чужд й и отровен свят.
Образът на Борис е поставен в един кипящ световъртеж, възникващ от три стихии – тютюна, богатството и властта. Те се превръщат във водещи философии, но и в пагубни сили. Съществена черта на образа е, че той остава докрай подвластен на своята устременост към нещо, което го погубва.
Чужд, изкуствен, но същевременно жесток и нечовечен е светът, в който живее Борис. Той е подвластен на „Никотиана” и подобно на работниците, в чиито дробове се просмуква отровата на тютюна и с това предизвиква тяхната смърт, така и в неговия живот се прокрадва сянката на безумния, самотен, студен и грозен свят, към който той така упорито и амбициозно се стреми, предопределяйки собствената си обреченост и гибел.
Светът на тютюна е изключително жесток – той дава пари и власт на избраниците си, но в замяна взема душите им, обрича ги на самота, на бездушие и безцелно съществуване. Именно това се случва в един момент и с Борис. Той не само не осъзнава своето падение, но и съумява единствено да се отдаде на алкохола, измъчван от своите кошмари да усеща страданието на своята самота и болезнената си необходимост от Ирина, особено вечер, когато неговото съзнание започва да търси изкуплението за всичко сторено, за причиненото и разрушителното в живота му, изпълнен с измами, подкупи, лъжи, но за сметка на това с богатство и власт – именно това, към което той се стреми в началото на романа и което се надява да го изведе от омразната бедност и грозотата на нищетата.
Образа на Борис се разкрива преди всичко именно чрез света, към който той се стреми, а в него няма място за чувства, те са безполезни. Именно за това Борис успява. Ако той бе чувствителен, нежен, ако бе съумял да отхвърли своя егоизъм, то не би постигнал своите успехи с Никотиана. Успех, който именно го отвежда до разпадането на неговата личност и до реализирането на гибелта, която настъпва в момента, когато този безмилостен, жесток свят го е ограбил до край, лишил го е от всичко човешко, изправил го е до стената на собственото му обезличаване като човек.
Като поетическо явление Атанас Далчев се вписва в художествения развой на българската поезия през 20-те године на ХХ век.За разлика от символистите той се опитва да открие поезията на живота,неговия дълбок смисъл,ни през бягството от материалното,а чрез акцент върху него. Далчевият лирически субект не изпитва удовлетворение от живота си,той е попаднал в бездната на „проклетия живот” и философски размисли.Ето защо лирическият Аз търси алтернативите на неживения живот и ги намира в лицето на спомените,фантазното,приказното;природата и сливането на човешката личност и копнежа по себеосъществяване чрез радостта от човешко живеене.
Стихотворението „Молитва” събира своите послания пресечената точка на две смислови вериги.Едната черта е психограма на едно монотонно съществуване чрез образите на битието,отнело сетивата на човека за истинския живот.Втората смислова верига насочва стойностите към живота-първична чистота и простота. Началото въвежда мотива за неживения живот чрез екзистенциалния въпрос: „Минаха ли моите години”.Драмата на лирическия „Аз” намира израз в объркания речеви акт.Загубил себе си сред екзистенциалните проблеми,осмелил сложността на своя живот Далчевият човек заявява :”Ти не ме оставяй да загина.Господи преди да съм живял!”. Втора строфа въвежда библейски мотив за блажените нищии духом и го персонализира в екзистенциално откритие, завръщане към екзистенциалната първичност: „Изведи ме от всяка сложност научи ме пак на простота” Това е прозрение за отчуждаващата се същност на цивилизацията, която дава познания, но отнема живот. Същия този копнеж по себепознанието чрез радостта от простото човешко живеене се среща и в стихотворенията „Книгите” и „Работникът”. В стихотворението „Книгите” сам и съзнателно се персонализира, отказва се от собствената си същност. Това е драмата на човека на цивилизацията, за когото познанието се е превърнало в тежест. За пръв път в българската литература Далчев поставя проблема за познанието като трагично отчуждение от света.
Стихотворението „Работникът” е пример за позитивно решение на изстраданата самотност в солидарност с труда и съвестта на множеството. В поезията на Далчев мечтата като нещо реално, в процеса на нейното „ставане” ще намерим в стохотворението „Пролет”. В творбата съображението е необходимо и това е съдържанието на мечтата. Това, което ще стане се явява в съзнанието като реална действителност и между нея и желанията на поета има пълно покритие. Усеща се отдаденост, лекота, изчистеност и в същото време напълно оформяне на образите. Съзнанието на воля реди картините и без да се довършва скача от предмет на предмет, гони все по-пълна, по богата хармония, при която образите се заменят един с друг, а в основата на всяко стои блаженството от илюзорната свобода на волята. Със своята уникалност Атанас Далчев оставя в българската литература.Тендециите,въведени от него са нови за нашата поезия и предизвикват голям интерес от страна на читателя.
Героите на Димов живеят в суров свят, който унищожава идеалите , затваря в клетка мечтите и в замяна дава на хората миражи “празни надежди”. Лирическият герой на поета излиза от низините, стреми се към щастие, бори се в името на една идея и умира в името на общочовешкото щастие, на общочовешкото бъдеще, което никога не настъпва. Героите на Димов се стремят към личен успех, към лично доволство, към лична печалба, постигат ги и умират,разбрали , че цял живот са вървели към миражите, че сами нищо не са спечелили, а само изгубили надеждите, мечтите , романтиката. Двата романа “Тютюн” са различни по художествено мислене. Първият роман е аналитично-психологическо изследване на човека, на личността, вторият носи всички черти на епическото мислене на 50-те год., на типичния обемист роман-епопея- с много герои, с групови портрети, с класово партиен анализ. И във втория вариант големият майстор е успял да изгради художествено-естетически и аналитично-психологически образи на героите, да изследва техните идеи, техните души, да проследи пътят им в обществото, да ги покаже на част от тълпата, от класата, а като личности – оригинални и запомнящи се. Основни запомнящи се герои в романа са Борис и Ирина. Техният път, техните срещи и раздели са маркирали и централната линия на сюжета. Борис е млад, амбициозен провинциалист, знаещ какво иска, можещ да го постигне, успял да пресътвори идеите си в реалност. Този образ е исторически и психологически достоверен, художествено най- пълно изграден, убедителен и оригинален при цялата си типичност. Роден в бедно семейство , той не желае да избяга в нереалния свят на баща си – в света на ограничението и самозалъгването. Борис уважава майка си само поради факта, че му е майка. Той не обича никого наоколо си, защото умее само да мрази. Мрази малкия град, мрази хората му, мрази съдбата, мрази успелите,имащите, мрази нямащите. Борис живее с момента, да улови мига, да намери място за реализацията си, да рискува точно, премерено, убедително. Борис е “усоен , мрачен, саможив”, “би продал душата си на дявола, за да изплува над сганта”. Тази омраза към света не е превърнала героя в психопат, а е успяла да стабилизира един хладен, пресметлив ум, жесток характер (жертва и брат си в името на своя успех), силна воля, нечовешка липса на страсти ( преотстъпването на Ирина на фон Гайер, женитбата с Мария). Борис е дяволски красив, с бледо надменно лице, с остър, враждебен към околните поглед. Всъщност зад този демонски вид се крие един нещастен, страхлив, ограничен човек. Борис се бои от евентуален неуспех, бои се от чувствата си, бои се от самоналожената самота. Любовта му към Ирина е своеобразно бягство от себе си, от собствената си целенасоченост – нормалните човешки чувства нямат място в него, те са пречка към избрания от него път. Борис обича Ирина като спасително гнездо, като заслон от света и от фасадния Морев- самоуверения, знаещ и можещ тютюнопроизводител и специалист. Всъщност нещастието на Борис е в самоограничението. Той е човек с ярка липса на интелигентност не познава и не се интересува от културата изобщо, чете само специализирана литература, затваря се в света на тютюна, отблъсква всички опити на Ирина да разшири кръгозора му. “Никотина” го привлича не толкова с възможността да покаже уменията си, колкото с възможността именно там да покаже какво умее, да напредне да се издигне. Борис е преценил и слабостта на татко Пиер, и перспективата да завладее наивната, но романтична Мария, и шанса да покаже на себе си в силна фирма, опиращ се на изграденото преди него. Миражите пред него са много – да завладее света на тютюна, да се издигне в обществото, да получи това, което съдбата не му е дала. Колкото повече успява Борис, толкова повече тези миражи се превръщат в “празни надежди”. Защото за затворения свят на българското висше Общество той си остава парвеню, пришълец, натрапник. Тютюневият свят е завладян в България, но се оказва, че той е само частица от световната система, че всесилният фабрикант е в подчинено положение към големите европейски акули. Богатството, което завоюва с труд и измама , не му носи удоволетворение – в стремежа си към върховете Борис е изгубил вкуса към разкоша, превърнал се е в част от голямата машина на тютюнопроизводството, автоматизирал е живота си. В своя път нагоре Борис се превръща в типичен успяващ хищник. Той въвежда нови правила в бранша, правила, които носят печалба и прогрес, но смазват хората, унищожават искриците надежда в бедния им живот. Както характеризира Зара : “ той е същински демон, който не познава милост”, а Ирина го нарича “ страхливец и филистер”. Постигнал желаното, Борис разбира, че е изгубил всичко, за което е мечтал. Смъртта го заварва изгубил управлението над тютюневия свят, сам, без жена, без любов, без близки и роднини, разбрал, че миражите са непостижими, усетил, че животът му е минал напразно. Красива е физически и Ирина, дъщерята простия градски стражар Чакъра. Тя живее в ограничено семейство, бедно поставило се извън обществото на градските несретници, но и далеч от богатите. Ирина е не само красива( “Духът и тялото й излъчват някаква топлота, която кара мъжете да забравят пороците й.”), но и умна начетена, романтична девойка. Тя се влюбва във филмовите герои, чет много, желае да завърши медицина и да помага на хората с уменията и добротата си. Този романтичен мираж Ирина не преследва дълго. Тя среща Борис и се влюбва в него, защото го вижда като целеустремена, реалистична личност на победител – такава каквато тя не е. Борис носи и друга привлекателност за младото момиче – той е дошлият при нея романтичен принц, знаещ и можещ млад човек. Ирина не обиква Динко – той е близък, познат, типичен за обстановката в градчето младеж, носи в себе си духа на беднящината и утопията. В София младото момиче живее затворено ( “романтично и саможиво”), като все повече се подава на влиянието на хайлайфа, на мечтата си да заживее като съвременна принцеса. Невъзможността да влезе в този свят като законна съпруга я кара да търси други пътища . Ирина се примирява да бъде любовница, да бъде продавана, да стане част от бита на Борис. Безразличието все повече я обхваща, изхабява хуманизма й, унищожава някогашните й стремежи и страсти. Понякога внезапно и неочаквано за околните, тя става отново предишната романтична Ирина – напуска новогодишното празненство заради едно болно дете, помага на Лила, мъчи се да спаси Динко. Ирина разбира , че е станала своеобразен паразит, че е наказа за греховете си като смоковницата от евангелието – утробата й е безплодна, тя не може да се радва на най-голямото женско щастие- майчинското. Завършила медицина в столицата, станала любовница на богаташа Борис, спечелила място в обществото на богатите, Ирина си остава момичето от малкото градче, бюргерска девойка с манталитета на Гьотевата Маргарита. Тя е мечтаела за дом, за семейство, за деца. Не е получила нито едно то трите. Изгубила е и никога невидяната в реалността любов на Борис. Останала сама Ирина слага край на мъките си – защото за нея по-нататъшното съществуване е мъка, носене на житейски товар, гаснене в един нов и враждебен свят. Ирина не успява да достигне миражите си, не успява да превърне мечтите се в реалност. Разбрала , че миражът е само лъжлив образ, фалш и желание да вървиш напред, да не виждаш пясъците наоколо си? Защото Ирина живее сред миражи – общество, което носи маска на благополучие, хора, които като в огромен карнавал крият лицата си зад думи и възприети маниери, любим който е чужд съпруг, и сводник и търгаш. Д. Димов и в този си роман си остава психолог, изследовател на неизбродимите тайни на човешката душа, носител на европейското в родната класика. Затова и партийно-социалните критици не са успели да унищожат силата на романа – проследяването на стремежите към духовните миражи, анализа на страстите и идеите на човешките личности.