мастило/книги
юли 2005
BLACK
CELEBRATION
(Атон, 2002)
Мартин
Карбовски
Раждаме
се като богове, живеем като крадци и умираме като вампири:
в нашия православен свят сякаш сме създадени да страдаме
в страдаме в живота, защото отлагаме вярата в Бога за след
смъртта – да се уверим, че го има, пък после ще му вярваме,
отбелязва не без горчивина разтърсеният до основи Мартин
Карбовски в своя пътепис от Атон и тамошния ни манастир
Зограф. Пътепис без капка екшън – ако не броим срещите на
автора с няколко святи хора.
Някой ден ще се наложи да
умреш. Неприятна работа, но няма как. Мислил ли си за нея?
Знам, знам – в главата на човек има нещо като реле, което
му пречи да мисли за смъртта. Неудобно и излишно е някак –
точно ти, веселият, чукащият, работещият, пиещият, губещият
и печелещият човек да умре – това нормално ли е? Не, нормално
то не е. Смъртта е липса на вкус – купонът няма да е свършил,
нощните барове ще са претъпкани с онзи тип жени, чийто задници
въртят планетата, от вечния намусен барман сякаш струи безсмъртие,
въпреки че е толкова близо до алкохола, а ти – мъртъв! Лоша,
лоша работа.
Предполагам, че смъртта разбира
живота като много пътища до една и съща цел. И ако изборът
на смърт е ограничен в няколко учебника по медицина, то изборът
на живот не може да бъде изписан на хартия. Единственият проблем
на съвременния свят е, че живее живота си сякаш е безсмъртен.
А не е. Въпреки че всеки ден срещаме смъртта, въпреки четирите
любови (средно), дадени на човек, трябва да умреш – не забравяй.
И понеже това е неминуемо – от цялата непостижима за човешко
мислене траектория пак остава един доста наивен въпрос: как
да живея така, че да не умра?
Не, въпросът не е толкова
глупав, колкото може да се стори на глупавите. Има начини,
оказва се. Хората живеят различно – едни псуват смъртта, Бога,
света, проклинат майките си и чакат да видят какво ще стане.
Други не ядат месо, правят добрини, отдалечават жените и всички
твари с дупки по себе си на километри, молят се, страдат,
бдения правят – и те чакат да видят какво ще стане. Наистина
има страшна разлика между тези два типа хора – едните чакат
да умрат, за да видят с любопитни очи дали има рай и ад, а
другите знаят, че има – и репетират за него.
Има такива хора и слава Богу.
Време е да разберете за тях и да ги приемете или отречете
така, както те вас приемат и не отричат.
След всички написани и казани
нелепици за Бога и хората се оказва, че на планетата има места,
където хората не живеят като останалите, а Бог е по-осезаем
и от докосване до непозната жена. И разликата трябва да си
представиш сам. Представи си малка стаичка. Ще живееш само
в нея и няма да излизаш оттам. Представи си храната като малки,
крещящи в мазнина същества – разкарай ги, остани на зеленчуци
и риба. Представи си тунела от вагини, в които се гърчиш всеки
ден – излез от там, леко олигавен, и махни всичко женско от
пътя си. Просто и лесно решение – за да не ти се чука, иди
в планината и не срещай жени. Представи си жизнената си философия
и я изтрий от харддиска. Качи си нова – ще вярваш в Бог и
ще му се посветиш. Ще бъдеш монах, ама истински. Не поп, а
черен монах. Ще живееш по жестоките правила на отказване от
този грешен свят с една единствена цел – да не умреш, когато
умираш. Горната рецепта не е просто за някакъв имагинерен
рай. Тя е заради едното малко нещо, което, казват, можеш да
спасиш от смъртта – безсмъртната си душа.
Така е в Атон – православната
Света гора. Ако монашеството ти звучи като нещо, изгубено
някъде през XIX век, бъркаш. Има едно място, където познатият
свят свършва и започва истинското живеене. Място, което не
признава днешния начин на живот и обичайните модели на поведение.
Ще ти го кажа на футболен език, за да ме разбереш – нищо че
ще сгреша: едно място, където живее полузабравената агитка
на Господ Бог и ако я срещнеш, ще осъзнаеш, че досега не си
викал за правилния отбор.
Къде свършват жените
В езическите представи влизането
в Рая изглежда като пътуване с лодка. За да стигнеш до Атон,
също трябва да минеш през пристанище. На малък кораб с име
“Достойно есть” се качват десетки хора. От пъстротата на Солун
до пристанището Уранополис светът постепенно става все по-строг
и по-строг. Монаси и поклонници, момчета и мъже си купуват
тапия за 15 евро и бързат към корабчето. Има само две причини
да не те пуснат – ако си жена или женско животно. На кея –
жени изпращат мъжете си на поклонение. Невидима стена, където
жените свършват, ама наистина свършват (в смисъл, че оттам-нататък
ги няма, не нещо друго). Краят на изкушението се намира на
онзи малък ферибот – жени и момичета те изпращат, сякаш целият
феминизъм на планетата отскача като грахово зърно от щита
на ортодоксалните правила. Край на идеята за “правилно” и
“неправилно” – Света гора има статут на държава, която не
може да бъде посещавана от жени. Монасите пък така и не ядат
месо и мляко, затова и не им се налага да отглеждат и съешават
домашни животни. Ако ти трябва магаре – купи си. Само гледай
да е мъжко, защото ще се прецакаш на границата.
Монасите ми обясниха, че жената
въплъщава в себе си изкушението. Каква хубава дума: въ-плъ-щение.
Навява асоциации със захапване на мокро, меко и сурово месо.
Абсолютно са прави братята – жените в съвременния свят са
основната част от греховния комплект “алкохол, безделие, тютюн,
гняв, пари, високи скорости, преяждане, лъжа, служене на други
богове, напразно повтаряне на името божие, словоблудство и
ругатни, отмъщение и високомерие, капитализъм и синдикати,
големи градове и телевизия, реклама и други наркотици”. В
началото оставам с впечатление, че да се живее е грехота –
една крачка да направи човек и в пясъка под себе си ще стъпче
невинни твари. По-късно разбирам, че строгите правила на богоугодния
живот са много по-страшни, отколкото можеш да се представиш
– защото трябва да спазват непрекъснато. Проблемът е не как
да издържаш на тези правила. Проблемът е “колко можеш да издържиш”.
Според монасите – трябва цял живот.
В черната тълпа на корабчето
се открояват два типа мъже – монаси и поклонници. Поклонниците
вадят сандвичи, ядат. Стар и млад грък поливат бял хляб с
мед, закусват. Едра група сърби си носят стъкло ракия. Цукват
весело, разприказват се шумно, сякаш никога не са губили война
с останалия свят. Монасите носят дисаги и тояги – също като
хора, които имат да превалят баири, защото не вярват в силата
на градския транспорт. Част от тях не носят калимавки, а черни
шапчици с малък червен кръст отпред. Това са руските монаси
– на черните им раса отпред са извезани с червен конец различни
знаци и фигури, а най-отдолу под кръста им личи бродиран череп
и кости. Дрехите им са вехти и чисти – така, както се запазват
дрехи без намесата на добра домакиня и перилен препарат с
три почистващи функции. Не знам колко монаси сте срещали,
но в руския поп има нещо, което леко притеснява – за разлика
от нашите монаси, в руските и сръбските няма смирение. Някаква
особена гордост, буйност и самочувствие на жрец има в руснаците.
На фона на останалото православно братство – гърци, грузинци,
румънци, българи, арменци – старообрядците руси и сърби излъчват
завидна гордост. Просто приличат на хора, на които може да
се вярва. Достолепието на патриархалния православен свят се
носи от брадата – дългата рижа или черна брада всява респект.
Ако видите и очите на тези монаси – няма начин да не ги заобичате.
Такъв беше и първият монах, с който говорих още на ферибота
– брат Данило, сърбин. Весел, синеок, с руси вежди и жълти
мустаци. Седи на горната палуба и говори с някакви ортодоксални
холандци. Отказва ракията на сънародниците си и говори с мен
като духовен китайски учител, който за разлика от китайските
учители наистина ти казва нещо. Когато му казвам, че отивам
в българския манастир Зограф, той се усмихва и, все едно се
познаваме от казармата, ми разказва как е служил в този манастир
няколко месеца.
Данило
“Вие не знаете, българите,
но вашия манастир преди година-две нямаше да бъде вече ваш.
Тук имаме правило – монасите в тези огромни обители не може
да са по-малко от пет човека. През XIX век българите са имали
тук три манастира. В края на XX век губите Хилендарския и
там се настаняват гърци. Останал ви е само Зограф, а и преди
време в него живееха само четирима български братя”, разказва
с мекия си глас Данило. Когато се случва всичко това, гърците
решават да вземат манастира под своя опека – и пращат църковна
комисия да види колко хора са българите и да настани там други
православни монаси. Тогава най-старият български монах – дядо
Пахомий – моли Данило да остане няколко месеца в нашия манастир,
за да се прави на българин. Идва гръчката комисия и пита българските
монаси – петима ли сте или по-малко. Петима сме, отговарят
българите. Къде е петият, питат гърците. Ами той, казват нашите,
е дал обет за уединение и си е в килията в лявото крило. За
да не го срещат гърците, но все пак да се разбере, че наистина
има такъв пети, брат Данило по цял ден стои в лявото крило
на Зограф и пее църковни песнопения. Ето – има такъв човек,
чува се, че пее, не иска да вижда никой, но бройката е пълна
– и така българският манастир останал български. У нас, в
България, цялото черно монашество по манастирите наброява
по-малко от 170 човека. Днес в българския Георги Зограф има
16 монаха.
А самият манастир е по-голям
от Рилския. Когато корабчето хвърля котва на “нашия” бряг,
пред очите се надига голяма стара крепост, древни постройки
и храм. Брей, казва си поклонникът, наистина е голям този
манастир. Чакай малко, казват монасите – това не е манастирът,
това е монашески скит, манастирът е навътре в планината. Когато
се дотърколиш до манастира по древния път, разбираш за каква
грешка става дума – обителта е толкова внушителна, че не може
да я хване фотографът, дори от другата страна на дерето. Едно
от малкото неща на този свят, за които може да се каже, че
са едновременно огромни и български наистина.
Докато се усмихва весело,
Данило твърди, че светът като цяло тези дни е превзет от дявола.
И че наша задача е да го спасим. Кой е дяволът ли, присвива
очи, усмихва се и ти казва, че дяволът е онова, което правят
всички. Бог е онова, което мога да реша сам. Ние казва, имаме
проблем. На нас, православните, ни влияят на три нива. Първото
е финансово, международните финансови институции – те ни правят
несвободни и затлачват пътя на вярата. Второто ниво за нас
е военно – на нас НАТО ни казва какво да правим. Ние се правим
на съюзници на НАТО, за да не признаем, че реално сме победени
от НАТО. А истината, твърди Данило, не е в наложения с война
мир. Истината е във войната, наложена от вярата – и тук не
става дума за кръв. Верите по света ще продължават да воюват
и никога няма да бъдат слети в една. Това, че една вяра си
служи с война, означава, че освен нея на определени хора друго
нищо не им е останало. Това се случва с исляма сега, както
от доста време се случва с православието. Ислямът обаче е
по-войнствен, казва Данило. Сърбите имаха война заради вярата
си, арабите имат война заради вярата си – това са тези, които
няма какво повече да губят.
И третото острие от вилата
на Лукавия и най-страшното (продължава брат Данило) – това
е телевизията, музиката, Холивуд. Протестантите на планетата
градят своя храм, а цветни парчета от него изхвърлят навън
и ние като деца ги събираме, мислейки, че това е животът и
там, и тук – и така ще бъде, сякаш Господ е казал така. Децата
вярват на телевизора, за тях той е всевишен източник. А, братя,
има разлика между телевизор и Бог – трябва да си го признаем.
Бог няма да те накара да му вярваш, няма за истинския Бог
такава реклама – ти сам трябва. Но леността, създадена от
машините, търсенето на удоволствия, бедността – това кара
православните деца да гледат в телевизора, да култивират в
себе си един свят, където няма място за Бога. Или ако има
– това ще е някакъв чужд бог. Чужд бог обаче е оксиморон –
няма чужди богове, Той е един, знаете.
Изгубвам Данило като на филм
– търся го отново из целия кораб, докато се наложи да сляза,
но повече не го откривам. Изчезна святият човек, като за мое
учудване ме остави да го снимам, за да знам, че наистина го
има. Въпреки, че мога да се окажа и в грешка – монасите отричат
фотоапарата като източник за достоверност. В Атон е строго
забранено да се снима – онова, което виждате на снимките тук
наоколо, е резултат от вялата липса на забрана заради гостуването
на български политик от висок ранг в манастира Зограф.
Манастирът е “крепост на вярата”,
досущ както пише в литературата. Само че манастирът е крепост
и по принцип. Това явно е първото правило в православието
– не разчитай само на вярата, ами строй крепости. За българския
манастир Зограф се знае, че е започнат от братята на цар Самуил
– Аарон, Йоан и Мойсей. Не е ясно колко от него са построили
точно тримата братя, но се знае, че е разрушаван неколкократно
от пирати, кръстоносци и турци. След всяко рушене Зограф е
строен наново – при това по-голям в сравнение с преди, обителите
на 18-те манастира са запазени повече от десет века. Кой как
е мъкнал камъни по горите, за да вдигне архитектурното чудо
Зограф, не е нещо, което съвременният човек може да си представи
– за него думата “строеж” е първи братовчед на думите “багер”
и “кулокран”. Но вече винаги, когато видя манастир, ще се
сещам за приказката на брат Данило – това не са пирамидите.
Някой е превърнал пирамидите от градеж на вярата в туристическо
предизвикателство. Православният манастир обаче е нищо без
хората, казва Данило, а победата над нашата вяра може да се
случи само ако хората ходят там именно като туристи.
Тишината на Атон е шумна,
светлината е по-силна, а сенките са черни. Някъде там се намира
краят на нюансите, компромисите и уговорките със себе си;
идва желанието да престанеш да бъркаш. Посрещат те с червено
яйце и бяла, зелена и червена ракия. Преди да се настанят,
поклонниците биват приемани от монасите в една голяма соба,
където всеки чака реда си. Там, сред смирението и правилата,
отново виждаш хора, на които си склонен да позволиш да променят
представата за собствения ти живот. Руският монах брат Афанасий
вижда отдалеч, че го гледам – той единствен е по-шумен, ръкомаха
и говори високо. Ты що, пита ме веднага, когато сядам до него.
Гледа на бой с тояги. Аз викам, нищо, как сте вие, святи човече.
Той още не може да прецени дали му се подигравам и сериозно,
силно казва, ну щож, със Сатаната се борим, вие по какъв повод.
Журналист съм, казвам, от България. В този момент започва
един разговор, който човек просто не може да забрави. Журналист
ли, казва брат Афанасий, и тебе ли Сатаната те праща, кажи,
признай си. Веднага на такъв човек можеш да му кажеш каквото
трябва. Но това не ми се случи като друг път. Говорил съм
с всякакви луди, сектанти и прочие нелепи хора. В този разговор
нелеп беше светът, от който идвам. (Или аз май винаги съм
подозирал света в нелепост.) Почувствах истинска вина, че
това тук пред мен е свят човек и се бори със Сатаната, а аз
съм журналист. Вина, макар и неясна. Какъв Сатана, човече,
аз се казвам Мартин, Сатаната е друг човек, не бъркай хората.
Ну я знаю, омеква руснакът, ты не Сатана, ты только его представитель.
Ти си от София, да, живееш модерно, какво си облякъл – професионален
елек с журналистически уреди в него, за какво пишеш, дорогой.
За разни неща, казвам. Лошо е да пишеш, казва ми той, не е
добре. Не е от Бога тази професия, повярвай ми, Сатаната има
много проявления и едно от тях е да се пише лошо. Лошо, казвам
аз, прав си – сега на тебе интервю ще ти взема, защото интересно
говориш…
Трудно ми е да обясня какво
каза брат Афанасий след тази ми реплика. Думата “интервю”
така го възмути, че всички в собата се обърнаха към ъгъла,
в който го бях приклещил. Руснакът премина на яден руски сленг,
в който се разбираха само местоименията, но идеално стана
ясно, че той никакво интервю няма да даде, дори и Христос
да застане пред него с репортерски касетофон. Само дето не
ме анатемоса. Подожди, казвам му аз, не исках да те обидя,
дай да си говорим. Така действат твърдите протестантски секти,
недей да приказваш така, най-малкото не те разбирам, казвам
му. Решава да продължи разговора едва след като чува, че съм
имал проблеми с твърдите протестантски секти. Кажи ми ти какво
правиш и аз ще ти кажа кое е Сатана и кое не. Пиша за едно
списание. Как се казва списанието? “Егоист” се казва. Отново
изригна този човек – но как така се казва “Егаист”, не надо,
не надо, дорогой, не е добра тази работа. А как да се казва
бе, човек – “Егоист” е хубаво име. Но как вие с тези списания
възпитавате хората – за какво пишеш там, боха ми, сигурно
за секс пише в него. Не, казвам аз и вече ме е срам, малко
за секс, малко религия. Знаех си аз, въздиша брат Афанасий,
какво може да се пише в едно списание, което се казва “Егаист”.
Знаеш ли, ти трябва името на твоето списание да промениш.
Трябва да се казва иначе. Как, кажи как? В такива моменти
човек чака да чуе истината за списанието, в което работи,
колкото и да е страшна тя. А Афанасий казва – името на твоето
списание трябва да е “С добрым утром”. Аз се засмях, а той
ме гледа учудено, казва – аз разбирам защо списанието се казва
така, но ти не разбираш къде си сбъркал. Така е, казвам, прав
си, обаче списанието не е мое, затова остави този грях на
издателя и редакторите. Второ, ако ми кажеш как да живея,
ще те послушам, имам ти вяра, ти си свят човек за мене – но
не забравяй, че извън тази сграда и тази гора има хора, които
трябва да живеят някак си и им е трудно да бъдат свети като
тебе. Караш ме да се оправдавам, че работя за парите си, че
вярвам, че живея нормално, дори интересно, че правя онова,
което искам и трябва да се прави. Живея като мирянин, греховно
е, от Сатаната е, знам, но кажи ми ти – как да живеем ние,
а аз ще го разкажа някак, колкото и да е трудно и неразбираемо.
Трябваше кажа думата “денги”,
за да ми каже той посланието си. Каза – “ты для денги не думай,
душу спасай!”
Говоря си дълго с него, смрачава
се, а аз вземам газена лампа и продължаваме. Край нас руски
монаси, като излезли от картина на Верешгачин, се карат, клатят
глава, заблудена овца в стадото вкарват. От лудия до святия
човек разстоянието е един милиметър. Брат Афанасий вече го
беше извървял. Животът, светът и думите, които познавам, се
стопиха от енергията и православната ядрена реакция, с която
този руски гигант отвръщаше на света, от който идвах.
Брат Афанасий
“Хората”, казва той, “трябва
да живеят с Бога, а това не значи, че трябва да са монаси
или да се лишават от благините му. Но вие, хората, не живеете
с Бога, живеете със себе си. И тук никой не обвинява хората
за нищо. Но техен е изборът – всеки поотделно носи Бога в
себе си, но заедно работят за дявола. Как може, Мартин, мъж
и жена да се обичат и любовта да я няма – остави похотта,
тя е нормална. Първото нещо срещу Бога е това да обичаш някого
и да го заменяш с други. Мъжът отделно не прави човек, жената
отделно е жив дявол, но разбери дорогой – човек се прави от
двама, а после е всичко останало. Мъж и жена събери със смирение,
направи човек от тях двамата, и резултатът е простичък – човек
получаваш и можеш да обърнеш Бога към него и към децата му.
Можем ли да спорим, дорогой, кое е правилно и кое не, кое
да си позволиш и кое не бива? Не можем, дорогой, защото правилните
неща са ясни отдавна. Но правилните неща са подиграни. Не
се обичат хората, не се търсят, не остават заедно и оттам
– трудно живеят хората. Защото някой накара хората да забравят
за Бога. Виждам ги, чувам ги хората – мислят за Бога като
за смъртта, сещат се за него, когато са близо до нея, а през
останалото време – сякаш са безсмъртни. Монасите имат правило
– ако си постоянен, не може да грешиш. Някой на тази планета
обърна така нещата, че всичко в живота сякаш е по-единственото,
което хората имат, “нетленно” на български – единственото,
което им трябва не в смъртта просто, а завинаги. Гьотевият
Фауст прави сделка – душата си срещу една жена. В нашия свят
дори сделка няма – срещу душите си хората получават само безпокойство,
неприязън и желание за още. Навън, в твоя свят, старецът,
който говори за смирение и любов, е смешен човек. Затова ние
се затваряме тук, да опазим смирението и любовта, докато един
ден възтържествуват. Кого обичате вие навън, как се смирявате?
Никога дяволът не е бил по-силен от сега и никога православната
вяра не е била по-чиста. За това няма интервюта, за това може
и читатели да няма, но Той е там – не заради баща си, а заради
всичките вас, дори и заради мен.
Америка – почему ты для Америки
говориш?! Я, Америку кырдик обявил. (“ кырдик” е дума, непреводима
на български – означава саботаж, бой в тъмното, бойкот) Но
брат Афанасий не воюваше по познатия начин с Америка той каза,
че в тази война трябва да се ползват прийомите на таекуондо-то.
Когато някой се засили да те удари – просто избегни удара
и дай посока на нападателя така, че да падне сам. Целият свят
седи и се пита защо е беден, защо е неук, защо е слаб. Защото
някъде някой там от креслото си се прави на бог – така, както
и римските императори не са го правили. И вие работите за
Америка – дори когато пишете против нея, пак услуга й правите.
Защото Дяволът ползва насилно божествения арсенал – любовта
и красотата. Теб обичат ли те? Не, не те обичат. Красиви ли
са тези, които не те обичат – красиви са. А ти вярваш ли?
Не вярваш, суеверен си просто. Това е то Сатаната – вяра без
Бог, красота без вътрешности, любов без плод. Огледай се –
сам ще разбереш.”
Слушам, говоря, повече слушам.
По едно време се сепвам – за първи път правя пътепис, в който
не се случва нищо. Бях в кухнята на манастира – там се готвеше
риба. Бях в магерницата – там всички се хранеха и молеха едновременно.
Бях в камбанарията – камбаните и клепалата мълчаха за мен,
което е добър знак (казва ми един стар монах) – имаш време,
нали. Говорих с Ники – момче от София, което работеше по възстановяването
на манастира, нещо като монашески гастарбайтер. Двама миряни
на твърде свещено за тях място. Той ме заведе в костницата
– а там, в онзи тунел, думата “случка” е свирепо светотатство.
От десет века монасите изравят братята си три години след
като са ги погребали, надписват черепа им – името и датата
на смъртта – и ги подреждат. Чак там усетих какво става всъщност.
Животът е твърде къс, за да видиш цялата картинка – все едно
си видял най-скучната част от филма, на забавен каданс. А
то целият филм е ясен, прост и страшен – наистина нищо не
се случва. Само дето и живи, и мъртви чакат да бъдат оценени
по това как са живели. Какво правиш сега – четеш книга. А
някой те чака. Смъртта е само неприятно друсащият превоз до
едно място, където истината и смисълът най-накрая добиват
значение – само по начина, по който си случвал нещата. Или
не си ги случвал – отказът от някои неща на планетата може
да се окаже по-правилен от приемането им. Подозирам.
Юлиан Апостат
Има един такъв римски император,
записан с дребни букви в учебниците по история – опитал се
безуспешно да върне езичеството. “Апостат” значи “отстъпник”.
Този човек е символ на безуспешния опит да вярваш в нещо старо
и истинско, но светът да се развива в друга посока и да те
прегази във вихъра на нещо-случването. Онова, в което съм
сигурен, е моят страх. Страх, че съдбата на атонската вяра
в този й кристален вид ще сподели съдбата на езичеството.
Тези дни Европейският парламент обсъжда половата дискриминация
в република Света гора – защо там, аджеба, не пускат жени.
Защото в това вярват, бе, еврокапути и неверници недни! Обсъжда
се спирането на субсидиите за ремонти на манастири – ако верският
сексизъм продължи като политика. Ето за това говорим – вярата
в чистия й вид също е подложена на културни, финансови и юридически
репресии така, както всеки от нас – в името на един нов свят,
наложен със сила и съмнение. Някой се опитва да представи
истинското православие като полузабравен римски император.
А аз се опитвам да симпатизирам и да вярвам в точно тези светли
хора, с огъня в очите. Доверявайки се на краткия си греховен
опит обаче, знам едно – с мен и с вас ще стане това, в което
вярваме.
Избродих целия манастир, видях
и други четири по западния бряг на Атон. Някой ден човек трябва
да се върне там. Имаме покана – брат Афанасий накрая ми каза
– ты хороший парень, Мартин, но надо переподготовка. Ела в
руския манастир Лавра, ще те чакам там, доведи другари, ела
на переподготовка. Почувствах се добре. След много търсене
разбрах какво значи тази дума – значи “запас” – както в армията
взимат мъжете запас, за да подновят уменията им да воюват,
така в Лавра днес чакат мен и вас. На переподготовка. Защото,
казват, войната за душата на човека няма спиране. Защото тук,
у нас, в православния свят, ние се раждаме като богове, живеем
като крадци и умираме като вампири. Направени сме да страдаме
в живота, защото отлагаме вярата в Бога за след смъртта. Да
се уверим, че има, пък после ще му вярваме. Но след смъртта,
не забравяй – да се живее е още по-трудно.
Опитай и ще видиш.
Текстът
е от последната книга на Мартин Карбовски „Пътеписите“,
издателство „Ciela“ 2005 година
MTR
книги
Можете
да купите книгата на Мартин Карбовски „Пътеписите“
от електронната книжарница:
www.books.bg
