С елегията „Майце си” Ботев поставя началото на гениалното си творчество. Стихотворението е написано в Одеса и излиза през 1867г. във вестник „Гайда”, редактиран от Петко Славейков. Един Чувствителен, непримиряващ се с неправдите млад човек, надраснал идейно и духовно сънародниците си, самотен сред другите, в трагателна изповед пред майка си изплаква своите чувства и мисли, търси подрепа и разбиране. Образът на майката се налага и в други Ботеви творби и този факт свързващ не само с дълбоката духовна близост между майка и първородно чедо, но и с особеностите на народната песен, към която поетът изпитва неподправено преклонение. Простонародното, изпълнено с обич и уважение обръщение „мале” отприщва драмата на една неудовлетворена от безличния живот личност: Ти ли си, мале, тъй жално пела, ти ли си мене три години клела, та скитник ходя злочестен ази… Еднаквите синтактични конструкции, думите от народната лексика и най – вече мотивът за майчината клетва отвеждат към красотата на народното творчество. Но това усещане е привидно, защото зад всеки ред мощно се налага чисто ботевските, индивидуално и неповторимо като преживяване. Елегичният тон на творбата идва от съзнанието на лирическия герой за разбита младост. …та мойта младост, мале, зелена съхне и вехне… Удивителната метафора отвежда към една младост, уязвена от лични неудачи и от мисълта за тежкото положение на народа. В болката на поета откриваме и несдържан гняв, който в по – късните творби ще се трансформира в една страшна омраза: …и срещам това, що душа мрази! Действителността не удовлетворява този „скептик злочестен”. Той се чувства самотен дори сред „мили другари”. Безгрижността и непринудеността в отношенията им е привидна: Весел ме гледат мили другари, че с тях наедно и аз се смея. Простите човешки радости са несъвместими с робския живот, който унищожава полета на мечтите още в зародиша им. Лирическият “Аз”, надраснал идейно сънародниците си, осъзнава причините за своето страдание: …но те не знаят, че аз веч тлея, че мойта младост слана попари! Това, което не знаят другарите, е длъжна да знае майката. От нея търси героят не само съчувствие, но и разбиране. Онова, което не може да сподели с „мили другари”, ще сподели с майката. …кого аз любя и в какво вярвам – мечти и мисли – от що страдая. Още в първата си творба поетът разкрива титаничната мощ на своите копнежи – „мечти и мисли”, които не само изява на въображението му. Това са вече оформените в съзнанието му идеи, свързани с националното и социалното освобождение на народа. И точно тези идеи – повели на времето, в което живее, го разкриват като самотник в обществото. Със своето прозрение Ботев остава неразбран: „Приятел нямам…” признава той и това увеличава чувството на изолираност и самотност. Необикновеното приятелство между млади хора търси героят, а оня приятел, който е преди всичко съмишленик, съидейник. И понеже не намира такъв около себе си, а и защото е възмутен от пасивността на обществото, поетът се обръща с трогателна жалба към майка си, като изплаква наранената си душа: Освен теб, мале, никого нямам… И не само това: освен че търси съчувствие, героят иска да приобщи майка си към своите идеали, към съкровените си копнежи: Една сал клета, една остана: в прегръдки твои мили да падна, та туй сърце младо, таз душа страдна да се оплачат тебе горкана… Неразбран от обществото, Ботев търси опора в семейството и по-точно в майката, която е негов стожер. В общуването между майка и син душата на самотника ще се пречисти, от нея ще избяга злобата и неудовлетворението: Баща и сестра и братя мили аз да прегърна искам без злоба, пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба… Личи влиянието на романтизма. Но като се има предвид дълбоката неудовлетвореност на лиричния „Аз” от живота, неговата идейна самотност и разочарование, това предсмъртно желание става разбираемо, тъй като отвежда към едно драматично, трагическо изживяване. И все пак лирическия герой, въпреки страданието и уязвената си младост, съвсем не се осъзнава като победена от живота личност. Болката и чувството за самотност са една мъжествена изява, те са зов за борба, вяра в народните сили, в освестяването на пасивните и безразличните, както и предчувствие за неизбежната саможертва. Тази първа Ботева творба поставя началото на една съществена особеност в неговото творчество – единството между съдбата на поета и участта на народа, подчертано от силни чувства, непознати дотогава в нашата поезия.
