I. Литературна наука. Предмет и задачи. Познавателен скептицизъм и сптимизъм. Специфика на закономерностите на литературната наука като хуманитарна дисциплина.
Съществуват два подхода към същността на художествената л-ра.
– исторически п. – търси я в реконструирането на социокултурния контекст.
– логически п. – търси устойчивото в ист. променящото се битие на л-рата.
Аритотеловата „Поетика” е свързана с първата гледна точка, според която всички изкуства имат подражателна природа, което е родов белег. Видовия белег: „За разлика от историка, поетът говори не за действително станалото, а за възможното по вероятност или необходимост.” „Риторика” се казва: „Вероятното се отнася към онова, спрямо което то е вероятно, така, както общото към частното.”
Втората гледна точка е ф-лирана от К.Ф. Мориц – „Истински красиво е онова, което означава само себе си и съдържа само себе си – то е завършена в себе си цялост.”
Науките се делят на два главни дяла:
1) за природата = природо-математически
Вилхелм Дилтай счита, че при науките за природата доминира обяснението.
2) за духа = хуманитарни
При тях, според В. Дилтай, доминира разбирането. Научното познание е ориентирано в посока субект – субект. Ханс-Георг Гадамер е създател на съвременната философска херменевтика – наука (за разбирането и тълкуването). М. М. Бахтин: “Предметът на хуманитарните науки е изразителното и говорещо битие. То никога не съвпада със самото себе си и е неизчерпаемо в своя смисъл и значение. Тук предметът притежава срещна активност.”
При ф-гическите н. изходното начало е текстът. Те се делят на такива, групиращи се около проблематиката на езика и на литературата. Всеки текст е създаден от субекта, за да изрази отношение към света. Има два полюса на текста: обектен и субектен.
Предмет на л-рната н. е триединството автор – творба – читател.
Л-рната н. има три основни дяла – литературни теория, критика и история.
Худ. л-ра е един от основните и най-древни видове изкуство, което изгражда своите художествени образи и произведения чрез словото. До средата на ХVІІІ век вместо понятието художествена литература се е използвал терминът “поезия”. Основната трудност при определяне същността и спецификата на художествената литература произтича от неопределеността на самото понятие „изкуство”. То е познавателно-творческа дейност на човека и обществото, за която главен обект и предмет на познание е динамично протичащият духовно-емоционален свят и живот на човека, неговите конкретно протичащи мисли, чувства, преживявания в тяхната обобщена типичност и индивидуална неповторимост. Изконно характерно за всички видове изкуства е изграждането на три основни типа изображение:
1/ изображения на външните изразни движения на човека
– мимика, поглед, жест, интонация на гласа, поза;
2/ изображения на конкретното човешко поведение
– постъпки, действия, дела, реч, взаимоотношения и др.;
3/ изобр. на външното природно и соц. обкръжение на човека в конкретни жизнени ситуации
– случки, събития, битова и природна обстановка, историческа, семейна, професионална атмосфера и среда и др.
Словесният худ. образ обаче притежава своя специфика като своеобразна словесна живопис със следните особености:
а/ не притежава конкретна предметна нагледност, възниква в съзнанието на читателя чрез
възсъздаващото /репродуктивно/ въображение;
б/ възможности за свободно и цялостно изображение на пространствено-временните измерения
на обектите и човека; да “разтяга” или “сгъстява” времето на действието, да го праща назад
в миналото или в бъдещето /интроспекция/;
в/ изобразява свойства на явленията, недостъпни за други изобразителни изкуства – звучене,
движение, протичане и др.;
г/ чрез метафоризацията, хиперболизацията, антропоморфизацията (одухотворяването) създава
непостижими за друго изкуство “одушевени” природни образи и картини или образи
символи;
д/ като никое друго изкуство е в състояние да предаде интелектуалното съдържание на
личността (тъй като само думата е носител на мисъл), поради което много изкуства
постоянно търсят синтез със словото.
Средства на словесната живопис са преносните значения на думите, групирането им в неразчленими образи, носители на непредаваемо по друг начин значение, стилистичните фигури, тропите, ритмично-метрическата и интонационно-звукова организация на речта. Благодарение на тях литературно-художествената форма придобива многослойност и многозначност, многопосочно асоциативно въздействие върху въображението на читателя, оркестрова полифункционалност (духовна, емоционална, оценъчна, хедонистична и т.н.).
Худ. л-ра притежава родови, видови и жанрови особености като изкристализирали в нейното развитие съдържателно-формални структури. Нейното възприемане и въздействие има своя специфика, но съвпада с естетическата роля на изкуството.
Л-рознанието е система от науки, изучаващи л-рно-худ. творчество в естетическата му същност и с-ра, и закономерностите на неговото възникване, съществуване, развитие и социално-културно функциониране. Литературознанието е изкуствоведска дисциплина, наука, теория на худ. л-ра и има своя система от понятия и термини.
Историята на л-рознанието:
– възниква в древността като част от ф-фията („Поетика”, Аристотел, „Поетическо изкуство”, Хораций)
– по-късно се възприема като част от реториката (наука за красноречието) в епохата на
елинизма и Средновековието (Теофраст, Квинтилиан, Цицерон)
– през Възраждането то се стеснява до „поетиката” и получава бурно развитие в л-рните
изследвания през ХVІІІ и ХІХ в Германия (Лесинг, Хердер, Гьоте, Шилер), Франция (Дидро,
