Силните позиции на художествения текст и тяхното значение за разбиране на съдържанието в романа „Евгений Онегин“ от Пушкин
Александър Сергеевич Пушкин е национален Руски поет. Неговият житейски път е кратък, но въпреки това той е оставил богатото литературно наследство стотици стихотворения, детски поеми, ненадминати произведения. И сред тях романът в стихове Евгений Онегин силна, ярка творба, сътворена от гениалния руски поет. Роман, в който оживява Русия. Творба, отразяваща по-неповторим художествен начин, живата история на необятната руска земя.
Това, което привлича вниманието на читателя в художествените текстове и в съответния роман са позиции, в които се съдържат най-важните елементи на съдържанието. Тези позиции са заглавието, началото и краят на текста. Заглавието, назовавайки основното действащо лице, събитие, време или място на действие, разкрива основната тема или идея на текста. То представлява организиращ елемент в текста и провокира читателя към другите силни позиции на текста началото и краят. Началото като втора силна позиция е важна, тъй като то въвежда читателя в света на художествения текст. Краят като завършваща силна позиция е единственият компонент, актуализиращ неговата цялостност и реализира убеждението на автора за адекватно представяне на финала на сюжетното развитие.
Назовавайки основното действащо лице, заглавието ни разкрива основната тема на романа в стихове. В „Евгений Онегин” Пушкин представя живота на един от руските богатажи, който се откъсва от постоянното еднообразно общество в града, отива на село и така успява да доопознае себе си. Евгений Онегин е първият социално-психологически роман с поглед към обществото, навлизащ в проблемите на хората. Десетки са героите в романа, характерни за онази историческа епоха. Сред тях с особена сила и яркост се открояват образите на Татяна и Евгений Онегин.
В началото на романа се въвежда скуката, която е концептуална за дворянския живот. Именно тя довежда Онегин до желанието да се махне от Петербург, нуждата от разнообразието го праща някъде встрани, той търси усамотение. Първа глава представя цялостен портрет на Онегин, това е важна особеност от интенционалността й. Семантична доминанта на изграждането му е езикът на обичайното, формиращо пътя му от съзряването до показания ни един ден от неговото всекидневие „сега“. Представата, която имаме за героя, извличаме най-вече от сюжетиката именно на този един ден, изпълнен с обикновени привички, дребни и незначителни битови детайли. Риторичният въпрос „Но беше ли щастлив Евгений“ е важна граница в преодоляване на романтична едноплановост в изображението на човека. С нея е подсказано разбирането, че човек не е само онова, което показва пред всички, а би могъл и да е друг; зад маската на щастието би могло да се крие болна душа, недостъпна за останалите, т.е. между външно и вътрешно, между човека в обществото и човека в себе си, между тяло и душа би могло да съществува непредполагано различие. Всички знаят Онегин, но познават ли го?
С много любов и топлота е изградил двата образа в романа си Пушкин. Героинята буди възторга ни със своята пламенна емоционална култура, а Онегин е представител на руското дворянство от 10-те до 20-те години на 19 век. Той произлиза от петербургските дворянски среди. Принадлежи към петербургската аристокрация. Но колко самотен и угнетен се чувства, в това общество, в което цари само фалш и лицемерие. Затова постоянен спътник на Онегин е мрачното му, тягостно настроение. То е породено от нравственото превъзходство на героя, който вижда големите недъзи в живота на руската аристокрация, В тогавашното руско общество, но се чувства безсилен да промени нещо в него. Постоянно го измъчва това дълбоко раздвоение недоволство от заобикалящата го действителност и липса на ясен поглед за бъдещето.
Самотник е Онегин и в любовта. Противоречията в характера му отново стават причина той да страда дълго. От начало в него е влюбена Татяна прекрасна девойка. Влюбена е дълбоко, искрено. Тя има силата сама да изповядва своите чувства в писмото до Онегин, въпреки че това не е прието в тогавашното общество:
Друг! не, сърцето вече знае:
друг няма да му стане мил!
Аз твоя съм твой бог желае,
тъй съд върховен е решил;
животът ми на теб обречен,
за тая среща без залог;
знам, ти си май пазител вечен
и тук те е изпратил бог
Но Евгений Онегин не отговаря на чувствата на девойката. Той не я обича. Защо да я мами? Постъпва честно, откровено.
Но когато се връща от дълго пътуване из Русия, след години и среща отново Татяна, вече красавица от висшето светско общество, омъжена за знатен княз, Онегин се влюбва в нея и силно страда от несподелената си любов. Пламенното му писмо е израз на силните му искрени чувства:
Да знаехте как е ужасно
в любовна жажда да гориш
и с жаден разум всекичасно
жарта в кръвта си да гориш.
Макар да обича Онегин тя не иска да гради своето щастие върху нещастието на своя съпруг. Дълбоко в нейната душа е заложено онова здраво чувство за истинска нравственост в съпружеския живот, което не и позволява да мами своя мъж. Тя иска да му остане вярна до край:
Обичам Ви (защо да лъжа),
но ме венчаха за друг човек
и вярна ще съм му навек.
Така още веднъж Татяна доказва връзката си с нравствената сила на руския живот. Не може да има щастие, изградено върху лъжа и измама, върху подлост и лукавство. Истинската красота на жената се състои в това да бъде почтена, да бъде вярна на своя съпруг, на своето семейство. Така поетът е разкрил и своя идеал за жена.
Образът на Татяна Ларина, тази обаятелна героиня на Пушкин, ще вълнува всяко човешко сърце със силата на волята и характера си, със своята истинска нравствена красота, докато Евгений Онегин е любим герой на читателите. Той е самотник страдащ от противоречията в характера си. Задушава се от бездейността и от подлостта на живота.
„Евгений Онегин е едно от най-добрите произведения на Пушкин. Великият руски поет е бил замислил тритомна поредица на своя роман, но поради преждевременната му смърт дори първият остава недовършен. Голяма част от произведението си Пушкин отделя на любовта между Онегин и Татяна.
Те се запознават благодарение на общия си приятел Ленски, който представя цяла част от Руското общество. Противно на всички тогавашни разбирания, Татяна, не можейки да скрие в себе си своята любов към Евгени, първа му изпраща писмо, в което му описва чувствата си, но главният герой остава безразличен поне външно. Това писмо е голям риск за по-малката дъщеря на семейство Ларини, защото ако то бъде разкрито, това ще бъде голям позор за нея. Любовта между тях не може да се осъществи и по друга причина Татяна е романтик, за нея любовта може да бъде или най-велико блаженство, или най-голямото бедствие, без всякаква примирителна среднина. Пушкиновият главен герой е на друг полюс той е прагматик, човек, искащ да извлече максимална полза от връзката си. Онегин е здраво свързан с действителността, в смисъл, че в него няма нищо мечтателно, фантастично, че той може да бъде щастлив или не само в действителността и чрез действителността. По-късно, след смъртта на Ленски, Онегин също изпраща писмо на Татяна, но тя подобно на него запазва мълчание, но не за да не разкрие Онегин, а защото така му оказва психологично въздействие. И докато писмото на Татяна е изповед на нейната душа, написаното от Евгений е свързано типично с неговия характер, макар че чрез него се представя и част от развитието му в духовен смисъл. По този начин Пушкин отново ни показва различията между двамата си герои. При тях се наблюдават разлики и в начина и мястото им на живот, а Татяна, въпреки че също има богати родители, е възпитана в обичаите на селското общество. Евгений започва да се променя, чак след като е прекарал дълго време на село. Когато на края главният герой отива при Татяна, за да и признае обичта си, тя вече е омъжена и не желае да изневерява на мъжа си.
В творбата си Пушкин разкрива Руския живот и неговите особености през XX век.
В основата на Евгений Онегин е отношението на прогресивно мислещата дворянска интелигенция към съвременността. Това се разкрива чрез образа на главния герой.
С включването в окончателното издание от 1833 г. на „Откъси от пътешествието на Онегин“ Пушкин задава още една възможност за тълкуване на финала, изцяло съсредоточена върху образа на Онегин.
Те са поставени в непосредствения край на книгата, като се доближават до „епилога“, без да съответстват напълно на семантиката му. В композицията й те се предхождат от коментаторския блок на авторските бележки, сред които за пътешествието на Онегин няма и намек. Към ХІІІ строфа на осма глава, където се говори за него, липсва какъвто и да е паратекстуален маркер, който да ни застави да нарушим ритъма на четене и да прескочим за уточнение до „Откъси…“; няма и никакъв друг, така да се каже, иманентно заложен дразнител в сюжета на тази строфа, който да провокира интереса ни към тях. С други думи, до това място в книгата трябва да стигнем в естествената темпорална последователност на четенето.
Със заключителния епизод финалът е откроил идейната позиция на Татяна. Така, започнато като произведение за Евгений, след края романът „Евгений Онегин“ се възприема по-скоро като роман за Татяна. За настъпилото преобразуване виновно се оказва притежаването на заключителното Слово, превърнало се в нейна рецепционна власт. Колкото и да изглежда парадоксално, лишавайки Онегин от възможността да отговори, т.е. лишавайки го от Слово, Пушкин го спасява от санкция, мълчанието му не ни дава основания да го обвиним в морална деградация. Само че неизговорената собствена позиция едновременно с това и обезличава героя, лишава го от идеологически знак и по този начин той символично потъва в нейната идейна сянка.
В някаква степен това развитие на образа е логично в плана на цялостното му изграждане. Отново ще обърна внимание на непрестанното му съизмерване с героите от европейските и руската литератури. Интертекстуализацията не е диалог с чуждото „по принцип“, а целенасочен семиотичен механизъм на уподобяване. В акта на нейното полагане особено впечатлява множеството от герои, чрез които той е съпоставян. Непрестанното идентифициране чрез сближаване оставя впечатлението за една неустановеност на собственото. Срещу употребите на познатото Онегин няма разграничаващ го собствен характерен лик; театрализираното поведение, играта с „роли“ са знаци и за непознаване на своето поради постоянното изразяване с другото слово, но и на другото слово. Той е и не е във всички тези други идентичности като не е в състояние да открои себе си сред тях. Това засилва символиката на границите във фабулното му битие: стихът „Но был ли счастлив мой Евгений“ бележи началото за търсене на свой път отвъд „маските“, а мълчанието накрая е и знак, че героят не е постигнал открояваща го своя идентичност, която да равнопостави на Татяна. През контрастното съизмерване с нея той се оказва герой на прехода между познатото чуждо и неустановеното свое, без да е напълно сигурно собствената му самоидентификация към коя от двете семиосфери се отнася. С други думи, неговото финално мълчание може да се тълкува и като миг на осъзната драма поради лишеност от собствен Аз, доколкото с отсъждането си тя го е сляла със светската тълпа, от която той, обратно, през цялото време се е стремял да се разподоби.
