Конфликтът между личностните пориви и родовите ценности в разказа „Дервишово семе“
Конфликтът между личностните пориви и родовите ценности в разказа „Дервишово семе“
Разказът „Дервишово семе“ проблематизира въпроса за родовия свят и изпитани¬ята пред утвърдените патриархални ценнос¬ти. Основният конфликт в произведението е между каноните на родовата общност и стре¬межа на човека да опознае себе си и да изжи¬вее живота си като личност с право на избор, с право на любов и щастие. Тези послания към читателя определят и структурно-компо-зиционното оформяне на разказа, предпоста¬вят драматизма му. В своите основни смисло¬ви моменти повествованието гради сложната представа за кръстопътя, на който е застанал героят – да се подчини изцяло на патриархал-ната традиция, утвърдена от векове, или да се вслуша в индивидуалния глас на сърцето, да бъде себе си.
Още в заглавието на творбата метафорич¬но е внушена основната тема за верността към ценностите на рода. Продължението на рода, пребъдването му във времето се оказва осно-вен стимул за действие и единствен маркер за добро и зло в рамките на затворената пат-риархална общност. Това е светът на бащите, на „старите“, които предпоставят и моделират поведението на синовете. Младите са тези, ко¬ито са призвани да продължат и опазят ценнос¬тите на родовия колектив без право на лично мнение и индивидуален избор. Затова не бун¬тът, а послушанието е основната им житейска характеристика. Устойчивият и подреден свят на патриархалната общност се крепи на ясни нравствени правила, според които не индиви¬дуалната воля, а безконфликтното вписване в рамките на традиционния морал са гаранция за стабилност и житейски просперитет.
Началото на разказа въвежда читателя именно в такъв, на пръв поглед, хармоничен и безпроблемен свят. Но само на пръв пог¬лед, защото желанията на индивида, богата¬та му емоционалност все повече ще заявяват своите права, все повече ще заплитат драма¬тичния възел от противоречия: „Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се завърза“.
Героят в началото на творбата е едва „на четиринайсет ненавършени години“, „без бащи без майка“. В първолична изповедна форма той споделя своето битие пред събеседника, пра¬вейки го съпричастен на колебанията и мечти¬те си, на дилемите си. Първият композиционен момент, бележещ смисловото развитие на раз-каза, е решението за женитбата на Рамадан. Причината за това важно събитие в човешкия живот е съвсем прозаична и прагматична, ли¬шена от каквато и да било романтика – някой трябва да върши къщната работа, тъй като „нс
Повествованието продължава с бързите приготовления за сватбата. Художественото време е сгъстено и тече интензивно. Единстве¬ното, за което питат младото момче, е какви потури иска. До последния момент то не знае дори коя ще е бъдещата му жена. Рамадан не посмява да попита за името й. Той се осме¬лява само да измоли от баба си да му каже откъде е момичето. Свян и страх обсебват ду¬шата му. Така в рамките на не повече от три дни героят е подготвен за съдбовното събитие и венчан. Дядото е този, който поема грижа¬та да осведоми момчето за родовите ритуали. Показването на кръвта от първата брачна нощ е задължителен елемент от традиции¬те, гарантиращ уважението на патриархалния колектив: „ – Ще правиш, ще струваш, кръв да има утре на сабахлем! … инак цялото село ще се смее!“ Тази заръка и кръвта се възприемат като знак на съхранените родови стойности. Старият мъж вярва, че традициите трябва да се спазват и родът да се продължава без оглед на индивидуалните чувства и предпочитания – маловажни не само за него, но и за „цялото село“. То е единственият повелител и съдник в патриархалния свят. В неговите бдителни очи се оглежда всеки индивидуален жест.
Следващият момент, бележещ смислово-i’ ‘То развитие на текста, са събитията в нощта
на сватбата. В нея Рамадан за пръв път виж¬да лицето на младата си булка и е очарован от хубостта й. Оказва се, че светът на общ¬ността и светът на личността могат да бъдат в хармония и, намирайки пресечната си точка, са в състояние да дарят щастие, красота и любов: „Мислех, че ми е докарал стар бубайко некое женище, а видех момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета, ей таки¬ва!11 В първата брачна нощ двамата си играят като две деца, каквито всъщност са, въпреки положението, в което са поставени. В тези мигове на искреност и споделеност се зараж¬да голямата и хармонична любов на Рамадан към Силвина. Той не я насилва. Тя проявява хитрост и изкарва кръв от носа си, виждай¬ки тревогата, изписана на момчешкото лице с приближаването на утрото. Тази невинна лъжа се оказва в унисон с родовите ценности и канализира живота на младото семейство в руслото на традицията: „… всичко мина, зами¬на и заживяхме със Силвина като жена с мъж“.
Обичта между двамата млади хармонира с очакванията на общността и е пресъздадена чрез (образа на сърцето. Оттук нататък тази метонимия все по-устойчиво ще обозначава индивидуалните пориви на човека, неговите личностни чувства, тревоги, страхове и на-дежди: „Докато се развивахме със Силвина и по¬вивахме, то, сърцето, се навивало, навивало …“
В Дервишовия дом цари привидна идилия, всекидневието е подчинено на основните ро-дови канони. Силвина се грижи за дома и го огрява с младостта и красотата си. Тя се дър¬жи като истинска жена, въпреки че е все още дете. Всичко в къщата е приветливо и засмя¬но, одухотворено от присъствието й. Наред с трудовите дейности, присъщи на жената, мла¬дата булка дарява дома с уют, а своя съпруг – с хубостта на русите си коси и очарованието на жизнерадостната си младост. Когато е далеч от нея, времето сякаш спира за героя, светът сякаш помръква въпреки яркото лятно слън¬це. Истинският пълноценен живот за момчето мъж е когато се прибере вечер при своята лю¬бима: „Все да си е нощем, а пък аз все да си лежа до нея, или пък да й раздухвам миглите“.
В този идиличен дом на любов и разби¬рателство обаче е нарушена основната патри-архална норма – за продължаването на рода. Това проличава ясно в момента на отвличане¬то на Силвина. Братята й, разбрали, че е още мома, решават да я омъжат отново, като я про¬дават за два пръча. В тази част на повествова¬нието се откроява конфликтът между родовия дълг и любовта. Мъката на Рамадан е огромна и той приготвя ножа си, за да отмъсти на по¬хитителите и се опитва да си върне Силвина. Но дори в този особено драматичен за момъка момент дядото мисли единствено за „Дервишо-вото семе“ и не желае продължаването на рода да бъде изложено на опасност. Затова завърз¬ва Рамадан и сам тръгва да търси момичето в името на опазването на родовата чест. Така в мисленето на патриархалния човек за пореден път индивидуалната воля и личностните по-риви са пренебрегнати, за да възтържествува основната ценност на общността – съхранява-нето и продължаването на рода. В този сми¬съл „Дервишовото семе“ е метафоричен екви¬валент на устойчивостта на родовия свят, на пребъдването му във времето въпреки изпита¬нията и предизвикателствата, въпреки любовта и омразата: „На сутринта дядо доведе ходжата и ме зак.аеха: да се не беся, да се не давя в реката. Да се не карам и сбивам … Внуче да оставя деду и тогава главата си да кърша …“ Индивидуалният живот е лишен от стойност, а актът на продъл-жаването на рода – свръхоценностен. В рамки¬те на патриархата човешкото съществуване се осмисля само чрез стабилността, просперитета и непрекъсваемостта на родовия свят.
Така приключва хармонията между колек¬тивното и личното и започва мъчителното би-тие на Рамадан, разкъсвано между родовата отговорност, невъзможната любов и гибелна¬та омраза. И тук писателят разчита на мета¬форичната образност, за да разкрие драмата на своя герой: „Сетне каквото се случи, мина ей оттука, през сърцето го прекарах. Като с губер-ка“. Героят, открил себе си чрез любовта, из¬живява трагично раздялата с нея. За него загу¬бата на Силвина е равносилна на неживот, на едно вегетиране, лишено от смисъл и стойност и поддържано единствено от злобата и жела¬нието за възмездие. Сърцето на момчето се разкъсва от драмата на любовта и ревността. В него се поражда желание за мъст като личен порив и родов дълг. Но Рамадан се въздържа, подкрепян от дядо си, който иска да го запази жив и здрав, за да може да продължи рода, както повеляват традициите.
Разяждан от мъка и ревност, гледащ Сил¬вина в ръцете на другиго, Рамадан се разбо¬лява от силна треска. И отново не уплахата за живота на внука, не ценността на индиви¬дуалното човешко съществуване, а грижата за опазването на рода определя поведението на стареца: „Тогава дедо се уплаши. Не за мене, а за Дервишовото семе“. Излекуван в Триград и вече с брада и мустаци – знак на възмъ¬жаването – Рамадан най-сетне е готов да из¬пълни своята социална роля, да осъщест-ви мисията си на стожер и продължител на рода. Героят се жени отново. Това събитие е изцяло лишено от емоции и е подвластно единствено на основния родов канон. Няма любов, няма силни, изпепеляващи чувства. Има примирена жертвеност на личните по¬риви пред олтара на дълга към общността. Този път обаче са спазени всички традиции. Брачната кръв е истинска – белег на осъ¬ществената родова отговорност.
Малко след сватбата, сякаш знаейки важността на своето появяване на бял свят, се ражда и тъй дългоочакваният продължи¬тел на рода. Тогава дядото, успокоен, ляга на смъртния одър като знак на изпълнената си социална мисия: „(…) видех (…) Дервишо-во семе и отивам да занеса на баща ти хаир-хабер.“ Неговото място на стожер на рода е освободено за Рамадан. Младият мъж е натоварен с бремето на грижата и отговор¬ността за семейството. Но заедно с това е призван да отмъсти на своя съперник, за да измие поруганата родова чест. Така той про¬дължава да бъде заложник на патриархал¬ния ценностен ред.
Привидно Рамадан се придържа към все¬кидневието на родовия живот, но постепен¬но родовият дом, създаден с цената на много жертви, се разпада. Истинското съществуване на младия мъж е извън границите на дома, отвъд оградата. Мислите му са все там – при Силвина – едничко средоточие на неговите желания и любов. Рамадан не проявява не¬обходимата загриженост дори към собствена¬та си жена – майка на децата му. Съзнанието на влюбения винаги витае някъде там, при изгубеното, което така и не е било негово. Той се чувства като сламен човек – лишен от същност, от живот, от любов. Метафората за сламата насочва вниманието към опустялото битие на човека, осмислено единствено от зло¬бата и жаждата за мъст: „(…) цяла нощ скърцам със зъбите на Руфатя – дера го, душа го, тровя го и насит на душата не намирам“. „Сламени¬ят“ човек все по-болезнено копнее да изпълни със смисъл съществуването си, да приласкае своята любима и сътвори света на личното си щастие, след като вече е изпълнил родовата си мисия. Но това е толкова трудно.
С течението на годините Рамадан овладява злобата и омразата, укротява „дивото“ у себе си в името на цивилизационните стойности.
Подвластният единствено на рода човек посте¬пенно надмогва тъмните помисли и желания и започва да се превръща в личност. Любовта му към Силвина го кара да открие милост и прошка в душата си. Героят помага на най-върлия си враг, пренебрегвайки омразата, не¬навистта и изкушението да остави вече болния Руфат да умре от студ. Думите на Силвина „Ако той беше звяр, не ставай и ти!“ се превръщат в нравствен императив за Рамадан. Героят из¬пълнява волята на своята любима и търпеливо чака смъртта на съпруга й. Готов да погази и жена, и деца, и род, и дълг, вече възрастен, той най-много от всичко иска да изживее мечтата си – да бъде със Силвина „като мъж с жена“. Едничкото възмездие за него е съзнанието, че и съперникът му е изживял голямата си лична драма – драмата на отказаната любов („всяка вечер с лед да заспива и да се събужда със слана“i. Така Рамадан открива истината за свободната и пожелана жертвеност в името на любовта. Той е милосърден и отзивчив към онзи, кой¬то е ограбил щастието и е разрушил живота му. Готов е на всичко заради любимата жена: „Грея и топля тоя, дето четиресет години ме е държал ту в огън, ту в лед!“
Това са композиционните моменти в раз¬каза „Дервишово семе“, бележещи смислово¬то развитие на темата за ценностите на рода и темата за желанията и поривите на лич¬ността. Те разгръщат основния конфликт в произведението – между законите на родовия свят и стремежа на човека да бъде себе си. да отстоява собствената си воля и правото на избор, да воюва за любовта и щастието си. Така разказът разкрива идеята за основите на рода и стремежа към неговото продължаване с цената на всичко, но и идеята за невъзмож¬ното опазване на строгите канони на патри¬архалния ред, за нежеланието на личността да пренебрегне индивидуалните си копнежи в името на традициите. Застанал на „кръсто¬пътя“ на живота, героят сам прави избора си в името на любовта и доброто въпреки огор¬чението и болката, финалът на творбата е от¬ворен към бъдещето, което ще реши дали да продължава да изпитва твърдостта и волята на намерилия себе си човек, или да му дари успокоението на споделената обич. Важното е, че най-сетне той сам е направил своя сво-боден избор.
