Никола Вапцаров
(1909-1942)
1. Биография – Никола Вапцаров се ражда в Банско в семейството на известен четник и борец (Йонко Вапцаров) за свободата на Македония. Младият Вапцаров първоначално учи в Банско, а гимназия завършва в Кресна. След училище иска да следва литература, но баща му е много тираничен родител и го принуждава да се запише в Морското техническо училище във Варна. Вапцаров го завършва през 1934г, като последната му студентска година преминава на практика на български кораб, който се движи между Кипър и Суец. След завършването си първоначално живее в Кочариново и работи като техник в дърводобивно предприятие. По-късно се мести в София, където пак работи като техник в екарисаж и като огняр в Български държавни железници. Още в Кочариново става член на нелегална българска комунистическа партия и през 1940г. се включва в т. нар. „Соболева акция“. Заради нея е осъден на една година интерниране в Годеч. Когато започва нелегалната борба, поради техническото си образование, Вапцаров се занимава с минноподривна дейност. През пролетта на 1942г. групата му е разкрита, а през юли Вапцаров е осъден на смърт и разстрелян на гарнизонното стрелбище в София.
2. Творчество
а) поезия – Вапцаровите стихотворения са събрани в една стихосбирка, която се нарича „Мотрорни песни“, през 1940г. Стихотворенията, които остават извън нея, се издават в самостоятелен цикъл, който се нарича „Антология“. Вапцаров пише разкази, които жанрово се определят като импресии и са вдъхновени от впечатленията му от чуждите страни, които той посещава по време на корабната практика – „Александрия“ и „Ключът на Суец“.
б) драми – Вапцаров е автор на две драми, по-силната от които е радиопиесата „Вълната, която бучи“ или наричана още „Деветата вълна“. С нея той спечелва първо място на национален конкурс на Българското национално радио. Посмъртно Вапцаров е награден за творчеството си с европейската награда за мир от Втория конгрес на мира през 1953г.
Новаторство на Вапцаровата поезия
С името на Вапцаров е свързана най-голямата новаторска промяна в българската поезия от средата на ХХ век, която се осъществява в следните насоки:
1) Новаторски тип герой. Вапцаров е първият български поет, който превръща в герой т. нар. „малък човек“, т.е обикновения човек. Той не само че го идеализира, а напротив подлага го на противоположен процес, който се нарича дегероизация на персонажа. Представата за този герой най-синтетично се открива в следните стихове от Вапцаровото стихотворение „История“ :
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,
ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало.
Фактът, че Вапцаров нарочно профанира дори своя герой, позволява по-късно да се открои човешката духовна еволюция. Новаторското изобразяване на човека се осъществява чрез следните похвати:
1.1) изследователите на Вапцаровата поезия откриват, че когато моделира света той разграничава в него две сфери:
– Първата сфера те наричат с литературния термин „хтонична сфера” (от старинната дума пръст, кал). Това е сферата на грубата и грозната реалност. При нея ключова е думата земя, а нейните варианти са такива профанни понятия като „смет“, „боклук“, „плесен“, „въглища“, „машинно масло“. Когато в този контекст се появи образа на калта, той винаги има трагично значение и внушава, че безсмисленият живот е равен на смърт.
– Втората сфера изследователите наричат „уранична сфера” (от гръцката дума уранос, която означава небе). Това е сферата на мечтите, на идеалите и Вапцаров винаги я естетизира. При нея ключовата дума е небе, а нейни вариации са „звезди“, „светлина“, „синевина“, „хоризонт“, „птици“, „полет“. Само три категории се свързват с идеите на небето метафорично. Това са пролетта, песента и моторът. Вапцаров винаги изобразява живота на героите си така, че да покаже как те се спасяват от хтоничната реалност и се издигат до света на ураничните идеали. Образът на пролетта позволява тази метаморфоза да се покаже като възкръсване, а образът на песента позволява тя да се покаже като докосване на мелодията на вселената. Това обяснява защо думата „песен“ присъства и в заглавието на Вапцаровата сбирка „Моторни песни“ и в заглавията на отделни цикли, от които се състои – „Песента на човека“, „Песни за родината“ и „Песни за една страна“. Втората ключова дума е мотор и това подсказва, че Вапцаров го интерпретира не като технически термин, а като работи с етимологията му, според която мотор означава движение, динамика. Следователно той го превръща в символ на духовното и нравственото движение на своя герой.
1.2) Диалогизмът на Вапцаровата поезия – след Ботев Вапцаров е първият поет, чиято лирика се отличава с ярък диалогизъм. Той се проявява по два начина:
– От една страна, самите стихотворения се построяват като поетически диалози, поради което именно при Вапцаров е възможно да се появи стихотворения, изградени под формата на философски спор.
– От друга страна, условно се говори за диалогизъм, тъй като Вапцаровият герой се обръща към някакъв отсъстващ събеседник или дори към читателя.
Обобщение: И в двата случая поетът използва диалога, за да хиперболизира драматичното преживяване на своите герои.
2) Новаторство на поетичния изказ. Вапцаров променя поетичния изказ, защото иска максимално да приближи езика на поезията до разговорната реч. Той постига това по два начина:
2.1) От една страна, именно при него достига кулминацията си процесът, който се нарича „оварваряване“ на езика, защото той използва в стихотворенията си разговорна лексика, диалектизми и дори вулгаризми.
2.2) Той променя арханектониката на стиха, като прави стихотворенията начупени и накъсани, за да напомнят на обикновения начин на разговаряне.
„Вяра“
1. Обща концепция – Вапцаров държи стихотворението да бъде публикувано на първо място, защото му приписва ролята на програмна творба. То е програмно, защото в него той залага една своя поетическа концепция, с която влиза в спор с всички религии и с всички философски системи. Това е идеята, че духът и материята са идентични и следователно животът е вяра и вярата е живот. Така оттък нататък той задава модела на всички останали свои творби, в които задължително се изобразява човека, който превръща своята вяра в реалност.
2. Реализация на концепцията – тъждеството между вярата и поезията разделя две строфи, от които текстът се състои, на два сегмента. Всички по 5 строфи и в първи сегмент изобразява живота, а във вторият сегмент вярата, като използва за това следните еднакви мотиви:
а) единството между полюсите на свещеното и профанното
а1) това единство е характерно за образа на живота, защото от една страна, той се представя чрез профанния си идеологизъм и профанния битовизъм, но от друга страна, неговият смисъл се предава и чрез свещените символи на творчеството и на борбата – „боря се с него”.
а2) същата поетическа картина се появява и при образа на вярата, защото от една стана, нейната свещена природа се изобразява чрез поетичната фурна за „пшеничното зърно от моята вера”, която е препратка към свещения библеизъм „синапено зърно на вярата”, но от друга страна, опитът вярата да бъде накърнена се предава чрез профанното екзотично сравнение „бих ревнал от болка като ранена в сърцето пантера”.
б) чрез единството на полюсите високо – ниско
б1) то присъства в образа на живота, защото от една страна, героят асоциира живота с висотата на полето („летял бих с пробна машина в небето”, „бих търси в простора далечна планета”), а от друга страна представя живота чрез ниската дума гъдел – „приятния гъдел, че още живея”.
б2) същото единство се открива и при образа на вярата, която от една страна, се предава чрез възвишените поетически фрази:
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А от друга страна, опитът да бъде разрушена вярата се изразява чрез разговорните ниски фрази „Ресто!” и „Не струва!”. Кулминацията на Вапцаровата идея, че живота и вярата са двойници, се постига в хиперболата, която се съдържа във финалната строфа и според която вярата е така могъща, че може да бъде за човека броня, която е по-силна от материята на истинската броня:
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
