шменти капели

Картина на Чудомир

Надигна се Слънцето
от изток. Трудно отвори един облак и провря взор през него. Огледа голямото
дърво, отрупано с ябълков цвят, помоли Южняка да поиграе с цветовете му,
усмихна се на щъркела, който го посрещна с потракване на клюна си, огледа се в
Тунджа и закачливо я погали, обходи набързо обагрените със светлозелен цвят
ниви около селото и спря погледът си върху едно глухарче, което се беше
търкулнало.  

Превъртайки се за пореден
път то усети, че е наблюдавано- разду се още повече за да стане по –пухкаво, изкачи се бързо нагоре по високото и сякаш уморено на върха се отпусна и
разреши на вятъра да го понесе. Прелетя през Тунджа, кацна уморено на другия
бряг и отново изду бузи, за да се претърколи през центъра на селото. Мина
покрай кръчмата на на Тасо Деляка, после без да се спре се претърколи край кафеджийницата на
Гина Кудрина, завъртя се край Кметството, откъсна две пухчета от себе си и ги
запрати към двора на Яна, сякаш за да я приласкае, шеметно премина през кривият
мост, прехвърли оградата на Бай Петко и се спря в обувката на Станковата Мина, погледна я в очите и притихна. Очите на старата жена бяха посивели.  Сви се сърчицето на малкото глухарче, прилепна
към земята, прибра пухчетата и отказа да продължи, въпреки че Южняка го
подканваше игриво. Наведе се Мина  към
него, приласка го  и го пое с малката си сбръчкана
ръка. Погали го нежно, премести го на коляното си и започна да му говори:

                -Еее,
Мило, откъде си ми дошло?! Да не би да идваш от нивата на Петко. Младостта ми
мина там, Мило. Познавам всеки камък. Знам и дърветата, помня дори птичките.
Всяка пролет, Белият щъркел свиваше гнездо на изсъхналия орех. Събуждаше лятото
с щракането на клюнът си. С Петко го чакахме все едно бележеше началото на
Новата година. Детството ми мина там, Мило. Бягахме покрай жътварите, криехме
се по горите, търсехме четирилистни детелини и мечтаехме… за бъдещето. Красиви
мигове изпълнени с много мечти, обелени колена и първи погледи изпълнени с
очакване за искрено приятелство. 

            После дойде младостта. Телата ни се
промениха, погледите ни станаха други. Петко, стана красив млад мъж- много
сериозен и мъдър за възрастта си. От малък остана сирак, сам трябваше да се
оправя. Развъртя нивите на баща си, но му стигаше колкото да поменува и да
поддържа двете си по-малки сестри. Достоен беше, а погледът му горд и
непоколебим- караше всеки да го уважава. И никого за нищо не молеше, само за
мене се престраши- събра кураж и… Не се получи, баща ми реши вместо мене. Такъв
е тук животът, Мило- жена да си, нямаш своя воля. Очите си изплаках, години болна
ходих- никой те на сърце не качва. Соят е важен- любовта е нищо. Парите и
имотите владеят душите ни Мило, сякаш в гроба си ще ги носим. Щастието оттам,
ще кажат, че идва. Животът ти с тревоги товарят още преди да си го започнала-
сякаш разумът е напуснал хората и него натискат, и на него казват кое е добро и
кое не- лудост някаква.

         Спрях
да ходя на нивите където мина детството ми, сякаш някой покри спомените ми с
черна пелена. Мрак настъпи Мило- непрогледен. Душата ми изтъня, светът ми стана
нерадостен и тъжен. Очите ми пресъхнаха. И до днес сълза не мога да изкарам, Мило, сякаш очи на мъртвец нося. Гледат в тъмното, светлото ги заслепява,
отвикнаха да реагират на добротата и на усмивката. Гледат само вътре в мене и
ме укоряват, че съвест нямам, че кураж и  сили не намерих да избягам при него. Сграбчи
мъката сърцето ми, Мило, стегна го, не можах на живота да се нарадвам. Нищо не
помогна. Омъжиха ме за най-богатия мъж от съседното селото- добър човек, но и
него нещастен направих. Успях само с една рожба да го надаря. Утробата ми рано
изсъхна, сякаш се противеше на тази несправедливост, защото животът ми за друг
беше отреден. Трудно е да се обясни, Мило, дните  ми в милосърдие минаха, дарявайки ги на човек,
когото уважавам, но не обичам, правейки  компромиси със себе си и с
чувствата си, мислейки, че това е правилно, а какво стана с душата ми- изпразни
се, Мило, нищо не остана, само празнота и очите на Петър.
Знаеш ли, какво е да живееш толкова дълго без щастие, Мило?! Знаеш ли е какво е
сърцето ти да е спряло вече петдесет години, и когато погледне навътре в тебе да вижда само очите на любимият?! Знаеш ли, какво е всяка вечер да лягаш в одаята на някого,
когото не обичаш?! Това е смърт, Мило!  Мъртва
съм  от  50 години вече!

От време на
време виждах Петко, срамежливо свеждах очи покрай него. Отбягвах погледа му-
мислех, че е изпълнен с укор. Не знаех как поменува, нямаше кой да ми каже, какво
става с него. Чух само, че е успял- развъртял се, намножил нивите, започнал с
търговия да се занимава. Успял да омъжи двете си сестри. Продължавал обаче да
живее все така скромно и сам. Сега съм отново в къщата му, Мило, след 50 години.
Дворът е същият, сякаш отново ще изскочи от обора и ще ме подгони, като в
детството ми. Пред вратата на къщата му са се събрали нашенци, всички са в
траур. Знам къде отивам и не мога да събера кураж, Мило, не смея да вляза и да
го погледна, страх ме е да не отвори за последен път очи и да ме погледне с
укор. Да ме обвини за неговият и моя съсипан живот. Или пък да ме подкани да го
последвам.  Предадох го в живота… изкушавам се да му остана вярна в смъртта, Мило!

Разпукаха се
сивите очи на Мина, отвътре проблесна син цвят, сякаш заради мисълта, която я
споходи- мъката вдигна воала си. Една огромна бисерна сълза се отрони и докосна
пухкавото глухарче. То сякаш я пое, разтвори се  още повече и се посипа стремейки се да погали
 вехтото и лице. После семената му се
пръснаха и отлетяха заедно с вятъра, но едно от тях се възпротиви, остана, насили се и проби коравата пръст насипала се
във фугата на каменяка, разтеглил се като пътека към входа на Петковата къща. Проследи семенцето с поглед баба Мина, преглътна втората сълза, надигна се трудно от пейката върху която
седеше и запристъпи бавно, но уверено към одаята на Петко. За пръв път от 50
години Тя, потърси с поглед Белия щъркел, въпреки че знаеше, че е невъзможно
да го види, и след като се убеди, че Новата година е започнала без него, плахо
влезе в къщата, за да се прости с любимия!

Автор: Николай Григоров- /Shljko/

Картина нарисувана от Чудомир.

          Отприщи се Северняка, разбуха
белите преспи, затрупа горските пътеки и затвори народа по къщите. Сгушила се
под бялата престилка на зимата, Тунджа спеше, а нежното ромолене на водата
покрай вировете се извиваше като въздишка, която от време на време се
прекъсваше от воя на вятъра, който се закачаше с нея, като разглезен хлапак. Отърсиха
снежните гриви,  боровете и разголиха
зелените си пазви, сякаш за да се подиграят на зимата, а покрай тях, коравите
буки огъвайки тежко големите си клони се накланяха нарочно към  земята, за да легнат и  се завият с меката  ѝ завивка.

Потъна небето
в скръб, покри се с черна забрадка, сякаш жалеше за лятото.  От време на време, от мъка проплакваше и проронваше
големи бисерни сълзи, които Северняка  поемаше и превръщаше в ледени кристали, които
замислено в танц, лъкатушеха  към земята,
чудейки се- къде точно да кацнат? Потъмня  хоризонта и затвори взора на хората. Сгушиха
се фамилиите на топло около баджите, които бълваха дебели къдели от дим през
засипаните със сняг покриви на къщите. Опустяха улиците. Само от тук, от там по
дворовете  се мяркаше по някой загънат с  кожух стопанин, който обхождаше и нареждаше
храна на стоката.

                Пристъпи
Яна, през прага на врата и отърси наметнатия върху нея стар ямурлук. Беше прояден
от молците, но тя, редовно го преглеждаше и подшиваше. Това беше останало от
съпругът ѝ, Минчо- стар прогнил ямурлук пропит с неговата пот. Прогнил, като
мъката ѝ.  Не можа да го прежали милата.
Живяха заедно само две години, колкото да наченат зестрата и да дадат живот на едно
дете. После …войната… при Одрин! Новината я намери неподготвена- разби сърцето
ѝ, затвори взора ѝ, животът и се преобърна и тя спря да говори. Постепенно се
отдели от съселяните си и заживя сама насред центъра на селото. Само синът и
беше утеха. Петър, беше  красив, буен и  горд като баща си. Пазеше достойнството на
фамилията си, като съкровище. Затова още като стана на 15 години, никой не смееше
да подвиква на майка му „Нямата Яна“. Беше счупил вече, доста корави глави и не
се страхуваше от никой.  Научи се да чете
още на пет години и когато тръгна на училище, прескочи направо два класа.
Изчете всички книги, които можеха да се намерят в даскалото и понеже му беше скучно,
започна сам да пише. Пишеше непрекъснато: на нивата, покрай обора, вечер на
газеника. Пишеше и не споделяше- това беше научил от майка си… да е сам.

                Забеляза
го даскал Стоьо, събра селския елит, отпуснаха му стипендия и го изпратиха в
Казанлък, за да учи в Мъжката гимназия. Разсипа се още повече Яна, омаля от
болка, но потисна мъката си с усмивка, събра му багажа и го изпрати по живо, по
здраво. Само дето вечерите и станаха непоносими, а дните безкрайни. Намираше
утеха само  в стария прогнил ямурлук с
който се загъваше и под който плачеше, и в тетрадката на Петър, която беше
препрочела хиляди пъти.

                Пристъпи
Яна, към огнището и подхвърли една цепеница. После, отиде до прозореца, където
стоеше обикновено,  за да се опита да
прогледне в мрака. Лицето ѝ се беше изострило, кожата ѝ -пребледняла. Беше,
Бъдни вечер- къде е Петър? Каруцаря се върна сам от Казанлък. Петър не беше
дошъл на уреченото място, а тя  познаваше
буйният му нрав- знаеше, че снега и Северняка няма да го спрат, за да пристигне при
нея. А до Казанлък имаше 30 километра. Дори и да тръгнеше напряко през гората,
пак трябваше да ходи цяла нощ. А той щеше да го направи…

                Притупка
сърцето на Яна, прониза я болка и тя приседна на миндера. Посиняха и устните, а
ръцете и изтръпнаха.  Започна да я обзема
паника, която е накара  да се тресе и да
плаче без глас. Какво да прави?! Как да обясни и на кой да се помоли, като
единствената и връзка със света, беше Петър! Изправи се отново до прозореца,
опита се да разреже с поглед мрака, но той стигна само до оградата. Отвори вратата
и се заслуша във воя на вятъра. Нямаше говор, нямаше вик- беше съвсем сама.

                Наметна
 Яна, ямурлука и пристъпи навън. Снегът
затвори очите ѝ, краката ѝ натежаха и се запалиха от студа. Трябваше да отиде
поне до Кривия мост- най -вероятно от там щеше да дойде синът и. Провлачи се през
двора и трудно се прехвърли на улицата. Студът започна да прониква през дрехите
ѝ, а  вятъра се опитваше да я върне.
Сърцето ѝ обаче се бореше и даваше сили на тялото ѝ да се движи. Прехвърли
площада, преспите се дигнаха и тя започна с ръце да си проправя път. Вече не си
чувстваше краката, устните и посиняха. Вятъра направи последен опит да я спре,
но тя беше непоколебима. Премина през Долната махала, крачейки все по- бавно и
стигна до Кривия мост. Подпря се на едно дърво и зачака, като продължаваше да
гледа в нищото. Там в полумрака дърветата огъваха яките си клони сякаш се
опитваха да покрият някого, за да го спасят от студа.  Може би, беше Петър! Събра се отново Яна и
тръгна през моста. На просеката краката и се втвърдиха и тя се отпусна върху
бялата земя, която започна постепенно да я поглъща. Събра се кръвта ѝ в тялото
и бавно започна да изстива. Първо изчезнаха ръцете и краката, после ледът  тръгна по гърбът ѝ, и бавно започна да я
отпуска, а после… докосна сърцето ѝ. И тогава, там някъде в мрака, чу вик за
помощ. Събра волята си Яна, напълни дробът си с леден въздух и за пръв път от
18 години проговори:

 -Петре, Петре, студено ли ти е сине?! Ела мама,
завий се с ямурлука на баща си, той ще те стопли мама, ще те стопли така, както
цял живот топлил моето сърце!  Къде си
сине? Ела! В сърцето ми, е останало  още огън
сине, вземи го и се стопли! Стопли се сине, стопли се…

Говора и утихна,
устните и продължаваха да се движат безмълвно, като постепенно се извиха в
нежна усмивка, сякаш виждаше сина си в тъмното, който се приближаваше към нея.
Никой обаче не дойде, само вятърът и отвърна. Завъртя се около нея и от жал
спря да духа. Снегът спря да се сипе, сякаш ледените кристали се
разтапяха от мъка, още преди да паднат върху лицето ѝ.  Гората спря да шуми и  всичко утихна, но беше вече късно- нощта я
целуна по челото с ледена целувка и тя заспа с отворени очи.

На сутринта я
намериха завита под ямурлука, а в скута си държеше тетрадката на Петър. Това
бяха единствените вещи, които я държаха вързана с живота. Погребаха я с тях, до
празния гроб на съпругът й, над който тя беше изплакала толкова много сълзи, че
накрая очите и бяха пресъхнали. Петър го намериха на пролет, като се стопиха
снеговете, в един дол до Доймушларе. Всички се чудеха, как беше стигнал до там.
Сърцето на Яна, не беше сгрешило, само смъртта, можеше да ги раздели. Погребаха
го до родителите му, а после ги забравиха.

След някоя,
друга година, гробовете им изчезнаха, а върху тях  прораснаха три тополи, които бързо вдигнаха
чело към небето и оплетоха клоните си една в друга, сякаш се държаха за ръце. Тогава
хората отново си спомниха- за живота, обичта и смъртта на Минчо, Яна и Петко.
Някой почисти плевелите и вдигна отново кръстовете им, а други разказаха
историята им, която започна да се носи, като легенда. Легенда за  любовта!

Автор: Николай Григоров – Shljko

            Смятам,
че съм добре възпитан, но днес увлечен от мисли за работа нахлух в стаята на
майка ми, без да почукам. От както почина баща ми преди две години, тя живеe със
семейството ми, като от време на време прескача до родният ми дом за по месец-
два, предполагам  за да си почини от нас.
Поне така мислих…до днес!

            Още
преди да направя опит да се извиня, видях как една голяма сълза се плъзна по
лявата ѝ буза. Не бях я виждала да плаче от погребението и понеже смятах, че с
нас е щастлива си помислих, че става дума за болежка. Естествено попитах
нетактично „какво става” и понеже тя няма навика да се оплаква, не повярвах, че
проблема не е с здравето и. Затова станах още по-настоятелен и по- досаден в
разговора и някак по естествен начин пробих защитата ѝ, като успях да я
накарам да направи едно- единствено признание, че „половината от нея е умряла с баща ми, и сега тази която е останала
жива, иска да се събере с другата”!

         Увлечен
в битовизмите и задръстен от служебните си ангажименти, не съм забелязал, че от
две години майка ми е много нещастна и променена. Всъщност, Тя живее друг
живот, не този който мисля, че съм ѝ осигурил! Уви, най-голямото ѝ желание
е да се събере отново с баща ми! Сега разбрах, защо иска да се усамотява в
родният ми дом, поне за два месеца в година-за да разговаря с него.

    Много тежко е
да разбереш, че любимият ти родител смята за живот- смъртта, защото не намира
смисъл в съществуването си тук! Рядко, не успявам да намеря думи с които
да опонирам на някого, но сега останах безмълвен. Очевидно да осигуриш сухо и
прохладно място на един човек и да му дадеш храна и вода е твърде недостатъчно,
след като волята е загубила борбата с мъката и няма как тя, да бъде преодоляна.
Нямах представа, че майка ми е толкова самотна!

           Стоях
безмълвен около минута и след като не намерих разум за да кажа нещо смислено,
избърсах сълзата, която се стичаше по другата ѝ буза, целунах я и напуснах
стаята защото разбрах, че единственият човек който може да я утеши в момента
е…баща ми.

           Излязох
навън разстроен, за да поема малко въздух. На улицата срещнах съседката.
Когато ме видя, побърза да избърши сълзите си, които се стичаха неудържимо.
Погледнах към вратата на домът ѝ, и видях некролога- днес се навършваха девет
месеца от смъртта на бай Недко. Не попитах нищо… нямаше смисъл… сълзите и
говориха! Току що Тя, се връщаше от гроба, в който преди девет месеца беше  заровила… половината от живота си!

Автор:Николай Григоров /Shljko/

Картина на Чудомир
                     По разкази на дядо ми, за действително съществували хора и събития.

            От три десетилетия, Кольо Чакъра разкарваше униформата в наше село. То старите друг стражар не помнеха да е имало, а пък ние младите толкова му бяхме свикнали, галиба беше се родил с нея. Никога не я сваляше, даже и на празници и в почивни дни, сякаш не спираше да изпълнява задълженията си, а пък го правеше и с чалъм, да почувства народа, колко е тежко и отговорно да се носи бремето на полицейската служба.

            По природа беше кротък човек, нищо че прякора му звучеше солидно, като на хайдутин. Не беше много висок, но всяваше респект с вида си и най – вече с мустаците, за които Лекият твърдеше, че му биле пораснали още като дете и бръснач не бил ги опитвал.  Стърчаха винаги страшнишки и не се огъваха ни от  дъжд, ни от сняг, а когато говореше потреперваха като струни на гъдулка, респектираха опонента и смъкваха куража му, а децата дори се разплакваха.

            Униформата му беше винаги спретната и по него, сякаш му беше правена по калъп. Ботушите му лъщяха по всяко време на годината, което будеше недоумение у селското общество, защото не се знаеше как Чакъра преодоляваше  локвите на пролет без да се окаля. Това негово умение често се подлагаше на обсъждане в кръчмите и имаше вече няколко твърдения, които не бяха доказани но докараха до разделение и кавги кръчмарската общност. Така например Пантата, разказваше, че го е виждал как прехвърля камъни един връз друг за да стъпва по тях. Тончо Пуяка пък твърдеше, че го е гледал как върви по оградите като гущер, а пък Теньо Кюсето се кълнеше, че прескачал локвите като кон, нищо че бил късак, с времето развил техника и можел да прескочи осем метров ров без затруднение и падал винаги на крака- като котарак.

Оръжието му беше винаги лъснато и по инструкция готово за употреба, макар че никой не помнеше да е пукал с него. Походката му беше тежка, солидна, и имаше навика да държи ръцете отзад по време на движение- като банкер. Като млад бил слаб, напоследък обаче корема му беше започнал да излиза над колана и се движеше в такт нагоре-надолу толкова равномерно, че можеше да ти се завие свят ако го гледаш продължително. Това сякаш, обаче, му придаваше по- голяма солидност и не се отразяваше на авторитета му, даже го укрепваше.

            Учен човек беше Кольо Чакъра. Завършил четвърти клас и вместо да гони говедата по баира като акраните си, баща му Наньо Чакъра, го изпратил в Казанлък да доучва. Когато всички го били отписали, защото от там в село никой  се не връщал, лъснал Кольо с униформа и назначение, пък и жена гражданка си докарал, защото изтънчен бил станал някак та селската простотия не му допадала и странеше от нея. Той и затова в кръчмите не влизаше и общуваше само с местният елит в лицето на Поп Кръстьо, даскал Илия и общинската управа в лицето на избраният кмет.

Инак, жаловит беше. Влизаше в душите на хората и гледаше да не ги затрива. Поради тази причина през последните тридесет години никой от село не беше изправян пред съд, а пък понеже подхождаше и с педагогика, успяваше да угоди и на виновни и на пострадали без да оставя лоши чувства в тях, защото макар и жаловит, беше строг и справедлив и правилно намираше баланса. Поради това всички го слушаха, уважаваха и признаваха решенията му като присъда. Хем спестяваше на хората пари за съдилища, хем  превъзпитаваше хайваните да не помислят за простотии повече. Пък и подхода му беше творчески. Наказание с наказание не си мязаше, всеки път решенията му бяха нови и оригинални. Понякога, особено през зимата, когато нямаше какво да се прави,  местните зевзеци чакаха с нетърпение някой да се „подхлъзне”, че да видят Чакъра как ще  го нареди.

Така например Спас, сина на Гина Кудрината, който бил буйна глава, помлял лошо сина на Димо Черният- Ради, който бил по-малък. Свалил му потурите, закачил ги на един кол и ги размахвал като байрак, ей така за да се докаже пред момите. Повалило се на легло детето за седмица, а пък след като се излекувало, отказало да ходи от срам на даскало. Привикал Чакъра, Спас с майка му и им  предложил да избират или на съд, или цял месец всеки ден по обяд, Спас трябвало да отива до реката и да пере долните гащи на Ради. След това лепнаха на Спас прякора, „Потура”, че му остана така като фамилия, а пък Ради надигнал чело и изправил снага, придобил самочувствие и тръгнал пак на училище.

Един път пък Амзата, местният циганин, през зимата огладнял, увъртял се в колибата и като не закачил нищо в шкафа, решил да посегне на козата на Дечо Пора. Разгадал го обаче Дечо, дочакал го в кошарата, овършал го с една гьостерица и повикал Чакъра. След това един месец Амзата, живял при козата в кошарата без да има право да я напуска, а за да си платил храната, още два месец работил ангария. Така, хем Дечо останал доволен, хем Амзата преживял зимата.

Друг път пък Чакъра, хванал селският козар Теньо да коли в гората едно яре за да се облажи по обяд. Наврял одраното яре в мешката му и я закачил на врата му. Накарал го цяла седмица да ходи с нея, докато не се умирисал и не събрал всички чобански кучета на селото. От тогава нито една коза не изчезнала от стадото, сякаш всички вълци се преселели в друга околия. А пък за Теньо казват, че се отвратил от ярешкото и до края на живота си, не кусал от него.

Тончо Пуякът пък, посегнал на рачела на Нела Вдовицата. Имала три деца горката и гладувала през зимата. Последните месеци само на него карала. Вярно майсторка била и го правила един път. Изкушил се Пуякът и … Оплакала се Вдовицата на Чакъра, приклещил го той, отпрал му кожата от бой и го накарал да изяде цялата каца с рачел. Цял месец се давил Пуякът, отънели му червата и се разстроили, цяла зима не могъл да си стегне корема и почти не излизал от домът си, а за да  се отплати за рачела, Чакъра го накарал да заколи един шопар и да го даде на вдовицата. Така покрай това наказание, двамата се сближили и след година станали семейство.

И един от кметовете не пожалил. Усетел го, че заделил от общински пари за да си купи файтон. Накарал го Чакъра да върне парите, а за наказание цял месец кметът трябвало да впряга магарето си във файтона и с него да ходи на работа. След това с  политическата му кариера се свършило, а съселяните му го прекръстели от Гошо Бабаита на Гошо Файтона. Така си, и останала фамилията му.

Такъв беше Кольо Чакъра, строг и справедлив. Разбираше душата на човека и влизаше в положение. Когато се пенсионира, нов ред настъпи в село. Уж, беше по закон, но на никой му нехаресваше…

Автор: Николай Григоров / Shljko /

Художник: Аlex Alemany

           Ще облека одеждите на залеза ,
                   в очите си – звездите ще запаля !
           Ще впрегна в колесница златна вятъра
                   ще те намеря
                                              и ще те омая…
           Ще стъпвам тихо ,
                       за да не смутя съня ти ,
           от любовта ти –
                       завивка ще си сътворя …
          Ще притихна кротко до сърцето ти ,
                   ще съблека душата си до голотá…
          Ще те даря с безсънната си нощ
               и с наниз
                          от мигове щастливи !
           Ще  стъпвам тихо ,
                            за да не смутя съня ти
                            и ще си отида …ще си отида…

Автор: ENY – гостуващ блогър

Тиха , бяла Коледа…Скъп блян , преживян в моите български спомени…След нощта на седемте ястия и питка с паричка-късмет , идват обич , надежда , искрящи лица!

Тиха , българска Коледа …В бялата тишина да чуем ритъма на сърцата си – дали добре утъпкваме Пътя , по които след нас ще вървят децата ни ?! Дали не пропускаме да отместим някои камък , дали все още имаме приятели ?!

Бялата тишина е основа – без примеси , без киселинни остатъци…Живият огън на една запалена свещичка, да бъде наш приятел ! И да ни пречисти. До коледно бяло…

В безмълвна молитва те молим , Господи – искрица от аленото на Звездата дай ни ! Да осветява Пътя ни . И да се вижда колко сме бели…Тиха , бяла , българска Коледа ви пожелавам , приятели… 

Автор:ENY -гостуващ блогър.

            Живеем в свят с много материални стремежи и някак си, духовното отстъпи назад! Намърдали сме се в удобните си домове, но сме ги превърнали в непревзимаеми крепости! Общуваме чрез компютъра вместо, около масата! Заместихме книгите с телевизия, сякаш сме се разболели от  национална дислексия! Обикаляме магазините като луди, за да се сдобием с най-хубавите вещи, даже му измислихме термин „шопинг терапия”! Намираме всичко това за нормално…Пък може и да е нормално…, знам ли…, обърках се!

            Аз съм вече полусирак. Няма нищо трагично в това, въртя се по спиралата на живота си и чакам… Това е толкова естествено, колкото и съзиданието ми. А пък и в края на краищата може би точно тогава, ще получа и отговори на много въпроси. Думата обаче не е затова. Днес, когато препрочитах някой от разказите си, отново си спомних за дядо ми и си дадох сметка всъщност, колко силно е било влиянието му върху мен и как продължава да ме направлява. Не го знаех ! Явно все още малко се познавам… Жалко!

Сигурно, съм архаичен, като стар прашен балтон с лъснати копчета, който вадят от време на време от гардероба и го поизтупват. Но все пак се питам, това ли са посланията, които ми оставиха предците ми?! И какви послания, Аз, ще оставя на тези, които ме следват?! Защото, човек само в това, което оставя след себе си, може да намери смисъла на това, което е вложил в живота си  и само това ще видят тези които е създал, за да следват примерът му като завет. Обаче, кое точно ще видят те…?!

Днес купих нов компютър на дъщеря си. Не съм я виждал скоро, толкова щастлива! Опитах се да я запаля по блогърството, предложих и, даже да пише за моят блог- ударих на камък…нехае! В момента върти една игра на лаптопа, даже името и, не можах да запомня. Чудя се- къде ли сгреших?! Сетих се- когато беше малка, никога не съм и разказвал приказки. Нямам оправдание!

            Моят дядо не ми остави нищо материално. Почина много стар, много болен и беден, но още чувам гласа му и  следвам пътят му, защото той го начерта много отдавна, когато бях малък и всяка вечер /понеже нямаше ток в Созопол/, трябваше общувам с него и да слушам с удоволствие приказки и  разкази за младостта му.

Всъщност, не е само той! Чувам гласа и на баща си, май…и на всичките си предци, и чувствам, че продължават да ме направляват и помагат, защото пък единствената причина, Те, да съществуват, съм …Аз!

Автор:Николай Григоров /Shljko/

Някога, немного отдавна упражнявах професията учител! Сбъднах детската си мечта, защото по времето когато учех, професията учител, беше престижна и добре заплатена. Моите преподаватели, бяха уважавани в обществото и почитани от учениците си, пример за подражание, отдадени напълно на професията си, концентрирани, знаещи и можещи. Не им се налагаше да доработват нещо допълнително за да съществуват. Не трепереха пред всеки родител с болни амбиции, който може да им направи живота черен, стига да посегне към портфейла си. Не трепереха и пред всеки ученик с лумпенско поведение, защото в края на краищата беззащитният ще се окаже той. Не бяха безразлични към професията си, защото резултата от техните усилия, беше знаещо и можещо поколение с провокиран интерес, към учението, стремящо се да обогатява знанията си и да развива уменията си.

Днес е деня на „Народните Будители”, светъл празник. Казвам го без сарказъм, защото всеки нормален човек би осъзнал, че Те, са хората които са съхранили българската нация и са я прекарали през огъня на робството, за да просъществува и до днес. Обаче, някак си не ми е празнично и весело, не ми е и спокойно на душата! Къде отиде духа на „Народният Будител”?! Беше зазидан в основите на луксозните вили и занитен в рамите на скъпите возила, защото това което можеше да получиш с образование, сега можеш да имаш с парите на татко! Какъв е смисъла да се учи, щом така или иначе ученика, ще получи диплома и то ако не е заради баща му, ще е заради директора на училището, защото ако напусне, държавата ще накаже училището с орязване от 1000-2000 лева от бюджета му. Ами то не само да му простиш всичко на този ученик , ами с баница и боза всеки ден да го посрещаш!

Знам ще кажете, има принципи и те трябва да се спазват. Принципи може да има само когато обществото не ги прегазва, защото принципите и етичните норми се създават и защитават от него. Ама, ние като българи сме свикнали да обвиняваме за всичко, другият…., този който е най-беззащитен и най-малко виновен, за това което става в държавата ни! И кой всъщност наказва родителите затова, че децата им не ходят на училище, не учат, употребяват наркотици, алкохол и бият техни преподаватели?! А, да, учителите са виновни за всичко……..!

Тъжно ми е за бившите ми колеги, превърнаха ги в марионетки и ги принудиха да прегазят принципите си, защото жестоко се борят за да оцелеят. Може би разбрахте, защо изоставих учителската професия, заради по-добро заплащане и за да не гледам беззащитно, мутрите на лумпените и родителите с болни амбиции, и дебели портфейли! И най-вече,  за да не ставам пряк  свидетел на унищожаването, на българското училище!