Важни законодателни проблеми

Опит да се заобиколят посочените важни законодателни проблеми, или поне да се отложи тяхното решаване за един по-късен период е например поземления закон в СССР от 28 февруари 1990 г. Това беше първият и най-плах опит за промяна в аграрното законодателство в страните от Централна и Източна Европа, който нямаше за цел промяна в структурата на поземлената собственост, а само в структурата на дейностите – колективна и индивидуална. На пръв поглед промяна, близка по форма на тази, съдържаща се в характеристиките на системата за самозадоволяване на населението в България с продоволствени продукти. Но тук идеята за деколективизация на земеделското производство е далеч по-ясно и категорично откроена. Поставена обаче на повърхността на поземлените отношения и откъсната от собствеността, тя беше силно уязвима, подложена на деформации и породи повече трудности, отколкото стопански и социални резултати.

Новини от страната и чужбина

Fibank въвежда възможност за мобилни разплащания чрез NFC
Георги Харизанов: „Визия за България” означава бърз фалит, международна изолация и сваляне на БСП с камъни
Защо новините на Нова тв са срам за журналистиката

Аграрното законодателство в СССР в значителна степен беше сведено само до индивидуалната земеделска дейност, без да реши целия пакет на поземлените отношения – поземлена собственост, рента, аренда, цена на земята, пазар на земята и т.н. Създадените на негова основа индивидуални земеделски стопанства са крайно ограничени за мащабите на СССР и се съсредоточават предимно в прибалтийските републики. По-късно и след придобитата политическа независимост в тези страни то претърпя съществени промени.

През 1991 г. на основата на аграрното законодателство и реорганизацията на колхо зите и совхозите започна процес на преструктуриране на поземлената собственост и на стопанските форми на нейната организация.* Това позволи появата на различни съвместни предприятия, акционерни и кооперативни, частни земеделски стопанства, а така също и на редица индивидуални форми на стопанисване . Към 1 юли 1993 г. в Русия има повече от 258 хиляди стопанства, с повече от 100 млн. дка земеделски земи. Стопанствата от фермерски тип обаче притежават едва 4.7% от общата площ на земите и са специализирани в зеленчукопроизводството и някои други рентабилни подотрасли на растениевъдството. Повечето от тези стопанства обаче са малки по размер, без достатъчно машини и инвентар. Това се отнася особено за фермите , създадени след либерализацията на цените , през 1992 г. На тях не им достигат инвестиции, а изоставането на ръста на цените на земеделските продукти в сравнение с промишлените е значителен.

Мнението на специалистите аграрници е, че ефективното функциониране на земеделските стопанства на този етап е невъзможно без коопериране. Трудностите идват от ограничените възможности за инвестиране, обслужване и поддръжка на оборудването, реализацията на продукцията . Най-приемливият модел за преструктуриране на земеделието в Русия очевидно се очертава този, който позволява комбинирането на частното, индивидуалното и помощното с едрото корпоративно земеделие. Без съмнение това се дължи на недостатъчната радикалност на поземленото законодателство, на незначителните количества земи, предоставени за частно и индивидуално стопанисване, и нерешените законодателно проблеми на поземления данък , арендата, пазара на земи, собствеността и на целия комплекс поземлени отношения. Същественото в годините 1990-1994 г. е, че преструктурирането на земеделието в Русия е все още насочено към формите на стопанисване, докато преструктурирането на поземлената собственост е символично.

Процесите на преструктуриране обаче в прибалтийските републики получават значително ускорение особено след разпадането на СССР. То произтича преди всичко от възприетия модел на реформиране и преструктуриране на земеделието . Това особено ярко се откроява в Литва .* Там в основата на поземлената реформа заляга принципът връщане на земята и другото земеделско имущество на бившите собственици или техните наследници. То се осъществява по силата на Аграрния закон (Селския закон), действал в Литва до 1989 г., преди излизането от състава на СССР и Закона за връщане на собствеността от 1991 г., регламентиращ възстановяването на правата на собственост върху земята , която е била експроприирана от държавата .

По първия закон заетите в кооперативните и държавните земеделски стопанства са имали право да обработват самостоятелно до 500 дка земя, но не и да я притежават. Не са имали право да я продават или отдават под аренда, но техните наследници са могли да наследяват правото да я ползват . Следователно моделът е близък по дух на законодателството в СССР – преструктуриране формите на земеделска дейност. Независимо от това , до отмяната на този закон през 1991 г., в Литва около 6500 фермери са били вече създали частни земеделски стопанства.

Това е едно съществено обстоятелство, даващо обяснение на успешния ход на реформирането на земеделието в Литва . Посочените стопанства са изграждани при облекчен от държавата достъп до машини и животни на ниски цени, получени от колективното стопанство, в което са били заети . Закупували са нови, при субсидирани цени. След закона от 1991 г. те вече имат и правото на покупко-продажба на земи, а след 1993 г. и правото да ги дават под аренда. Онези собственици, не пожелали да вземат земята си, получават компенсация от фонда за поземлена реформа. Държавата си запазва само контрола в стопанствата за семепроизводство и племенно животновъдство. Другото земеделско имущество в държавните и кооперативните земеделски стопанства е приватизирано и разпределено с помощта на ваучери между заетите съобразно трудовия им стаж.