Тайланд – Чианг Май
06.06.2008 г. Стефан
Чианг Май е най-големият град в северен Тайланд и пети по големина в цялата държава. Населението е близо 150 хиляди, но за разлика от 5-милионния Бангкок тук хората са спокойни и повечето са на средно икономическо ниво, нормално за живот.
В миналото е бил нещо като централен пазар за околните племена и държави и често е бил атакуван от Бирма; за това още през 13-14 век са построени стени около града, обградени с малка рекичка за да ги предпазват. Размерът на стените не е внушителен и за това на няколко пъти града е бил завземан от враждебни племена, но по-голямата част от стената e запазена до днес. Градът също така е известен и с факта, че е най-гъсто заселен с Будистки храмове в Тайланд – около 300 храма.
Още с излизането на гарата се усети по-чистия въздух от столицата Бангкок; както и леко по-хладен понеже градът е на 310 метра над морско равнище. Докато да усетя въздуха и да се насладя на времето бях атакуван от местни шофьори и собственици на гостилници. За огромно съжаление на последните ние вече бяхме направили резервация, но пък шофьорите почнаха да ни предлагат какви ли не оферти. Никой не знаеше точно къде е тази гостилница, въпреки че беше горе-долу известна, но ние имахме адреса само на английски, което в югоизточна Азия не ти върши работа много често. Договорихме се с един шофьор на „тук-тук“, които тук бяха различен модел от тези в Банкок, за около 3 долара да ни закара до другия край на града и да се опита да намери гостилницата. След яко търсене и спиране за ориентир, човекът намери гостилницата, която беше затрита в един спокоен квартал.
Тук вече не приличаше на Бангкок въобще. Хубави и приветливи къщи, със зелени дворчета и почти всяка с гараж. Като пообиколихме малко града видяхме, че има много западняци преместили се да живеят тук; в сравнение с местните са платежоспособни и могат да си позволят да живеят в добре подредена среда. В повечето магазини хората говореха английски и бяха много по-спокойни от столичани, което беше съвсем нормално. Вечерно време в центъра на града се появява главната атракция – базара. Продава се почти всичко, но предимно дрехи, от които някои са производство на местни племена, които живеят в планините наоколо. Има и много дървени изделия, и то някои на цени от над 100 хиляди долара, но размерът и качеството са невероятни. Разбира се, без да се пазариш до никъде няма да стигнеш. Аз купих една дървена статуетка на Мързеливия Буда, като цената падна от 30 долара до към 12. Можеше и още сигурно, ама не ми се обикаляше още и го взех.
В Бангкок очаквах да има много чужденци, но в Чианг Май не. Обаче освен значителния процент емигрирали тук, имаше страшно много туристи. Направи ми впечатление за пръв път колко много англичани след завършване на университет пътуват по света за около 6 месеца до година с раница на гръб. Такива имаше безброй, както и много австралийци. Баровете по принцип бяха пълни с чужденци. Нея вечер даваха последния кръг на висшата лига и заведенията бяха препълнени с футболни запалянковци. Също така се запознах с няколко групички, които се запътваха към съседна Бирма, която е на около 200 км, където все още не пускаха чужденци след цунамито, което ги удари наскоро. Но като цяло градът ми остави супер впечатления и беше много спокоен и приятен за живот.
На следващия ден беше кулминацията на престоя ни в Чианг Май – разходка из джунглата. По-малките градчета от държавите наоколо масово предлагат различни видове разходки и преживявания из природата и често на много добри цени. Нас ни взеха сутринта и с минибус отпрашихме на час извън града. Там беше началната ни точка. Бяхме 6 човека група и един местен сладур, който ни водеше. Първо се разходихме пеш из полета и малко гори. Минахме през 3 групички колиби, които са собственост на тибетски бежанци, приютени в Тайланд. Те отдавна имат нужните документи и разрешения да се приберат по думите на водача ни, но искат да си останат тук. Всичко е дървено, но има прокарана канализация. Ток няма като цяло.
Мъжете ги нямаше, понеже бяха по полетата, а жените и децата продаваха ръчно изплетени дрехи, шалове и чанти. Имаше и дървени сувенири и всичко беше на скромни цени. Тука и не ни се пазареше, понеже видяхме, че като цяло живеят бедно. Въпреки това беше чисто, прибрано и децата се забавляваха и играеха спокойно покрай бягащите наляво и надясно кокошки, кучета и прасенца. Усмивките на хората изписваха техния спокоен и като цяло щастлив живот.
Продължихме по пътеките и да си призная в един момент се усетих, че това не е обикновена гора, а сме на няколко паралели от екватора и сме си в истинска джунгла. Аз лично мразя змиите и като се замислих какъв голям шанс има да видя някоя съвсем се шашнах за момент. Но лека полека се разсеях и така стигнахме последното селце, след около час разходка. Там седнахме под една сянка, където имаше и масички. По-късно на тях обядвахме местна храна – ориз с гарнитура както му казвам в тази част на света… тоя път беше с пиле. Но преди това до нас дойдоха две слончета, които щяха да ни разходят през следващите 45 минути. Това и беше кулминацията на разходката. Сложиха отгоре им десетина пласта дебели одеала и на тях седалка за двама. Две хлапета, на по 15 години, ги управляват. Държаха една пръчка дълга около 70 см, накрая й с една остра кука. С пръчката подбиваха слончетата да вървят, а с куката им променяха посоката като я забождаха в кожата им и им мърдаха главата по този начин. Дори и през дебелата си кожа, пак усещат. Лека полека тръгнахме нагоре по планински пътеки, които бяха доста тесни и се опасявах слона да не се подхлъзне нещо, че заминахме с него. Но всичко беше както трябва и нашия „Дъмбо“ смело стъпваше напред.
Най-напечено за нас стана като стигнахме до едно малко езерце и нашите водачи решиха да слязат от слончетата и да почват да ни щракат с фотоапаратите ни. Всичко беше добре, ама нашия слон реши че е и гладен освен жаден и се засили към едни храсти при което ние се шашнахме, защото водачът си беше още на брега на десетина метра от нас. Обаче това се стори смешно на момчето и той почна да заобикаля езерото и да ни прави снимки от всички страни. Най-накрая излязохме, но момчето продължаваше да ни щрака наляво и надясно. В крайна сметка се качи. Беше наистина забавно преживяване. След това хапнахме, разходихме се до един красив водопад наблизо и най-накрая приключихме с 30 минутна разходка на бамбуков сал по местната река. Беше супер кеф!
(виж също: Фотогалерия Тайланд)
