Блогуващият с пилци

55
Добави коментар

В електронното си издание вестник „Сега” публикува статия на Славимир Генчев, озаглавена „Различните и Петров”, в която за първи път от толкова години насам откривам някакво подобие на дефиниция за „нормалност” в българското общество.

Значи, според автора на статията Петров се вписва в понятието за „нормалност”, защото е „семеен, с две деца, малък апартамент, 15-годишен форд и наследствена къща на село”.

Ха така! Ето, че съм бил ненормален без да го знам! Имам само едно дете и не притежавам никакъв форд!

Според логиката на Генчев ненормалните са значи не само гейовете, ромите, болните, инвалидите и всички останали потенциални клиенти на концлагерите ала Хитлер, ами и неженените, разведените, вдовците, пътуващите с градски транспорт, бездетните и многодетните, гражданите без къща на село, безработните и най-вече онези, които не изказват публично дискриминационните си убеждения.

За последното съм съгласен, защото дискриминацията се вписва напълно в нормата на поведение в съвременното българско общество и самата публикация на „Сега” го потвърждава. Съвсем в реда на нещата е човек да негодува срещу различията под претекст, че той единствен е носител на универсални ценности, а основните доводи за това биват изричани в първо лице единствено число и продължават с противоповопоставяне на „ненормалните” в трето лице множествено число по следната схема : аз  – да, а те -не !

„Аз работя, а те не работят.”

„Аз плащам данъци, а те не плащат.”

„Аз съм хетеросексуален и с горе-долу бяла кожа, а те не са.”

Следователно:

„Аз съм нормален, а те са ненормални.”

Освен това авторът ни спестява всякакви подробности за тази велика нормалност на Петров – какво точно работи, какви данъци плаща, какви социално-културални отношения с обществото поддържа и т.н., поради което един средностатичтически читател може да си помисли, че Петров е най-обикновен българин, комуто нищо българско не е чуждо, и който не се притеснява да казва на висок глас онова, което други хора биха автоцензурирали поради морални или други задръжки.

Т.е. един наивник веднага би си представил, че житейското кредо на Петров гласи нещо от рода на : „Аз, Петров, съм късо подстриган, пия ракия всяка вечер, работя като таксиметраджия, осигурявам се на минимална заплата, плащам минимални данъци, крада бензин, мамя клиентите, бия жена си, слушам чалга до побъркване, гласувам за когото ми падне – такъв съм и се гордея с Хан Крум и Батето, а всички останали са отрепки и заслужават да бъдат пребивани.”

И тук следва да си зададем следния въпрос : ако Петров е малцинство, тогава как може той да се счита за нормален, а да отрича мнозинството, което по силата на логиката би трябвало да налага правилната социална норма?  

Да, предпочитам да си задам този въпрос, а не другия… Защото ако се запитам дали средностатистическият Петров предава мислите и чувствата на мнозинството, ще излезе, че „нормалността” в модерната България се изразява в искрената и неподправена омраза към различните от този Петров „семеен, с две деца, малък апартамент, 15-годишен форд и наследствена къща на село”.

Ако написаното ви харесва, кликнете на бутоните 🙂