Племенницата на големия поет Никола Вапцаров – Мая Вапцарова, е известна режисьорка, автор на повече от 100 документални и игрални филма, на няколко романа, поет и психолог. Завършила е кинорежисура при Ищван Сабо в Будапеща, учи и в Америка, асистент е на Максимилиан Шел и на Джон Франкенхаймър от Холивуд – личности, които се вписват в биографиите на актьори от класата на Ричард Бъртън и Елизабет Тейлър, с които в определен период от живота си Мая не само се познава лично, в обкръжението им е, но е и в близки отношения с тях. Репортер на “ШОУ” разговаря с Вапцарова както за световните звезди, така и за нашите родни величия в киното и театъра.
– Напоследък си отидоха много големи български актьори: осиротяхме с великия Георги Калоянчев, неотразимия Тодор Колев, миналото лято почина и проф. Петър Петров – преподавател в НАТФИЗ, преди тях ни напуснаха емблематични имена в родното кино като Катя Паскалева, Антон Горчев, Сотир Майноловски… списъкът е дълъг. С повечето от тях сте снимали в игралното кино…
– За съжаление мизерията и унижението, на която бяха подложени тези хора, прояде голяма част от духа, от фактическото им и духовно съществуване. Така и Калата, който ми беше комшия, и Тодор Колев, с когото бяхме приятели, и Катя Паскалева, която най-рано и жестоко „тръгна” към небитието – един по един ни напуснаха. А нали разбирате, че това са хора-колони?!…
– Като режисьор на игралния филм „Лъжовни истории” снимате в далечната 1977 с Катя Паскалева, с Антор Горчев, с Петър Петров, със Сотир Майноловски. Що за класа бяха те?
– За съжаление и тях вече ги няма! Да вземем например Катя Паскалева. По отношение на изкуството и по отношение на всичко, което представяше, Катя беше един безкрайно възпитан човек! За да опознае ритъма на онова, което ще създаваме, за онова, което ще творим с нея, тя дойде да живее у нас, когато снимахме този филм. И остана у дома, докато траеха снимките.
Два месеца, докато бе снимачният период, ние двете заедно отивахме на снимки, заедно се връщахме, заедно работихме вечер до късно и у дома. Докато тя не изясни ролята си и задачите си за следващия ден – не ме оставяше на мира. Непрекъснато „чоплеше”, търсеше нови неща, нови възможности, с които да прояви характера си.
Сотир Майноловски пък носеше в себе си смеха и беше интересен във всяко свое изражение. Имаше си свои начини да го постига и да поднася нещата. И Антон Горчев също беше много интересен актьор, но… /навежда тъжно глава и мълчи многозначително – б.а./.
– Вероятно ви е тъжно за това, че Антон Горчев умира в мизерия, че през последните години от живота си се е занимавал с какво ли не – продавал е цветя, карал е такси… Апропо, вие също сте била таксиметров шофьор в един период от живота си – за да го опознаете ли го направихте?
– Да, бях за известно време таксиметров шофьор заедно с оператора ми. Той беше нощна смяна, аз – дневна. Направих го не само да опозная живота.
Бяхме принудени. Какво да ядем?…
Това беше през деветдесетте години.
– Работили сте и с Иван Иванов – един забележителен, голям актьор, идол на едно цяло поколение, колосален талант, който за съжаление май вашите колеги от киното не успяха да употребят на максимум?
– Така е. Той в момента също тъне в една мизерия. И наистина много ми е мъчно за него. Иван Иванов не е просто актьор, а актьорище!!! Огромна фигура! Той има още много какво да даде.
– Но защо така се получи с него?
– Знаете, че пари за киното няма напоследък и все по-малко и по-малко се правят филми. Да вземем и един Пламен Сираков… Изобщо това са хора, които заслужават да им се обърне внимание и да се говори за тях. Иван Иванов е един изключително честен и много голям актьор и човек – всичко изживява отвътре, всичко показва от вътрешния си мир. Той например може да дойде и да ти направи скандал, но само и само вие заедно да можете да тръгнете към ролята напред. Това е Иван!
– Имали ли сте такива случаи с него, за които вероятно и не му се сърдите?
– Не, не е имало чак скандали, но е имало пререкания. В последната сцена с него в „Мярка за неотклонение” /игрален филм, драма с криминален сюжет б.а./ като режисьор на филма ми се искаше да тръгнат тези камиони с фаровете и той да се окаже като един самотен човек, който търси нещо и усеща това недостатъчно откровено отношение на живота към него; да се види сам, осветен от фаровете на камионите. Спомням си, че имахме на това място с него пререкания. Но пък Иван направи великолепен финал на филма!
– Във ваши филми се е снимала и бележитата за времето си актриса Йорданка Кузманова, която, може да се каже, бе икона на соцкиното и театъра. Какво се случи с нея?
– За Йорданка Кузманова не може да се каже, че е икона на соца. Тя е един човек, който носеше съвремието на плещите си и с това беше един интересен актьор. Тя беше и един интелигентен актьор! А защо и какво се случи ли?
Все пак тези актьори и малко остаряха…
– Но и Стоянка Мутафова е „поостаряла”, а…?
– Да, но Данчето Кузманова не може да поднесе хумора по този начин, тя е съвсем друг тип актьор.
– Бихте ли я сравнили с някои от младите днес български актриси?
– Не, с никоя от тях не мога да я сравня!
– Били сте и асистент на много големи режисьори – на Максимилиан Шел, на Джон Франкенхаймър от Холивуд – все личности, които се вписват в биографиите на актьори от класата на Ричард Бъртън, на Елизабет Тейлър – апропо, познавали сте се и с нея, нали?
– Да. Познавах се лично с Елизабет Тейлър.
– Не съм сигурна, но може и да сте единствената българка, която отблизо и лично се е познавала и общувала с Лиз Тейлър. С какво я помните?
– Докато Ричард Бъртън бе един безкрайно голям актьор, колос в актьорското майсторство, то Елизабет Тейлър бе също интересна актриса, но доста разглезена не от мъжете, а от всичко онова, което й се предоставяше. Лиз Тейлър бе човек, който фактически уважаваше само себе си! Тя например не обичаше да носи два пъти една и съща дреха. И, дето се казва, тя ни облече, докато учех. Подарявала ми е дрехи от гардероба си, но аз и на моите състудентки съм давала от тях. А и аз съм носила нейни дрехи. Даже и сега имам нейни рокли в гардероба си. Рокли, подарени ми от Лиз Тейлър, които не ги обличам, но пък си ги гледам.
– Освен на игралното кино вие отдавате много сили и опит и на документалното, имате много филми, в това число и за Вапцаров, но ми се ще да ви питам за една друга ваша страст, която изпълва творческото ви поле през последните години – увлечението ви по мистиката. Какво най-силно ви впечатли от местата, които снимахте по нашите земи?
– Дяволският мост в Родопите над река Арда! Той съчетава толерантността на всичките религии и… дявола. И в същото време напомня за злините, които съществуват, когато „обърнеш” религиите.
– Ще изясните ли по-точно?
– Вижте, то не може да се изясни, трябва да се види, но ще опитам: Като гледаш направо моста – в средата е дяволът и соломоновият печат, който съществува. Като погледнеш моста от дясно на ляво – се виждат абсолютно всички божества, които се знаят – добрите божества. Но когато обърнеш този ракурс на зрение на 90 градуса – тези божества се превръщат в… дяволи и ти виждаш тяхното изображение – злите божества се появяват! Удивително! Това е нещо невероятно, което видяхме и затова направихме и филма… В много от филмите ми вътре е абсолютната езотерика.
– А вие езотерик ли сте като мислене?
– Не. Обаче съм следвала психология и за мене винаги е било интересно по какво ходим, върху какво стъпваме, какво има над нас, какво има под нас…
– Вероятно отговорите на тези тайнства освен във филмите ви можем да търсим и в книгите ви, като например тази за просяците. Имат ли прототипи тези просяци?
– Да, имат и ги познавам. Просяците са многополюсни. Между тях има и много интелигентни хора. Познавам един такъв просяк – биохимик по професия. Той например се занимава с неща, които много трудно бихме си представили, че вълнуват един просяк!…
Той лиофелизираше дезоксирибонуклеиновата киселина на гарваните в малкия им мозък. И като използва това чувство при гарваните – че те винаги са там, където има смърт, за да изкълват очите на мъртвеца, той проектира апарат, който предсказва кой докога ще живее!!!
Едно интервю на Керка ХУБЕНОВА
