Мястото е Бояна, в градината на Castello di San Marino. Според осведомени, елитният ресторант е собственост на известен роден олигарх. Баровски. Само ние четиримата сме. Сетне щеше да се появи още една двойка на съседна маса. По това време на годината публиката, която се ползва от подобен род заведения, не е в София.
Келнерът прие поръчката. Свободно се разбра на английски с нашия американския домакин, който ни покани на вечеря. Първо, както си е редът, поднесоха масло и пюре от маслини с дъхаво хлебче, за да не се изнервяме, докато чакаме. Сетне кацнаха предястията, а на края пристигнаха и основните блюда. Лее се хубаво вино. Само дето бре да дойде патешкото конфи, бре да дойде, бре… не идва. Няма го. Келнерът клечи отстрани, нашият домакин седи на празна ясла. Мина близо час и американецът започна да се изнервя.
– Сигурно са ме забравили. Не е възможно патешкото конфи да отнема толкова време. То се приготвя предварително и после само се претопля – рече и даде знак на келнера да се размърда.Той оттърча до кухнята и след малко се върна с извинение, че наистина са забравили. Притеснен, вярно, но честно си призна – забравили били. Да сме имали още малко търпение помоли.
Е, къде да ходим? Сконфузих се пред чужденеца заради обслужването на подопечните на олигарха… ама.
Ние тримата ядем бавно, с равноускорително прикрито изнервяне отлагаме последните хапки. Нашият домакин разказва истории на празна маса, празна само пред него, де. Най-после пристигна поръчката му. Той си отряза хапка от месото, концентрира се и даде знак на келнера да се доближи.
– Това не е патешко конфи – съобщи клиентът.
– Не е… – скърши ръце пред гърди келнерът.
Патешко конфи или confit de canard е типично френско ястие приготвяно от патешки бутчета. За да наваксат времето, през което бяха забравили поръчката, или бог знае заради какво, нашите, да ги наречем сладури, бяха приготвили друго блюдо. От патешки гърди, които са по-жилави. Разчитайки, че клиентът няма да познае, та няма нужда да се излагат с обявяване на подмяната.
Той па взе, че позна. Без да се мае, помоли келнера да извика мениджъра на ресторанта.
Коремът ми се сви на топка. Жив го ожалих човека. Келнера, не друг. Не можех да съм на страната на американец, макар и поканил ме на вечеря.
Недоубитият рефлекс на класовата солидарност се обади жив-живеничък в мене. Стана, каквато стана, рекох си. Заради едни патешки…, е, къде са бутчета, там са и гърди, бе! Да му се не видят правата на човека, и на клиента, и на демокрацията, на Статуята на свободата и всичкото накуп.
Келнерът с миша походка се шмугна вътре и… и си остана там.
Мениджър не се вясна никакъв.
Надвиха на американеца. Коремът ми още по-силно се сви.
Да, ама трябва да се плати, пък нашият, да го наречем домакин, не е свикнал да не си плаща.
По някое време, пак с миши стъпки, келнерът се приближи зад гърба на главния клиент на масата и остави сметката.
Сетне, не можех да не разузная, разбрах, че сме изяли една българска минимална работна заплата. Отиде ми зад врата гъшият дроб. Можех да мина и без него, ама късно е да се разкайвам. Та в сметката не била включена цената на подмененото ястие. Каква ли щеше да бъде пък с него?! Безхаберието, там вътре някъде, зад вратите, се беше се озаптило. Защото можеха и за патешките гърди, подгласници на патешките бутчета, да си поискат пари. Нахапани ли са? Нахапани са.
Ама то не се разбра– келнерът ли беше забравил за поръчката или готвачът? Беше ли предадено мениджърът да се яви при клиента, та той се покри, или изобщо до него не достигна протестът?
Не се разбра кой е виновният.
– Повече няма да се върнем в този ресторант – изръмжа на излизане от градината на ресторанта американецът право в лицето на келнера.
– Ами много съжалявам – измрънка момчето, ама си личеше колко му е драго, че се отърва без разправии.
То тия номера всеки ден ми се случват, убедена съм, любезни читателю, и с теб е същото. Я на пазара „Красно село”, където плащам това, което виждам отпред, а ми турят в торбичката от гнилото отзад. В регистратурата на поликлиниката, която отдавна не е поликлиника, ама аз така си й викам, там какви ги има. В данъчното, в ЧЕЗ, на автогарата, в маршрутката…Мобилният ли оператор не ме прекарва? Къде не стъпя, там не опра на чурук дъска. Ама си мислех, че това се случва само на широките народни маси. Че на баровците няма кой да им спретва номера. Пък то не било. И ме обхвана една тревога, и ми стана страшно, и ми стана безизходно. Разпадът у нас е като ракови разсейки – не е подминал нито една сфера, не, ами нито една клетка.
Ама и американецът какво показно ни направи! Как се бранят права и свободи, а! И как се броят пари само срещу свършена работа! Хубаво, ама сбърка държавата. В неговата със сигурност се получава, но не и в нашата.
…
Когато чуя някой да цитира Петко Рачов Славейков, дето бил казал „Не сме народ, не сме народ, а мърша…”, все не съм каил. Все ми се струва, че този някой го клевети. Чак пък толкова да се бил отчаял този титан на българския дух от народа си?!
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
Хора, нищо дет` не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
„Аз не зная! Аз не мога” – общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
Да работим със себе си със време.
Да речеш, че днес е наредил тези горчиви стихове народният поет. Толкова ли всичко е непоправимо?
Още от Бойка Асиова – ТУК
