Диана-Мария Райнова: Никой не помни, че дядо е рисувал „Св. Александър Невски“

1
Добави коментар
malkata_rusalka
malkata_rusalka

Творчеството на проф. Николай Райнов не се изучава в училище. Днешните деца вече не заспиват със сладкодумните му приказки. В Художествената академия не изучават техниката на неговите магнетични картини. Въпреки че една студентка от Сорбоната идва в България, специално за да пише дипломна работа за него.

Над мистика масон проф. Николай Райнов сякаш тегне табу. Той не е любимец на комунистическото правителство в средата на миналия век. Изгонен е от църквата заради романа „Между пустинята и живота” за Исус Христос. Отменен е неговият 25-годишен творчески юбилей. Били са години, когато другарят Васил Коларов е „напътствал” Дечко Узунов как да рисува.

Всичко това с болка разказва внучката на Николай Райнов – Диана-Мария Райнова-Манова. Тя е кръстена на двете си баби и е дъщеря на високо ценения във Франция творец, невъзвращенеца Боян Райнов и талантливата Стела Райнова, също скулптор.

Всичко в 65-годишния земен път на Николай Райнов се случва уж случайно още от самото му раждане. В автобиографията му пише – роден в село Кесарево, Великотърновско. Всъщност появата му на бял свят там е инцидентна. Бременната му в деветия месец майка и баща му Иван Райнов преминавали през селото с каруца. Жената обаче я застигнали родилни болки и така Николай Райнов проплаква на път. В Кесарево пък, след като издигат училище, уважително го кръщават на проф. Николай Райнов.

Николай не е единствено дете. Брат му Стоян е професор по керамика в академията, а сестра му Невена – неомъжена домакиня, се е посветила на грижите за него. Умира млада. Днес Диана-Мария си спомня колко задружно е било семейството й и колко много любов е имало в него. Тя притежава уникални писма на дядо си Николай и баба си Диана още като годеници. Николай пише на жена си и от фронта, когато се раждат синовете Богомил и Боян. Всяко писмо започва с мили обръщения, има и поетични посвещения. В едно от тях Райнов обяснява, че намерил бил кило брашно и захар, „та ги праща по човек за милата Диана и децата“.

Надарената с природна красота съпруга на професора е от рода на проф. Асен Златаров, от Пловдив. Той й бил първи братовчед. Диана умира много млада от т.нар. синя пъпка. Николай Райнов бил често канен на сказки по история на изкуството в читалища и библиотеки из цяла България. Диана понякога го придружавала. Веднъж щели да излизат двамата на сцената. За да е хубава, от женска суета, изстискала си една пъпка. Мястото се инфектирало, тогава нямало антибиотици и за два-три дни починала. Райнов остава вдовец на 36 години с двама синове на 4 и 6 години.

„Дядо е измислил приказка, за да каже на синовете си за смъртта на майка им. Прегърнал ги е, заразказвал как майка им в бяла колесница е отишла на небето. Спестил им е плача, дал им е кураж“, разказва внучката. Питам я дали е била негова любимка. „Дядо Николай има внучки и от Богомил Райнов – още една Диана, Маня и Ваня. При мен е компенсирал липсата на татко. Дал е на майка за мен бабиния годежен пръстен с топаз. Уникалното е, че пръстенът е по негов проект“. Диана-Мария признава, че изпитва страх да го носи. И с право. На откриване на изложба във фондация „Николай Райнов” изгубва бижуто. Много страдала и плакала. Месец след като пренаредили картините го открила – бабиният пръстен сякаш я „викал“.

В свещената връзка между дядо и внучка не минало и без заръки. „Била съм на 5-6 години. За да запомня до днес думите му, били са много силно внушение. С трамвая пътувахме от бул. „Христо Ботев” към гарата. На „Пиротска” той ми посочил сграда с колони. Попита ме колко са на брой. Не знаех“. Тогава Райнов й казал: „Гледаш и не виждаш. Много хора така гледат и малко виждат“. Така научил малкото дете на наблюдателност. Обичал да казва, че „талант е да рисуваш, но талант е и да гледаш”.

Малко се знае, че като помощник-художник Николай Райнов е рисувал стенописи в храм- паметника „Св. Александър Невски”. Години след това Диана-Мария Райнова ще тръгне по тази диря, но удря на камък. В храма никой нищо не знае за този факт.

В следващ етап от живота си Николай Райнов се отправя към Северна Африка и Индия. Огромното му желание е да опознае света. За енциклопедична личност като него това е естествен порив. Николай Райнов единствен е бил допуснат до прочутата Малтийската библиотека с пословично големия й архив. Търсил е нови източници, теории и философии. Там той стриктно е водил записки за богомилското движение. Днес библиотеката е преместена във Ватикана.

Питам Диана-Мария как така Николай Райнов е пророкувал собствената си смърт. Пророчеството той изрича на смъртта на дядо й Добри по майчина линия. „Идвам да го изпратя, защото бяхме големи приятели и защото след една година и три месеца ще умра”. Така и станало. Когато негови приятели художници говорели за прераждането, той само казвал: Не може да мислим, че когато не знаем нещо, него го няма”. От друга страна, Николай Райнов е бил строг баща. „Когато къса баща ми на изпит по история на изкуството, на майка ми пише отличен. Веднъж в Париж баща ми Боян призна, че е задължен много на дядо. Благодарение на него четири години четял като Кенет Кларк лекции по история на изкуствата по френската телевизия“.

Николай Райнов е оставил уникално творчество от 90 книги, от които 12 тома „История на изкуството” – един изключително задълбочен труд, нямащ равен у нас. Награди не е имал. Даже спират 25-годишния му творчески юбилей. Той съвпада с отлъчването му от църквата заради книгата „Между пустинята и живота” за Исус Христос. Тържеството трябвало да бъде във Военния клуб, разпратени били покани. Оттогава е останало непрочетено му словото, към което е добавил с молив: „Това беше словото за юбилея, който не се състоя“. Николай Райнов рисува и много картини от различни периоди с уникална техника. Внучката му споделя: „Непрекъснато си мисля. Починал е на 65 години. Как е могъл да напише толкова книги, енциклопедии, приказки, речници, да нарисуваш картини, да опише билки, растения и тяхната лечебна сила”.

Николай Райнов, разбира се, е имал и своите пороци. „Дядо пушеше. Имаме запазено цигарето му. Когато вземеше хонорар купуваше кафе и цигари с кашони. Имаше ли кафе и цигари, значи можеше да пише денонощно. Хлябът не е важен. Кафето и цигарите са били горивото на Николай Райнов“.

Не мога да не повдигна и болезнената тема за историята на романа „Тютюневият човек”. „Това е роман на Богомил Райнов за баща му. Всички смятат, че това е закъснялото му извинение”. Да, онова извинение заради настояването бащата да стане член на комунистическата партия. Толкова е бил заслепен Богомил Райнов, че чак парадоксално се отказва от родителя си чрез „Държавен вестник”.