БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК
Стихотворението „Българският език” е написано в годините след освобождението, когато в периодичният печат започва да се налага мнението, че българският език е груб и неблагозвучен и на него не могат да бъдат създадени произведение с висока художествена стойност. Вазов е не само искрен родолюбец, той е и творец с будна гражданска съвест и не може да се примири с всички тези недостойни хули. Неговият живот и творчески път е белязан от една голяма любов – любовта към България, към българския език, към всичко, що е българско и родно.
Стихотворението е изградено на принципа на антитезата. В първата част поета възхвалява българския език, а във втората отправя гневни упреци към клеветниците и ревностно го защитава. В първата строфа Вазов одухотворява българския език, обръща се към него като към живо същество и споделя най-съкровените си чувства. Свещена за него е родната реч, защото в нейното извайване са участвали предците ни. Тя е хранилище за спомени и копнежи на цял един народ, изисква синовна почит и признателност, стремеж за опазването й. Съзнанието за святост на българското слово и за родова принадлежност към него на лирическия говорител са изразени чрез инверсията на определението „свещен” в първия стих на творбата: „език свещен на моите деди…”. Дълбоко изстрадана е съдбата на родното слово през вековете и затова поетът го определя още като „език на мъки, стонове вековни”. Анафоричното повторение „език” предизвиква размисли върху един основен проблем – защитата на родното слово е дълг и отговорност за всеки българин.
Започнали като риторичен въпрос, стиховете в трета строфа интонационно и смислово преливат в поетичен славослов на родната българска реч. Думите ангажират зрителни и слухови представи. Стиховете имат силата на призиви към съвестта и естетическия усет на българския читател, за да го направят съпричастен към пламенната защита на родното слово. Тази строфа е кулминацията на възхвалата:
Разбрали някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?
Във втората част на одата тонът рязко се променя. Експресивните епитети, подчертаващи светостта, красотата, богатството и изяществото на езика отстъпват място на други определения, които разкриват колко онеправдан и неоценен е той: „Охулен, опетнен”. Конфликтът се разгръща като обществена полемика, в която лирическия говорител с гражданска и публицистична страст поема защитата на родното слово. Възклицанието: „о, език страдални!” е стон на отчаяние, протест и страдание, които са следствие и от гнева към „чуждите и нашите” виновници за потъпкването на родната реч.
На ругатните и хулите към святата българска реч Вазов противопоставя своята готовност да изпълни патриотичния си дълг. Историческите страдания, униженията на българите, низостта и хулите на отцеругателите, поета понася на плещите като енергия на гнева и желание да открои и възвести истината. Последните две строфи на одата прозвучават като клетвен обет:
Ох, аз ще взема черния ти срам
…………………………………………
ох, аз ще те обриша от калта…
Поетът родолюбец е мотивиран от чувството за дълг и отговорност пред бъдещите поколения, пред своя род и отечество. Той иска да предаде на тези, които ще дойдат след него святото български слово, чисто и прекрасно.
ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА
Одата „Опълченците на Шипка” е последната в стихотворния цикъл „Епопея на забравените”. С нея Вазов отговаря на несправедливите обвинения за даром получената свобода в Следосвобож-денска България, където много бързо са забравени възрожденските идеали и жертви на националната свобода.
Творбата започва с полемичен лирически увод. Той има важна смислова и композиционна роля. Поетът представя тезата на своите опоненти, че националната ни история е повод за срам. Сти–ховете са наситени с драматизъм, който произтича от стълкновението на това клеветническо твърдение с пламенното родолюбие на Вазов. Поетът-патриот привидно се съгласява с хулителите и започва своята ода с темата за срама и позора. Съживява трагичните събития от историята, не отрича мрачните страници – „срама по челото”, „синила от бича”, „дни на позор”. Силата на драматичното напрежение, развиващо се по линията на възходяща градация достига своята връхна точка в привидно изреченото съгласие с клеветническото твърдение за подарената ни свобода: „…нека таз свобода ни бъде дар!”.
Емоционалната атмосфера рязко се сменя във втората част на увода, която започва с противопоставителния съюз „Но”. Срещу тезата на хулителите за позорното ни минало, за трагичното ни име и за подарената ни свобода застава антитезата на поета. В парафраза, разгърната в шестнайсет стиха, описателно е представена значимостта на едно историческо събитие. То не се назовава, а само се подсказва мястото, където се е разгърнало:
…там нейде на връх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх…
Неназованото пространство придобива метафоричен смисъл. Превръща се в знак за духовна висота. На този връх българския народ извисява своя ръст и доказва на света, че дори и след 500 години робство един народ може да съхрани своята жизненост, сила и жажда за свобода. Одухотворената височина има съзидателна сила, защото ражда всенародна почит и самочувствие. За Вазов времето е критерий за значимостта на историческите събития. Ето защо той уточнява, че Шипченската епопея е епизод от близкото минало. В парафразата на върха се назовава планината, в която той се намира с обобщаващото название „Балкана”. Естественото място на този „див, чутовен връх” е в дебрите на хайдушкия балкан – закрилник на поколения смели българи, дръзнали да отстояват свободата на народа с оръжие в ръка. Преди да го назове пряко поетът изразява вълнението си чрез градация на епитети в инверсия: „…едно име ново, голямо, антично…”.
В същинската част на творбата Вазов представя героичната Шипченска епопея. Тя играе роля на доказателство в защита на поставения в лирическия увод проблем за подарената свобода. Пред погледа на читателя преминават картините на едно сражение и драмата на един народ, но това не е просто летопис на събитието, низ от факти и имена. На преден план е изведен преломът в душите на опълченците, израстването им до войни, творци на историята. Всичко, представено в стиховете, е стремително и величаво. Вазов говори като един от българите. Рисува контрастни образи и чувства, разгръща картината на сражението, на чийто фон възвеличава безстрашието на защитниците на прохода. Отзвукът на сблъсъка в природата създава усещане за гигантски конфликт. Сражаващите се са противопоставени пространствено, идейно и психологически. Опълченците са на върха, а турските орди – в подножието. Така се създава впечатление за величието и низостта като противоположни нравствени характеристики на воюващите. Опълченците с неудържим устрем „кат лъвове тичат по страшний редут…”. Сравнението внушава не само благородството и смелостта на българите, но и осъзнатото значение на техния подвиг.
Желанието за победа сътворява чудеса от храброст. Срещу оръжието застава непобедимия български дух, който се превръща в по-мощна сила от всяко оръжие: „патроните липсват, но волите траят, /щикът се пречупва – гърдите остаят”. Антитезите хиперболизират духовния ръст и подчертават героичната изява на защитниците на Шипченския проход в решителния момент на битката. Опълченците въвличат в битката и телата на мъртвите си другари. Художествените детайли пресъздават митологично – разтърсваща картина на жертвения порив на загиналите в единство с оцелелите и въплащава проблема за вечността:
И трупове мъртви фръкнаха завчаска,
кат демони черни над черний орляк,
катурят, стропалят, като живи пак!
След разказа за драматичното сражение на Шипка епилогът на одата зазвучава гордо, тържествено, като обобщение, като далечен отглас от „тоз ден бурен”. Никой няма право да обрича на забрава славното минало, защото като народ ние трябва да знаем откъде идваме, за да е ясно накъде вървим. Народните герои оставят костите и кръвта си в Балкана. Там споменът за тях възкръсва при буря, защото само тази природна стихия наподобява неукротимата енергия на опълченците, динамиката на боя за народна свобода.
ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО
Вазовата концепция за родното въплащава както възрожденски така и модерни представи, обхваща различни измерения – природа и история, национален живот и героика, бит и народопсихология, колективни нагласи и индивидуален поглед. С тези представи се свързва и стихотворението „Отечество любезно”. То продължава възрожденската традиция на митологизирането на България като рая на земята, но разкрива и нови измерения на отношенията между човек и Родина. Риториката на творбата се гради върху антитезата между красотата, плодородието, пищността на българската природа и нейната недооцененост.
С гъвкава и звънлива реч, заредена с топлота и искреност, поета назовава красиви елементи от земята на България. Словосъчетанието обръщение „Отечество любезно”, напомнящо за лексиката на предосвобожденската поезия, разкрива силата, красотата и дълбочината на възрожденската родолюбива обич на Вазов:
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
Първите три строфи са възхвала на Отечеството. На принципа на контраста и антитезата четвърта и пета строфа разкриват друг поглед към прекрасната родина, изобличавайки парадокса на отчуждението от своето. Възхвалата и гневът, полемиката и сатиричното изобличение свързват текста както с жанра на одата, така и с този на елегията. Лирическият Аз е изминал пътя от възхищението и преклонението до унинието и изобличението, но без да е променил силата на патриотичната си обич към Родината.
