Янко Кожухаров е бивш депутат в 36-ото Народно събрание – първо от СДС, а впоследствие – като независим. Завършил е Московския институт за международни отношения, където е бил състудент с Филип Боков, Огнян Пишев, Христо Малеев, Атанас Папаризов, Юлия Владикова, а по-късно с Жан Виденов и с Ирина Бокова, както и с доста други бивши и настоящи дипломати. Ексдепутатът продължава да разказва за читателите на „ШОУ“ своите любопитни, а доста често и шокиращи истории с известните си приятели!
– Оказва се, че сред познатите ти фигурират не само особи, които се изявяват на дипломатическия фронт, но и такива, чиито имена са истинска легенди за родните иманяри – като Желязко Демирев – Императора например…
– Така е. С бай Желязко Императора се познавахме доста години и поддържахме контакти. Той е създателят на първия български контрабанден канал за износ на антики за Европа. Спомням си една негова история: Той беше извадил около 4 килограма римски златни монети, май че бяха ауреуси. Показа ми ги, каза и за мястото, където ги беше намерил. Между Елхово и Тополовград има едно село, казва се Княжево. Там съм ходил на лов за елени и има място, където те ходят на водопой. Бай Желязко ми каза, че на това място е открил вход за подземие. Предполагаше, че най-вероятно става въпрос за подземие на римска крепост. Каза ми, че не е влизал много навътре – че го било страх да няма капани. Обеща да ме вкара в подземието, но скоро му се случи оная „случка“ –
убиха го
И аз артисах…
– По времето на този разговор стана ли въпрос и за други неща?
– Попита ме за пазар за златото. Щял да ми даде процент. Но аз не съм вчерашен – процентът, който Желязко Императора щеше да ми даде, ме правеше съучастник в престъпление. А това е обект на наказателно дело! Казах му: „Ще ти дам човек, а ти ще почерпиш едно кафе, сварено от теб в джезвето на камината ти“. Така и направихме. Заведох го при Митко Станков-Бузата, запознах ги и ги оставих да си говорят насаме. Не съм бил свидетел на разговора им. Но останах с впечатлението, че и двамата са доволни.
– Вече изминаха почти 14 години от убийството на Императора, но сякаш хората не искат да приемат за чиста монета версията, която полицията лансира – че килърът, който ликвидира бай Желязко, е открит, признат за виновен и осъден. Те не вярват на официалната хипотеза и твърдят, че все още не се знае кой е извършителят на убийството и защо го е направил…
– Да, бай Желязко бе намерен мъртъв в къщата си в село Мрамор през 2000 г. Полицията откри и арестува като негов убиец Георги Малчев. И той бе признат за виновен и осъден. Според официалната версия, която ченгетата лансираха, Императора бил застрелян от Малчев заради скандал между двамата за автентичността на някакви антики. Единият от синовете на бай Желязко – Христо, обаче изобщо не прие за достоверна официалната теория и заяви, че истината за убийството на баща му е по-различна.
– А каква е версията на сина на бай Желязко?
– Според Христо баща му притежавал медальон на Юлиан Апостат – римския император, който се опитва да възстанови езичеството.
Медальонът на Юлиан Апостат е оценяван на 5 милиона лева
През 1986 г. полицията обаче му го конфискува. Започват съдебни дела – Императора е обвинен, че е закупил антиката от някаква жена от Тополовград. Синът на бай Желязко смята, че медальонът бил заменен с фалшификат, а истинският бил продаден на частен колекционер в чужбина. Според него ако баща му беше спечелил, е щял да разбере за измамата. И затова бил убит.
– Една от най-големите загадки, свързана с Императора, е личната му колекция от антики…
– Най-ценните си находки бай Желязко оставяше за себе си. Той често споменаваше, че няма да остави безценното си богатство на никого. Искаше да го върне там, откъдето го намерил: в земята. Казваше, че дори и наследниците му не знаят къде се намира бащиното им имане. Може би е искал да ги предпази. И затова е държал децата си в неведение за делата си – за да не ги излага на опасност.
– Тази страст към старините кога се е проявила при Желязко Демирев?
– Монетите станали страст на бай Желязко, когато бил едва 15-годишен. След няколко години се запознал с някакъв нумизмат, който му разкрил тайните на старите монети. По време на Втората световна война Императора бил войник в парашутна бригада. При една от поредните битки го раняват и се налага да го пенсионират по болест. Тогава се захваща с иманярство.
– И тази треска по антиките му докарва общо 6 години затвор и множество арести…
– Бай Желязко обичаше да се хвали как веднъж го опандизили за 6 месеца – ченгетата настоявали да им каже къде крие някаква много ценна монета. Въпреки физическия и психически тормоз, на който бил подложен, той обаче така и не им разкрил тайната си. А през цялото време държал старината в себе си –
под езика
– Имате ли представа кое е най-голямото иманярско дело и какво знаете за него?
– Началото му е поставено през 1986 г. Тогава 33-ма души са обвинени за контрабанда и опит за изнасяне на културно-исторически ценности. Сред тях са и Желязко Колев-Императора и Димитър Станков-Бузата. Делото приключва едва през 1998 г., като повечето участници са оневинени, а няколко човека получават условни присъди. Наскоро след това Желязко Императора е убит, а Митко Бузата емигрира във Виена.
– И точно покрай това дело изскача на бял свят уникалната монета на император Юлиан Апостат, нали? Знаете ли как този медальон попада в ръцете на Желязко Демирев?
– Според специалистите това е единственият в света запазен екземпляр от златен медальон на римския император Юлиан Апостат (Отстъпник). Желязко Колев го е купил от баба Еленка Меракова от Тополовград. Монетата попада при нея през 30-те години на миналия век, когато тя е младо момиче. Бащата на Еленка бил камилар и с камилите си обикалял из цяла Мала Азия да пренася стока. Веднъж събрал децата си и им раздал това, което припечелил от керваните. Еленка била най-малката. Дал й монетата и й казал, че е много е скъпа. Обяснил й, че като порасне и се задоми, с парите от нея ще може да си купи нива, волове. Поотраснала Еленка и започнало да й се иска да се накичи като приятелките си с пръстенчета, обички, гривнички… Взела тя монетата и отишла при един турчин-златар в Тополовград с молба от златната пара да й направи обички. За неин късмет златарят бил почтен човек – той я погледнал и й казал: „Тази монета е много скъпа, вземи си я обратно и я скрий добре, а като събереш пари, аз ще ти направя обички“.
След години децата на баба Еленка, която имаше двама сина, започнали да строят къща, но парите не им стигат. Тя се сеща за златната пара и я отнася в музея в Тополовград. Показва я на уредника. Той й казва: „Повече от 800 лева не мога да дам”. Уредникът обаче сваля отпечатък от монетата и отиват в Окръжния музей в Ямбол. Там й предлагат 2000 лева. Това става някъде през 1986 г.
По същото време в Тополовград правят изложба на тракийски предмети, намерени в района. На нея присъства и Александър Фол, като главен траколог. По това време обаче бай Желязко Императора е в затвора. Докато високопоставените гости разглеждат изложбата, местният партиен велможа решава да се похвали и съобщава, че имат една възрастна жена, която притежава скъпа монета. Викат баба Еленка да донесе златната пара. Още щом тя я показва, всички присъстващи ахват: пред очите им блести такъв уникат! На другия ден районният прокурор на Тополовград накарва баба Еленка да подпише декларация, че няма да продаде монетата. Освен това той я предупреждава: „Бабо Еленке, тук, в нашия край, има един голям бандит. Казва се Желязко Колев Демирев от село Мрамор. Да знаеш, да се пазиш от него! Той сега е в затвора, но скоро ще излезе“.
– И тази старица колко време е издържала на изкушението да не продаде медальона?
– В Тополовград хората разказваха, че след изложението доста непознати мъже, наконтени с бомбета, с вратовръзки, започнали да търсят баба Еленка. Давали й по 3-4 хил. лева. Посетил я и един човек, за когото се предполага, че е бил Митко Станков-Бузата, който вдигнал цената на медальона на 5 хил. лева. Но и тогава бабичката отказала да му го продаде.
– А бай Желязко как успява да омае възрастната жена и да я накара да му продаде безценната си реликва?
– Веднъж през лятото се звъни у баба Еленка. През оградата на двора си тя вижда представителен мъж. Макар че е вече възрастна, старицата е силно впечатлена – човекът е хубавец, с бяла риза, с бели обувки и бяла лада… Представя й се, че се казва Желязко Колев Демирев, говори й на вие и й обяснява, че е дошъл специално при нея. Представя като „племенница“ младото момиче, което е с него, и го праща до колата да донесе торбичката оттам. Обръща се към старата жена и й казва: „Бабо Еленке, искам да купя медальона. В тази торбичка имам 27 хил. лева. В България няма кой да ви даде повече пари от мен!“. Старицата губи ума и дума – изкушението е много силно и тя не може да му устои. Решава, че не бива повече да отказва. Отива в къщата си и вади монетата от една къделя вълна. Така медальонът попада в ръцете на бай Желязко.
След това Императора и момичето отиват на море. Бай Желязко се чуди къде да скрие монетата. Решава, че е най-сигурно, ако тя постоянно е в него – затова ще е най-добре да я зашие в… слипа си. Двойното парче на гащите му е разрязано, монетата е скрита, а „племенницата“ му се проявява като изкусна шивачка и зашива с губерката своеобразното скривалище. Желязко мъкне медальона непрекъснато със себе си. Тръгнат ли двамата да влизат в морето и щом нагазят във водата до колене, „родственицата“ му веднага започвала да вика:
„Вуйчо“, а онази работа?…“
Така бай Желязко 14 дена се мокрил само до коленете и под душа в хотела!
– Чувала съм, че и известният и обичан в България сръбски актьор Любиша Самарджич е проявил интерес към уникалната монета?
– Бай Желязко побърза да се похвали, че медальонът на Юлиан е в него. А за мълвата граници няма – беше се разчуло и в чужбина. Така от Белград с три килограма насипно злато тръгва и актьорът Любиша Самарджич. Идва в България, търси Желязко Демирев, но в това време Императора разпуска на морето. Самарджич не го открива и се среща се с Митко Станков. Срещу тези три кила насипно злато Бузата му дава 30 броя от голямо съкровище от монети. Митко Станков умее да представя стоката си – той е изключително грамотен и ги е наредил в класьори – така че да се види, че те са извадка от съкровище, от нещо голямо. Любиша Самарджич беше успял да ги изнесе, но после разбрах, че ченгетата успели да ги върнат от Белград.
– А знаете ли какъв път е извървяло това голямо съкровище от монети, част от което нумизматът Митко Станков продава на Любиша Самарджич?
– По това време в района на Нови пазар имаше една бойна група иманяри. Бяха като нелегалните – през зимата се прибираха в домовете си, а през лятото тръгваха на акции. Повечето от тях се бяха снабдили с документи за инвалидност и получаваха пенсии. Един от тази група се сетил, че докато бил войник в Сливен, старшината му все повтарял: „Тук на калето има закопано имане“.
Иманярите натоварили в стария си москвич „грозданките“ и заминали да работят „на терен“ оттатък билото на Стара планина. Не се минал и час и в корените на един бряст те намерили над 1200 монети от т.нар. електрон – това е естествена сплав от злато и сребро, която поради високото си съдържание на сребро има по-бледожълт оттенък от чистото злато. Монетите, предполага се, са от пет византийски императорски династии. Радостта на иманярите е безкрайна. Обаждат се на Димитър Станков и му казват: “Приготви 150 хил. лева и пристигаме!“. Той не вярва – смята, че в България няма такава находка, която да струва 150 хиляди лева. Митко им дава 120 хил. лева в брой и около 30 хил. във вид на насипно злато – това са монети без голяма нумизматична стойност.
– Какво знаеш за Любиша Самарджич – той нумизмат ли е?
– Той има слабост към тези неща и по-рано е идвал в България по тези въпроси.
А като заговорихме за нумизматиката и нумизматите, искам да кажа, че Митко Станков не е нумизмат, а прекупвач! При него нумизматиката е само за прикритие! А и далеч не беше най-големият. Мисля, че беше около средния калибър.
– А как тогава се прочу и хората взеха да мислят, че е сред най-известните?
– Той се прочу около случая с корубите – монетите с извита, корубеста форма. Тогава се вдигна голям шум около името му. Но в тази работа шумът е нож с две остриета.
– Оставам с убеждението, че добре сте се познавали и с Митко Станков-Бузата…
– Аз бях един от малцината, които той допускаше в дома си в София. Имаше голям, луксозно обзаведен апартамент в нова кооперация и аз му бях гостувал там повече от 20 пъти. Дори след като се установи да живее във Виена, проф. Божидар Димитров ми беше казал, че отида ли в австрийската столица,
да предложа на Бузата да се върне в България
Предадох му поканата, но той ми заяви, че тя не представлява интерес за него – децата му вече са свикнали с Австрия, устроил се е там…
– От това, което съм чувала, знам, че дори и в онези вече доста далечни години най-запалените малджии са разполагали с металотърсачи – а и вие по-горе споменахте за тях?
– Да. Казвахме им „грозданки“, но някъде ги наричаха и гъдулки. Те бяха конструирани от един възрастен пенсиониран капитан първи ранг от военноморския флот. Та този инженер акустик, чиято специалност бяха звуковите истории, се казваше Гроздан, затова и металотърсачите бяха кръстени на него. Намираха се и американски металотърсачи. Те различаваха цветните метали, но проникваха само на 80 см в земята, докато „грозданките“ слизаха на дълбочина 1,20 м – с цели 40 см по-надолу. При това американските бяха и много по-тежки – човек оставаше без ръце, докато обикаля с тях. А „грозданката“ беше дървена летвичка, на която са закачени датчиците и това, дето пуска вълните. Поставяш слушалките на ушите и я носиш като въдичка, все едно риба ловиш. Продаваха се по 5000 лева.
– Сред любителите на старинни артефакти съществува ли „тясна специализация“?
– Имаше хора, които се интересуваха само от предмети. И то големи предмети – с размер над 40 см. Но тях не съм ги виждал от години, а те пък не ми знаят новия номер на джиесема. Иначе 100 % да са ме потърсили – преди години много ме търсеха…
– Но по бай Тошово време заниманията с древните реликви бяха таксувани за контрабанда и опит за изнасяне на културно-исторически ценности. Вие как не попаднахте под ударите на тези точки от закона?
– По Живково време, когато бях нелегален, веднъж излизам от Централната поща в София. А пред входа й на ул. „Васил Левски“ – този, който е по-близо до ул. „Гурко“, на тротоара ме чака Емил Кюлев. Тогава, мисля, че беше станал старши лейтенант. И той ми каза: „Янко, лазиш ни по нервите! Караш я по ръба на закона. Но нищо не можем да ти направим – не си прост, за да нарушаваш закона!“.
Едно интервю на Марина ШИВАРОВА
