През последните няколко седмици България беше разтърсена от случилото се с млада жена, болна от онкологично заболяване. Туморът се оказал агресивен, тя пробвала всички възможности, предложени от съвременната медицина. Накрая в своето отчаяние се доверила на шарлатанин в Бразилия, отишла там, но състоянието й се влошило … и съответно всички през последните няколко дни очаквахме със свито сърце дали тя ще успее да се върне у нас преди да се случи фаталното, поне да успее да прегърне децата си …
Не ми се ще да коментирам конкретния случай … и няма да го направя. Не мога да си представя какво е да си млад човек, намиращ се в разцвета на силите си, когато се очаква да си надживял детските болести, но все още се предполага, че си твърде млад, за да пострадаш от болестите на по-възрастните. Но пък като учен и същевременно християнин изпитвам силно притеснение относно това накъде се е запътила медицинската наука и защо тя често пъти се проваля в моментите, когато човек има най-голяма нужда от нея.
Историята на медицината е дълга, колкото е дълга и човешката история. Но отношението към страдащите не винаги е било константно. Изследователите са категорични, че болници е имало по времето на Римската империя. Но тези болници, наричани валетудинария, са били съвсем различни от това, което днес разбираме под думата „болница“. Разположени са били до стратегически точки в близост до границите на империята и са се използвали основно за лекуването на войници. Съществуват и доказателства за наличието на валетудинарии и във вътрешните части на империята, но те са се използвали за спасяването на тежко ранените роби, най-вече гладиатори. Няма данни за наличието на лечебни заведения за масовия човек (Cilliers & Retief, 2006).
Гражданските болници във вида, в който ги познаваме, възникват след 4-ти век сл.н.е. Тогава император Константин Велики приема официално християнството. Болничната грижа процъфтява и се развива в пълната си степен по времето на християнската Византийска империя. Изследователят Тимъти Милър (1984) твърди, че именно във Византия се появяват тези лечебни заведения, които притежават следните критерии: да са ориентирани специално към грижата за болните, а не просто подслон за бедни и стари хора, да има професионално лечение, при това то да е достъпно за всички представители на обществото – богати и бедни. Няма никакъв спор, че с учението на християнството за любовта, за грижата, за стойността на всеки един човек, идва и по-добрата грижа към онеправданите, в това число и към болните.
Разбира се, аз съм далеч от мисълта, че тези ранни болници са били райски кътчета. Развитието на медицината си е било рудиментарно, основно базирано на събраните сведения от гръцки и римски лекари и макар че по времето на Византия са направени големи стъпки към диагностиката на заболяванията, най-вече чрез изследването на урината (Pardalidis, 2008), болниците са служили преди всичко за облекчаването на страданието на болния, духовна грижа и молитва за този, който преминавал от смъртен към вечен живот.
Отношението на обществото към познанието се променя след края на Средновековието, през Възраждането и най-вече по времето на епохата на Просвещението (18-ти век). Тогава се появява идеята, че науката трябва да е хладнокръвна, разумна, изцяло безстрастна, независимо от идеологията и моралните убеждения, както и от религиозни и теологични ангажименти (Plantinga, 1997). С други думи, учените се ограничават само в това да търсят истината, като се позовават единствено на естествени причини, без да намесват Бог, свръхестественото и прочие. Логиката е следната: ако изучаваш света и не можеш да си обясниш дадено явление, а вместо това си кажеш „Бог го е направил такова“ и спреш да мислиш по въпроса, това не те води до никакъв напредък. Това е ограничение по метод – нарича се „методологически натурализъм“.
Напредъкът в науката през 19-ти и 20-ти век и появата на великите технологични постижения ни води до това да се доверяваме на методологическия натурализъм. Той винаги е работил досега. Много явления, считани в миналото за свръхестествени, изведнъж се оказват с напълно естествен произход. И въпреки това е коректно да се отбележи, че ограничението по методологически натурализъм е презупция. Приема се като аксиома и толкоз.
Именно благодарение на големия напредък на науката някои хора се изкушават да отидат още една крачка по-напред – да кажат, че естествените причини са единствените, които съществуват. Това се нарича „философски натурализъм“ и именно този светоглед лежи в основата на съвременния атеизъм.
Какви са последствията от това за медицинската наука? Тя, като всяка друга наука, разчита на методологическия натурализъм. Постигнати са невероятни постижения в разгадаването на механизмите за различни заболявания. Ваксинациите и антибиотичната епоха са довели до това някои болежки да са просто далечен спомен (макар че покрай антиваксърското движение и стремежа към „чист живот“ без „химии“ и „лекарства“ някои позабравени заболявания са започнали да се връщат). Установена е ДНК секвенцията на целия еухроматичен човешки геном (между другото ръководителят на проекта „Човешки геном“, д-р Франсиз Колинс, е християнин и за това вече съм писал).
Но макар и безспорния медицинския напредък, все още има заболявания, които не могат да бъдат излекувани. Все още има онкоболни, чиято диагноза се описва от страшния термин „иноперабилен„. Какво правим, когато на човек му се живее… но медицината не му дава надежда? Оправдано ли е в такъв момент човек да търси … „чудо“?
Има ли чудеса?
Трудно е да дефинираме думата „чудо“ – хората я използват наляво-надясно за неща, които са им се случили и които не отговарят на техните представи. Окей, това е според лаиците. Но истината е, че и голям процент от лекарите вярват в чудесата. Преди 14 години в САЩ е проведено допитване сред лекарите, съгласно което 74% от тях докладват, че според тях чудеса са се случвали в миналото, а 73% твърдят, че според тях чудеса се случват и в днешно време (източник: Businesswire). Освен това 55% от лекарите съобщават, че самите те, лично, са били свидетели на събитие, което може да се опише като „чудо“.
Това отново не отговаря на въпроса какво представлява чудото. Още повече, че дори и лекарите, които биха описали даден случай като „чудо“, ако се замислят, понякога биха могли да намерят напълно естествено обяснение защо даден раково болен човек в последен стадий е влязъл в неочаквана ремисия, подобрил се е и … де факто е оздравял.
Европейската цивилизация е белязана от християнската култура и в този момент е хубаво да се обърнем към това каква е библейската перспектива за това какво представляват чудесата и защо се случват. Един човек, който повърхностно чете Новия завет, лесно може да си каже следното: „Вижте как по времето на Исус са се случвали много чудеса, защо да не се случват и днес?“
Но тази перспектива е неправилна. Внимателен прочит на Библията показва, че чудесата не са се случвали постоянно, както е на пръв поглед, а напротив, на периоди – само когато е имало преломни събития. Първото е по време на Изхода на Израел и заселването на Обетованата земя, после е имало чудеса по време на живота на някои от пророците като Даниил, по времето на Исус и по време на създаването на ранната църква. Между тези времена е имало големи периоди без чудеса. В продължение на дълги столетия са живели Божии служители, които не са преживели нито едно чудо. Самият факт, че когато Исус е правил чудеса, а хората са били изненадвани и шокирани, трябва да е показателен – преди неговото идване чудесата са се случвали рядко.
Понастоящем християнството е разделено относно въпроса с каква честота се случват чудесата в съвремието ни. Има две направления – съгласно едното, чудеса в днешно време се случват в пъти по-рядко в сравнение с ранната апостолическа църква – това е направлението на „сезационизма“. Другото направление е, че апостолическите чудеса от ранната църква продължават и до днес – „континуатионизъм“. И двете направления могат да изпаднат в крайности – представителите на първото направление могат да стигнат до заключението, че чудеса няма изобщо и никога няма да се случват в рамките на нашия живот. Другите могат да търсят чудо под всяко дърво и камък. Има и злонамерени хора, wannabe-изцелители, телевангелисти със съмнителен морал, търкалящи се по пода фрийкове и прочие. Това е дълга и деликатна тема и аз няма да влизам в подробности…
Като цяло църковните общности изобилстват от хора, които твърдят, че са преживели чудо. Когато чуем за такива случки, има два варианта: първият е да повярваме, че въпросното чудо е автентично. Повечето християни ще реагират така, ще прославят Бога за чудото и ще му благодарят. Или обратното – ще сметнем, че това не са чудеса. Че тези хора се заблуждават, че вероятно са изпаднали в някаква психологическа клопка, че понеже не са способни да разсъждават критично и да отсяват истината от лъжата, значи са приели лъжата за истина. Повечето съвременни атеисти биха реагирали точно по този начин. Сред тези две полярни виждания, всяко от които може да е неразумно, като че ли пренебрегваме препоръката на апостол Павел: „Всичко изпитвайте, задържайте доброто“ (1 Солунци 5:21). А днес повече от всичко друго имаме нужда да следваме тази препоръка, още повече на фона на толкова много лъжеучители и шарлатани – отвратителни хора, които се хранят от нещастието на другите.
И така, откъде да започнем? Съществуват ли чудеса или не? Отговаряйки си сами на този въпрос, трябва да имаме предвид две неща: едното е, че винаги когато има твърдение за случило се чудо, то разчита на нещо, усетено със сетивата – видяно, чуто, докосвано, помирисано, вкусено. Човешките сетива обаче не са съвсем достоверни – дори и нещо невероятно да се е случило, винаги може да е илюзия, заблуда или халюцинация. От друга страна тълкуването ни на събитията зависи от философските предиспозиции, които притежаваме. Ако сме философски натуралисти, винаги бихме казали, че става въпрос за някакаква самозаблуда. Ако по презумпция вярваме, че няма такова нещо като чудеса, никакви доказателства не биха били достатъчни, за да ни убедят в обратното. Ако вярваме, че чудесата са възможни, но много невероятни, тогава само математически демонстрируемо доказателство би било достатъчно, за да ни убеди. Но от друга страна ако вярваме, че чудесата не са невероятни, тогава би било достатъчно за нас да погледнем на различни исторически сведения, за да се убедим, че голям брой чудеса са се случвали (по К. С. Луис: „Чудесата“). При всички положения е важно да си отговорим на този въпрос – допуска ли нашият светоглед възможността, че чудеса се случват или не.
Крайните натуралисти и атеисти са ограничени от собственото си философско предположение, че естествения свят е единственото, което съществува. Голяма част от учените, а и много от лекарите подкрепят този светоглед. Истината е, че такива хора не биха могли да дадат надежда на човек, който страда. Ако едно заболяване води неизбежно до фатален край, какво биха могли да му кажат? Няма надежда … нито в този живот, нито в следващия. Ние сме плод на слепи природни сили във Вселената. На една еволюция, неръководена от никого. Хубавата новина обаче е, че натуралистите могат да грешат. Тяхното предположение, че само естественият свят е този, който съществува, е само това – предположение и то не подлежи на емпирично доказване. Но най-важното: не съществува аргумент, който да докаже категорично, че чудеса никога не биха могли да се случат.
Ако обаче не сме философски натуралист, тогава не сме ограничени от тези окови. Разбира се, всеки един учен е длъжен да използва натурализма като методология. Но това по никакъв начин не го обвързва с философските екстраполации, водещи към по-широк атеистичен светоглед. За хора като мен, които се занимаваме с наука, но съществременно не сме философски натуралисти, няма проблем да приемем, че светът се подчинява на природните закони… но има Бог, който може да се намесва периодично, поради което е напълно възможно да има чудеса!
Това наше философско вярване не ни извинява в случай че сме лековерни и виждаме чудеса там, където ги няма. Нито извинява телевангелиста или шамана, който обещава чудодейно лечение, пък то не се случва. Християнинът и лекар Брад Бърк съветва (източник) винаги да подхождаме внимателно. Винаги да изпитваме. Винаги да проверяваме, дори и това да касае някакъв близък човек, който твърди, че е видял чудо. Но с чудесата трябва да се внимава най-вече, когато ги обещаваме на човек в бедствие, който като удавник се хваща и за най-малката сламка.
Струва ми се обаче, че има и един по-голям грях: то е да кажем на човека изобщо да не се надява на чудеса. Това вече е същинска жестокост. Това е като да видиш удавник, но да потопиш главата му под водата. Именно тук се провалят съвремените учени – атеисти – в тяхната абсолютна неспособност да дадат надежда. Именно тук ми се струва, че съвременната медицина е започнала да се отклонява от добрите практики, заложени още при създаването на най-ранните болници, в християнизирания Рим и Византия. Дори и човек да си отива, не му отнемай надеждата!
Преди няколко години гледах един страхотен филм, направен в чест на св. Лука Войно-Ясенецкий : Лука (2013). За един свещеник и доктор, който се е грижил не само за физическото, но и за духовното здраве на хората. За човек, обичан от останалите, мразен от комунистите с тяхното войнстващо налагане на атеистична идеология. Това е идеалът ми за истински лекар… и съжалявам, че все по-малко такива загрижени лица виждам днес в съвремието, в медицинската сфера. Уви, голяма част от хората, с които съм се сблъсквал (включително по време на болничните си престои), са били равнодушни, безразлични, груби, убиващи искриците надежда. Разбира се, имало е и изключения, но те са били малко.
Затова бих казал: окей е, напълно е приемливо да вярвате в чудеса! Най-големият чудотворец в историята на човечеството е бил Исус Христос и ако е Неговата воля, Той е този, който може да донесе изцеление на страданието ви. Но дори и да не се случи в този живот, имаме голяма надежда в следващия. Именно това е голямата притегателна сила на християнството. То не ни обещава безпроблемен живот. То не ни обещава магическо решение на проблемите при всяка наша приумица. Ако сме изцелени, то е по волята на Бог, ако ли не – пак е по волята на Бог. Залогът е много по-голям от това дали страдаме временно на тази Земя. Залогът е за Вечността, когато вярваме, че ще видим едно ново небе, нова земя, и когато всяка сълза ще бъде изтрита от лицата ни. Смъртта, за съжаление, няма да пощади никой от нас. И да ви призная – и мен ме е страх, но вярвам, че накрая този най-страшен и последен враг ще бъде унищожен (1 Кор 15:26).
Нищо друго не бих могъл да кажа.
Like this:
Like Зареждане…
Related
