Бил съм във Виена и съм виждал този паметник, за който нашите привърженици на Паметника на Съветската армия-поробителка не престават да крещят: „Я ги вижте австрийците, държат паметник на Съветската армия на пъпа на Виена, а пък ний всичко искаме да разрушим!“. Държат тоя паметник, ала има защо: съдбата на Австрия е твърде различна от тази на България! Има защо да са благодарни виенчани на сталиновите хуни: минали са, ала не са останали във Виена! При това, като капак на всичко, паметникът във Виена не е построен от австрийците, ами от самите руснаци, и то веднага, доста спешно, след самите събития!
Затова да стои там техен паметник има съвсем друг, коренно различен смисъл: той е израз на благодарността на виенчани и на австрийците, че сталиновите хуни само са минали през Австрия, ала не са останали там. И на нас да се беше случило същото, пет паметника в София щяхме да им държим, стига да бяхме днес в положението на австрийците!
Ето една обмяна на реплики в дискусия за съдбата на Паметника на Съветската армия-поробителка в София, която е така показателна, че счетох на нужно да я представя и тук:
Анонимен рече: – Стига сме рушили! Бутаме, събаряме, подстригваме, с една дума РУШИМ! Това го можем, само дето не можем да съградим. Като ги бутаме ги правим мъченици и пробуждаме носталгията по онези дни на бригадирски ентусиазъм и празни джобове. Те и сега джобовете ни са празни, но за радост отдавна сме се разделили с бригадирския ентусиазъм!
За добро или за лошои всички тези т.нар паметници са част от нашата история и няма значение дали ще ги бутнем – историята си не можем да пренапишем. По-добре е да я помним и да знаем какво никога не бива да се случва; да вземем пример от една Испания или от една Виена, където в центъра на града има паметник на „победилата“ съветска армия. При това позлатен и осветен отвсякъде! Да не би от това виенчани да стават по-малко виенчани, или да им са по-мръсни улиците, или да им се явяват бездомни кучета или…
Не ни е паметникът проблемът, а безпаметността на политиците ни в последните години, на които не им пука дали са ни чисти улиците, дали ни хапят бездомните кучета или ни е тъмно като в рог! София има нужда от честен човек като г-н Дечев и нека го подкрепим! цитирай
m1d2g3 рече: Във Виена си стои непокътнат и поддържан така е, но със сигурност той не може да се сравнява с паметника в София. Аз лично не желая в центъра на София да гледам как чужд войник размахва автомат „Шпагин“ в ръка, извисявайки се над всичко наоколо.
А относно музея на тоталитаризма не знам дали знаете, че сред определени среди в българската историческа наука понятието тоталитаризъм вече се смята за неадекватно на новите условия. Говорейки си за музей на тоталитаризма трябва да отбележа, че според видни български историци този термин е използван, като идеологическа пропагандна конструкция от Западния блог в борбата му срещу Източния.
Така тази терминология вече не била актуална, но не само терминологията, а и самите обществени системи видите ли не били тоталитарни, а по-скоро източноевропейски общества от съветски тип. И политическите системи трябвало да се наричат не „тоталитаризъм“ или „комунизъм“, а „държавен социализъм“.
(Забележка: А за това как следва да се нарича този период на господство на комунизма в Източна Европа съм на мнение, че следва да се използва думата, точно отговаряща на същината на случилото се: думата комунизъм. Думата „тоталитаризъм“ замазва същината и затова е предпочитана от историци и хора, на които „комунизмът като идея“ им е твърде скъп на сърцето – и затова искат да запазят поне думата малко по-чиста, именно за обозначаване на някакви бъдещи ексцесии на комунизма им, който според тях никога не могъл да умре и прочие. По това каква дума употребява даден човек може да се разбере същинското му отношение към комунизма; непоправимите комуноиди употребяват думата „тоталитаризъм“, а истинските антикомунисти говорят самата истина и затова употребяват думата комунизъм.)
