На илюстрацията: спускаемият апарат на Китай (изстрелян вчера, на 7-ми декември), който ще извърши първото кацане върху обратната страна на Луната. Image credit : Chinese Academy of Sciences
8 декември 2018 г. 19:30 ч.
Светослав Александров. На 21-ви декември 1968 г., преди половин век, от космическия център Кенеди излита свръхтежката ракета „Сатурн 5“ с пилотирания космически кораб „Аполо 8“. Няколко дни по-късно, точно на Бъдни вечер, астронавтите Франк Борман, Джеймс Ловел и Уилям Андерс стават първите хора, които виждат със собствените си очи обратната страна на Луната.
През следващите месеци НАСА благополучно провежда мисиите „Аполо 9“ и „Аполо 10“, съответно в околоземна и в окололунна орбита, при които астронавтите тренират за предстоящите кацания на лунната повърхност. Следва историческият скок на Армстронг и Олдрин през юли 1969-та в рамките на „Аполо 11“, безпроблемната последваща мисия „Аполо 12“ и разминалата се на косъм трагедия с „Аполо 13“. А след още четири експедиции… всичко приключва. И така е до ден днешен.
Фактът, че „Аполо“ не оставя програма, която да я наследи, е любопитна тема за дъвкане в поп-културата. Особено креслива е групичката на недочелите и неграмотни хора, които смятат, че липсата на съвременни лунни кацания е пряко следствие от мащабна конспирация, при която програма „Аполо“ е била фалшифицирана във филмово студио. За щастие тези хора са малцинство, проучване на Тренд по-рано тази година показа, че „неверниците“ (да не се бърка понятието със „скептици“ – привържениците на конспиративни теории нямат нищо общо с научния скептицизъм) в България възлизат едва на 14%. Но пък за нещастие те са изключително шумни и замърсяват публичното пространство с небивалиците си (знаете за ефекта на Дънинг-Крюгер: невежият е твърде невеж, за да осъзнае своето невежество, нещо повече: той е горд със своето невежество, парадира с него и отказва да се научи).
На другия полюс са тези, които смятат, че астронавтите на НАСА са били на Луната, но са намерили „нещо“ (НЛО, извънземни?!) и ето защо не ходят вече там. И двете групички (на отрицателите и на уфолозите) грешат в изводите си – те просто не познават в детайли историята на космическата програма. Все пак въпросът стои: защо НАСА не изпраща мисии до Луната? Дори и да се съгласим, че изпращането на пилотирани кораби е трудно и скъпо, това не оправдава липсата на амбициозни безпилотни мисии. Къде е аналогът на сеизмологичната марсианска мисия „ИнСайт“, но на Луната? Защо няма еднотонен луноход по подобие на пъплещия по Червената планета „Кюриосити“?
Казано по-просто: защо Запада напусна Луната и остави изследванията на естествения ни спътник в ръцете на китайците? Защо днес, когато отбелязваме 50-годишнината от „Аполо 8“, няма да има западен апарат на обратната страна на Луната, а китайски? Напомням на читателите, че вчера, на 7-ми декември, китайската спускаема лунна мисия „Чанг’e 4“ с биологични обекти на борда, излетя успешно.
Ако трябва да сме справедливи, не е като съвсем да няма американски мисии до Луната и днес. В орбита от 2009-та година до настоящия момент работи „Лунър Риконисънс Орбитър“. През 2011-та година НАСА изпрати малката мисия „Граал“ за изучаване на лунната гравитация, а през 2013-та – мисия „Ладий“ за проучвания на лунната атмосфера и праховите условия. Но няма как да не прави впечатление, че тези мисии летят спорадично, а американската лунна програма е хаотична.
Причината, поради която САЩ днес са толкова успешни в изучаването на Марс, а не на Луната, е изключително проста: за Червената планета има систематична и ясна програма с набелязани цели и срокове. За естествения ни спътник такава няма.
Учените и ръководството на НАСА са наясно какво иска да постигнат на Марс. След като мисия „Вайкинг“ през 70-те години изпрати противоречиви резултати дали на планетата има живот или не, изследователите стигнаха до правилното заключение: ние не познаваме добре местните условия. Затова през 90-години и в началото на новото хилядолетие марсианската програма беше обединена около мотото „следвай водата“ : мисии като „Патфайндър“, „Марс Глобъл Сървеър“, „Марс Одисей“, „Спирит и Опортюнити“ трябваше да установят дали на Марс е имало вода, къде е била тя и в какви количества. След като тези въпроси се изясниха, започна следващият етап (след 2005 г.): дали условията на Марс, когато е имало вода, са позволявали развитието на живот. Мисии като „Марс Риконисънс Орбитър“, „Феникс“ и „Кюриосити“ започнаха да се занимават именно с тази цел. Сега през 2018-та година, с кацането на „ИнСайт“, ние леко се отклоняваме – пак се завръщаме към неотговорени въпроси от 70-те години, в случая, към сеизмологичните проучвания, които „Вайкинг“ не успя да извърши успешно. През 2021-та година, когато ще кацне следващият марсоход на НАСА, преминаваме към въпроса: след като знаем със сигурност, че Марс е бил топъл, че е имало вода и че всички условия за развитието на живот са били налице, дали наистина е имало такъв живот? За по-нататъшно изясняване на загадките през втората половина на следващото десетилетие предстои организиране на възвръщаема мисия до Марс, за първото взимане на проби от повърхността, които да бъдат доставени за по-нататъшно изследване в лаборатории на Земята. Това накрая трябва да кулминира и в пилотирани мисии през 30-те или 40-те години.
Подобен ясен план Китай има за Луната. Планът се изпълнява методично от 2007-ма година до ден днешен. Тъй като китайците нямат предходен опит, те трябваше да наваксат. През 2007-ма година Китай изпращат за пръв път изкуствен спътник около Луната – мисия „Чанг’e 1“. През 2010-та повтарят постижението с втори орбитален апарат – „Чанг’e 3“. Следващият етап: лунно кацане, е осъществен през 2013-та година – „Чанг’e 3“. През 2014-та е извършен тренировъчен двупосочен полет от Земята до Луната (само с обиколка около нея, без кацане на лунната повърхност). Следващата мисия трябваше да лети през 2017-та година, но поради авария на тежкотоварната ракета бе отложена. Затова през 2018-та година продължаваме с „Чанг’e 4“ и кацане на обратната страна на Луната. Догодина или през по-следващата година предстои полетът на „Чанг’e 5“ с взимане на проби от грунта и доставката на тези проби на Земята. Следва строеж на свръхтежка ракета и пилотиран лунен полет.
НАСА не е наясно с това, което иска да прави на Луната. Ръководството на агенцията, а и голяма част от учените, не са изобщо сигурни дали си заслужава да се ходи там. Не, не говоря за специализирания отдел от лунни учени, които настояват за систематична лунна програма. Но те не срещат цялостна подкрепа от останалата космическа общност. Всички сме наясно, че искаме един ден човек да отиде на Марс и има що-годе приличен консенсус за това. Имаме абсолютен консенсус, че трябва да търсим живот на Марс. Но имаме ли консенсус, че трябва да отидем на Луната? Не бих казал. Има твърде много хора (и предишният президент Барак Обама е сред тях), които смятат, че няма нужда от нови лунни мисии под предлог, че „вече сме били там“. Това възражение не е съвсем без основание в научен смисъл. Мисиите „Аполо“, макар и да е минал половин век от тяхното провеждане, продължават да произвеждат научна продукция и публикации. Все още има контейнери с неотворени лунни скали, които чакат да бъдат разопаковани и подложени на анализ със съвременна научна апаратура. В научната сфера страницата на „Аполо“ все още не е затворена.
Дори и да бъдат възобновени мисиите до Луната, какво ще се прави там? Отново въпрос, който няма категоричен отговор. Единственото, което се приема за ясно е, че ако човек отиде отново на Луната, присъствието му трябва да е трайно. Но кому е нужно? Идеята е да се направи лунна база, но защо? Какво искаме да постигнем? Днес има Международна космическа станция, добре, хубаво, но се надигат гласове, че научната продукция на борда й не е изобщо висока (водещи сред критиците са професорът и Нобелов лауреат Стивън Уайнбърг и физикът Робърт Парк). Понеже трябва да има ясна цел, такава американците се опитват да зададат понастоящем относно новия проект за орбитална окололунна станция, който ще бъде предприет съвместно с Русия и Европейската космическа агенция. Идеята (уж) е станцията да не бъде просто станция, а „врата“ или „порта“ (на англ. gateway) към Марс. Няма нужда да подчертавам, че това не се посреща с голямо въодушевление от много влиятелни космически ентусиасти. Президентът на Марсианско Общество, д-р Робърт Зубрин, ясно и категорично каза, че идеята за окололунна станция е „следващата голяма стъпка към плаващите пясъци“ и попита: „ако наистина искаш да пратиш хора към Луната и Марс, би ли пренасочил част от парите за окололунна станция на пътя им? Не би“. Зубрин е прав, както и много други скептици, които са на мнение, че окололунната станция ще се превърне във фокус на космонавтиката и ще отнеме от средствата за по-смислени проекти. Прочие, същите гласове се чуват и по адрес на Международната космическа станция – мнозина смятат, че тя е основната причина да сме зациклили в околоземна орбита – просто отнема твърде много ресурси.
Няма ясен консенсус и за роботизирана програма на Луната. Какво биха търсили евентуални луноходи и стационарни спускаеми апарати? Луната просто не е толкова интересна в сравнение с Марс – на нея вероятно няма микробиален живот и е много възможно да е нямало такъв и в миналото. Затова основната цел, която се приписва на роботизираните лунни мисии, е да „подготвят почвата“ за пилотирани такива. Съвременната американска лунна мисия „Лунър Риконисънс Орбитър“ беше плод на програмата на Буш, която трябваше да реализира проекта „Съзвездие“ за пилотирани мисии до Луната. Този проект бе пратен в кошчето, когато Обама дойде на власт и накрая остана само „Лунър Риконисънс Орбитър“. След като Обама си отиде, а заедно с него и проектите за скучни разходки до астероиди, дойде Тръмп и пак се заговори за „предшестваща роботизирана програма“. Сами виждате, че със смяната на президентите се сменят и техните планове. Републиканците традиционно говорят за мисии до Луната като подготовка за мисии до Марс, а демократите – за мисии до Марс, без да се спираме на Луната. Разломът между политиците относно това какво да правим с Луната е пряко отражение на разлома между обикновените представители на обществото – хубаво, искаме да отидем на Марс (тук повечето сме съгласни), но трябва ли ни Луната или не?
Нищо подобно не се случва с Китай – местните власти и учените са наясно какво искат и изпълняват методично плана си. Тук трябва да признаем, че за разлика от дългогодишните отлагания, характерни за Запада, китайците провеждат мисиите си навреме или с максимум една-две години забавяне. Те следват начертания график точка по точка. Изпълняват се абсолютно всички стъпки : орбита около Луната, роботизирано кацане на Луната, после кацане на обратната страна, взимане на проби от Луната, строеж на тежкотоварна ракета и орбитална станция, строеж на свръхтежка ракета и пилотирани мисии до Луната. Няма нищо неясно, няма колебание, няма смяна на една политика с друга. Китай изпълняват лунната си програма абсолютно както САЩ изпълняват марсианската си многостъпкова програма: следвай водата, търси следи от живот, търси живот и т.н.
До известна степен НАСА е жертва на собствения си успех от 60-те и 70-те години. Нищо по-малко от „Аполо“ не е достатъчно, а нещата, които са по-големи, са твърде трудни (или ако не трудни, то поне са скъпи). Лошото е, че с липсата на ресурси да изпълнява големите цели и с отказа си да изпълнява скромните, Запада практически е абдикирал от Луната. А това е политика, от което тепърва предстои да пострадаме. Ако западняците (сред които вече се числим и ние) обсъждат дали изобщо имаме права над Луната и дали е етично обосновано да я колонизираме, азиатците нямат подобни скрупули. Индийците вече пратиха през 2008-ма година сонда със знамето си в полярните области на Луната – които са и най-интересни от научна гледна точка поради наличието на вода. Сякаш територията вече е маркирана: тук сме били, това място е наше. Не се и съмнявам, че китайците също осъзнават стратегическото значение на Луната.
Все още не е късно за обръщане на курса.
http://www.space-bg.org/
http://www.cosmos.1.bg/
