петък, 24 сеп 2010 г. 08:26 ч.
– Професор Христов, образователният министър Сергей Игнатов каза, че в областта на образованието трябва „разтърсваща”реформа. Според последните му изявления обаче реформата, колкото и да е необходима, се отлага засега. Как ще коментирате това? – Системата на висшето образование у нас остана практически нереформирана. 20 г. след демократичните промени у нас тя е една от малкото сфери на обществен живот, в които действието на естествения закон за търсенето и предлагането е все още ограничено.
Затова е наложително най-сетне да се извършат „разтърсващи” промени,
произтичащи от пазарната среда, в която живеем. Като не забравяме, че освен с пазара, трябва да се съобразяваме с това, че висшето образование е и обществено благо. В този контекст реформата се отлага за сега, но си остава необходима и няма и не трябва да ни се размине. – Какво трябва да се промени?
– Ресурсното финансиране на обучението от държавата е не само остарял атавизъм от онова време. То е вредно. Презряла е необходимостта от замяната му с пазарно ориентиран икономически стимулиращ модел, който да генерира конкуренция между университетите по критерия за качество.
Наличният академичен състав най-често „възпроизвежда” в учебния процес себе си, а не моделира потребното на бизнеса и обществото образование. А
академичните лица често не само не знаят неговите потребности, но и не се интересуват как се реализират завършилите.
Противно на всеки пазарен прицип.
И в университетите, и при акредитацията висшето образование се самооценява. В ръководните органи на висшето училище отсъстват потребителите на продукта, който произвеждат те. В оценката на професионалните направления в университетите не участват техни представители. А тя няма и необходимата значимост – от нея не зависи финансирането на обучението.
В системата на висшето образование липсва обратната връзка, каквато има във всеки пазар.
По-нататък. За една и съща академична длъжност преподавателите получават еднакви възнаграждения, независимо от това, какъв принос имат за неговото качество.
Мотивацията на студентите. Това е третото мое много съществено очакване. Като не чувстват потребностите на бизнеса и натиск от бъдещите си работодатели за своята подготовка, студентите не изискват от преподавателите си. Когато липсва вътрешна мотивация и не се създава външна принуда, студентите не се стараят, не посещават лекции, учат само за изпита, а не за знания, или търсят начини да го вземат. По принципа на по-малкото съпротивление се получава неволна съгласуваност между преподаватели и студенти, противопосочна на търсената подготовка и качество.
Тези кардинални проблеми трябва да се решат и по законов път.
– Масово частните ВУЗ-ове се възпротивиха на въвеждането на платено обучение в държавните университети?
– Аз представлявам първия частен технически университет в България. Ние не сме се възпротивили. Но основания за несъгласие с въвеждането на платено обучение в държавните университети има. Най-малкото
е несправедливо държавни университети с ресурси, създадени от държавата, да се конкурират за студенти с частен университет, създаден с лични средства.
При това държавният може лесно да спечели тази битка. Дали ще учи 1000 или 1200 студенти разликата в разходите не е голяма. За 1000 получава бюджетна субсидия от държавата, а останалите 200 може да привлече и с по-малки такси от частните, които разчитат на тях. А таксите в тази демографска и финансова криза се оказват съществен фактор. Така платеното обучение „дръпна” кандидати от нашета таргетна група. От и без това „постния” кандидатстудентски пазар. И в частните университети студентите значително намаляха.
– Удачни ли са промените в новия Закон за развитие на академичния състав?
– С този закон се преодоляха основни недостатъци на системата и се решиха належащи проблеми. Разбира се, че има какво още да се направи. Ако съдим по непубликвания Правилник към ЗРАС (имам предвид варианта, който познавам), има още да се работи по критериите за академичните степени и които ще са базата за оценките на научното жури.
Предвидении са някои (спорни) количествени параметри, но няма оценка за качеството и реализацията на получените академични резултати. Не включват оценка за това как студентите, обучени от кандидата за съответната академична длъжност, се приемат от потребителя, какво е тяхното развитие и как кандидатът е способствал за това. Липсва и влиянието на постигнатите от него резултати в науката, иновациите и в творческото пространство. Не е решен и въпроса с еквивалентността на степените и академичните длъжности от чужди висши училища, което може да затрудни академичната мобилност. А нали с ЕС сме в една държава!
– Около 80 хил. български студенти учат в чужбина. Приблизително такава е цифрата на дипломите за висше образование, които просветното министерство е заверило до тази година. Как ще коментирате подобна статистика?
– Сещам се за поне три причини, с които може да се обясни това явление.Първо, след историческите промени у нас преди 20 години ние сме част от глобалния свят и е съвсем естествена мобилността на нашите млади хора. Това, че толкова много следват в чужбина (бихме могли да я сложим в кавички, защото може да се приеме, че с ЕС сме една държава) е добър знак за свободите у нас и интеграцията ни в световната общност. Но се питам, защо няма еквивалентност? Защо чуждестранните студенти у нас са 10 пъти по-малко? И тук е втората причина за това обяснение – България, за съжаление, все още не е добро място за живот и професионална реализация. Младите предпочитат да учат в чужбина и често остават там. И трето, висшето ни образование не постига качеството, необходимо за безпроблемна реализация навсякъде. Това според мен е основния проблем на висшето ни образование.
– С кои реформи закъсняхме и какви мерки са необходими, за да се повиши качеството на висшето образование у нас и интереса на кандидат студентите към българските ВУЗ-ове?
– Няма я истинската пазарна среда в системата. Има конкуренция «на входа» на университета, където битката за студенти се ожесточава. Но на изхода е в зародиш. Решението трябва да се търси в оздравяващата сила на пазара – на европейския, а и на световния пазар на човешки ресурси. А това значи да даваме качество на университетския продукт на друго, по-високо равнище. Що се отнася до интереса на младите хора към българските висши училища той естествено ще нарасне, когато качеството се повиши. А качеството ще се повиши, когато се засилят конкурентните механизми в системата. Когато се засили обратната връзка с пазара. Когато за постигнато качество се получава възнаграждение и го получава този, който го е постигнал – студент, преподавател, ръководител. В този смисъл подкрепям идеите за различно финансиране от държавата според оценките при акредитацията и други оценъчни скали, но само ако те са доказано валидирани.
– Какви са перспективите пред частните университети?
– Частните университети имат своето неотменимо място в системата на висшето образование. Те са съществена част в Америка и водят класацията на топ 10 в света. Даже и в един Китай, в една Йордания (от 31 висши училища 20 са частни). В Европа имат по-малък дял, но и в социална Германия в последните години нараснаха до 31. Това говори за тенденцията, за перспективата пред тях.
Определено считам, че
частните университети имат по-голяма гъвкавост, по-бързи и адекватни реакции на пазара и в това отношение те имат предимство.
Те трябва да се органически свързани с практиката, с бизнеса. За да могат да печелят не само от образованието, но и от работа по проекти, производствена, квалификационна и експертна дейност. За да са сигурни техните студенти, че ще си намерят работа по специалността. Иначе няма да се запишат при тях. Разбира се без да забрявят че са университети, а не производствено учебни центрове. Но не може, поне у нас, да се очаква от частни университети да развиват голямата фундаментална наука – това е работа на държавата
– Защо голяма част от младежите, които завършват висшето си образование в България не работят по специалността си?
– Студентите в държавните висши училища се обучават за сметка на държавата. Често по нежелани специалности, за които им е стигнал приемния бал. Много от тях не планират да работят по специалността си. Поради това не са упорити, не работят достатъчно за постигане на задълбочена подготовка. И преди, и след дипломирането си предпочитат да мигрират в чужбина, на каквато и да е работа, „изнасяйки” от страната бюджетните средства, дадени за тяхното обучение. Сега у нас висшето образование е едно от най-скъпите в Европа, тъй като само 15 – 20% от завършилите студенти имат необходимите качества и умения и са мотивирани и работят по специалността си. Един такъв студент струва на държавата многократно повече от средната издръжка на един студент.
Нека пак стигнем до качеството на образованието, в което най-често знания се получават, но не и достатъчно приложими умения. Като наложим тези оценки върху затруднената икономическа обстановка в страната, неразвития бизнес, в който над 90 % от фирмите са малки и мислят как да оцеляват, а не и за бъдещите си човешки ресурси, въпросът защо не работят по специалността си се изяснява. Този проблем с работа по специалността най-добре може да го реши частния университет.
– Успяват ли българските ученици да се ориентират правилно и да изберат подходящата за тях професионална квалификация?
– Има институции на държавата, които се занимават професионално с тези въпроси. В годините съм се занимавал с тези проблеми, писал съм кандидатстудентски справочници и ще изкажа своето мнение. Отминава времето на информационните брошури, диплянки и подобни материали, те имат затихващо значение. Сега основна част от информацията за професионалната ориентация, както и изборът на специалност във ВУЗ, учениците получават от интернет сайтовете. Мога да дам пример с университета, който представлявам – ЕПУ. На страницата на нашия университет www.epu.bg има информация за специалностите, за възможностите за кандидатстване он-лайн. На сайта е качена информация за преподавателите, контакти с университета и т.н и т.н. От там българските ученици могат да се ориентират правилно.
– Какво според вас трябва да е съотношението теория – практика в университетите с техническа насоченост?
– Различно в държавните и частните висши училища. Както вече казах, не можем да искаме от частния университет да развива голямата наука. Но от държавния можем. Не от всички, но от големите непременно. Нормално е в тези университети да преобладава теоретичния фундамент и като наука, и като обучение. Докато в частните практическата насоченост трябва да е доминираща. Място има и за едните, и за другите, но тези с практическа насоченост по-лесно ще реализират випускниците си.
– Какво е взаимодействието с бизнеса? Достатъчно активно ли е сътрудничеството между бизнеса и университетите? Какви са възможностите той да влияе на подготовката на кадрите?
– Към този въпрос имам слабост. Потребителите от бизнеса, най-общо казано, не са реални партньори в образователния процес. Липсва ефективна свързаност между резултатите от висшето образование и изискванията на пазара на трудовата заетост. За щастие в последните години има положителни примери, които ме опровергават. Има големи фирми, които инвестираха в университетите у нас. Но те са по-скоро изключение от правилото. По стара традиция работодателите чакат от университета да им даде специалисти наготово. Без да участват и да инвестират в образованието. Когато говорим за сътрудничество, обаче, трябва да търсим взаимноизгодно проникване, дифузия между двете страни. За съжаление най-често сътрудничеството остава на декларативно равнище.
Има рамкови договори, има някои съвместни мероприятия, конференции, но органическо единство няма. А то е нужно, разбира се, като се запазват интересите и автономията на двете страни. Необходимо е и за по-добрата подготовка на студентите с практически знания и приложими умения. И за съвместното решаване на проблемите на бранша, на бизнеса, който невинаги разбира, че науката може да реши всякакви проблеми. А за това трябва да се направят и законовите промени, за които говорих по-горе, и практически действия по включване на представители на бизнеса в ръководните органи на университета, както и в неговия учебен и изследователски процес.
– Комуникациите и компютърните технологии се развиват изключително динамично. Често университетите обучават студентите си по остарели програми, как вие ще бъдете на гребена на вълната?
– Ние сме гъвкав, авангарден, предприемачески университет. Ние смятаме, че не трябва да настигаме, а да изпреварваме случващото се. Да виждаме какво се появява на хоризонта и своевременно да го реализираме в учебния план. Искаме нашите студенти да са готови за реалната практика, а не да се учат от нея. Ние включваме образовани и компетентни специалисти в нашите програми, които ще обучават студентите. Така ще сме винаги на гребена на вълната.
– Все още ЕПУ е в кандидат студентска кампания. Доволен ли сте от резултатите и от броя записали се студенти? – Не мога да бъда доволен от броя на записалите се студенти и това е съвсем естествено. Тази година е екстремна, не само за ЕПУ. Във време на криза много от кандидатите предпочетоха държавни учебни заведения, заради ниските такси. Нашата кандидат- студентска кампания започна през месец юни, когато ни утвърди Парламента. В другите университети тя вече вървеше, а младите хора бяха направили своя избор. Въпреки всичко , ние имаме достатъчно студенти, за да започнем учебната година, тепърва продължаваме приема, така че окончателният брой на студентите ще е ясен в началото на октомври.
Проф. д.т.н. Христо Христов е завършил Машинно-електротехническия институт – София, специалност “Радио, телефонна и телеграфна техника”. Специализирал е в Техническия университет във Виена и Висшето училище по транспорт в Дрезден. Чел е лекции в Петербургския държавен университет по железопътен транспорт, МИИТ и във Варшавската политехника. Автор е на 294 научни трудове, от които 55 научни публикации в чужбина. Създател е на ново научно направление по електронизация на осигурителната техника. В Техническия университет – София е бил ръководител на катедра «Съобщителна техника», два мандата декан на Факултета по радиоелектроника, зам. ректор по учебната работа на ТУ-София. Бил е зам. министър по проблемите на висшето образование (1989-1991), изпълнителен директор на Националната агенция по оценяване и акредитация от 1996 до 1999 г.
От м. юни 2010г., проф. д.т.н. Христо Христов е ректор на Европейския политехнически университет.
