Случвало се е децата да ми казват: Господине, вие сте единственият учител, който не вика
Мина Илиев. Снимка: авторката
Мина Илиев е сред малцината начални учители-мъже в София. Преподава от 22 години, 15 от които са преминали в столичното 20-о училище. Днес работи в Deutsche Schule (училището към Немското посолство). Мина е и от изчезващия вид учители, които възприемат професията си като мисия и призвание. Вярва, че усмивката и любовта са ключът към сърцата на най-малките ученици. Може би заради това бившите му възпитаници, днес пораснали мъже и жени, продължават да поддържат връзка с него и се надяват някой ден той да преподава и на децата им.
-Г-н Илиев, как станахте учител?
– Още от малък мечтата ми е да бъда учител и тази мечта се роди с моята начална учителка – когато я видях, бях влюбен в нея, от първия ден в първи клас. Невероятна жена, винаги с усмивка, с един благ полед, нямаше как да не те накара да заобичаш училището. Помня, че във втори клас попита кой иска да стане учител, единственият, който вдигна ръка, бях аз, и тя каза, Мина, пожелавам ти го от сърце, дано станеш. И наистина се сбъдна това. Отнасям се с децата с невероятно желание и любов. Смятам, че те имат нужда преди всичко от любов.
– Началните учители-мъже се броят на пръсти. Защо така се феминизира професията?
– Първо заради заплащането. Много малко мъже биха се навили да работят за тази заплата. Повечето, които са в професията, са финансово добре, и започват да работят за удоволствие. Аз съм много против, особено в началното училище, това да бъде изцяло феминизирана професия. В Германия, Гърция, Холандия, страни, в които съм бил, преобладават мъжете начални учители. Случвало се е деца да ми казват „господине, вие сте единственият учител, който не вика. Нашите госпожи защо викат толкова много?”… Моля ви, спрете малко, запазете истерията си за вкъщи. Не става по този начин. Влезте в едно обикновено училище и се разходете покрай вратите на учителките, да видите какво става. Можеш да повишиш тон, единствено за да предотвратиш нещо, недай си боже, но през цялото време да крещиш… Това го наблюдавах дълго време и бях много разочарован. Сега се сблъсквам точно с обратното – пълно спокойствие, отношение към децата, внимание, маниер. В немското училище преподават повече чужденци, които са пренесли своя маниер на работа. Българките, които работят там, са страшно фини и интелигентни хора, работят с усмивка и с отношение. В българските държавни училища обаче всичко е много напрегнато, децата непрекъснато са под стрес.
– Промениха ли се учениците през годините, в които преподавате?
– Като начало ще кажа, че децата са си деца… Всяко поколение си има едни и същи нужди. Но, да, промениха се, липсва им внимание, липсва им семейството, липсва им отношението. Като че ли децата в българските училища са много натоварени. Говори се, че ще им направят чантите по-леки, но ето че и тази година пак не започна с по-леки раници, доколкото разбрах. Говори се, че ще имат шкафчета във всяко училище, занимални ще се вкарат поетапно и аз пак не го виждам това нещо…
Мина Илиев. Снимка: авторката
– Откъде идват тези вечни проблеми с образованието?
– Ами, като че ли с тях се занимават хора, които никога не са влизали в училище и не знаят какви са проблемите на децата…
– Вероятно същите, които пишат некачествените учебници?
– За да напишеш учебник, трябва да си работил поне десет години в училище с децата, да си видял проблемите, да си изкарал един-два випуска и тогава да седнеш да напишеш нещо. Защото най-лесно се пише учебник, в който изразите… децата седят и гледат и петнайсет минути не могат да разберат какво означава това…
– Какво излиза – учителят трябва да превежда съдържанието на учебника?
– Абсолютно, това се получава. Другото е, че информацията е много, децата не могат да я възприемат, все пак те са малки. Не мога да накарам едно деветгодишно дете да запомни цялата информация, която се излива, а и тя е нетрайна, дори да я научи, точно след месец няма да я помни. Значи, ние ги потискаме, мачкаме ги да учат и накрая какво става – изнервени деца, високо кръвно, главоболие, очила, изкривени деца, защото не се набляга на спорта, а би трябвало да се наблегне в началното училище. Сега има по 4 часа физическо седмично, което е абсолютно недостатъчно. Всеки ден трябва да има някакъв спорт…
– Кое е трудното в работата с толкова малки деца?
– Преди всичко трябва да си човек и трябва да си психолог. Не може ти да влезеш в час и да си пренесеш своите проблеми от вкъщи или откъдето и да е при тези деца. Там влизаш с усмивка – колкото и да ти е криво, колкото и да ти е кисело, дори да си болен, ти трябва с отношение и внимание да се обърнеш към детето, ако искаш да го спечелиш.
– Може ли всеки да бъде учител?
– Твърдо не. За да си учител, преди всичко трябва да имаш сърце. Да обичаш децата и професията и наистина да си готов да й се отдадеш. Прави ми впечатление, че много учители стават учители, просто защото не са попаднали на друго място.
– Към специалността „Педагогика” в университета няма особен интерес, балът за прием е сред най-ниските …
-Това е така напоследък. Когато аз кандидатсвах, вярвайте ми, минахме през деветте кръга на ада, за да влезем.
– Защо се промениха нещата, само заради ниското заплащане в държавните училища?
– Това е една от причините. Втората е, че уважението към тази професия из един път замря. Но как ще има уважение, когато самите учители не полагат достатъчно, за да бъдат уважавани? Значи, ще застане учителката и ще напише децата да си носят „платненки”, какво е „платненки”? Или учебниците да са с „облечки”. Питам колежката, какво е това, ама как ти не знаеш ли, казвам това в София се нарича „подвързия”. Или като застане учителката и започне – „литИратурата и матИматиката”… Правил съм си експеримент – диктувам на деца втори клас „матИматиката” и всичките пишат „матИматиката”. Значи какъв е проблемът? Не в децата, а в учителя. Учителят трябва да говори чист, правилен български език. Не можеш да говориш на диалект, дори да работиш в провинцията…
– Каква е ролята на учителя днес?
– Истинската роля на истинския учител е голяма. Защото един ден ще жънем това, което днес сме посели. Тези деца, които сега учим, са бъдещите адвокати, лекари, журналисти, учители, работници. При тях ще ходим. И няма да се сърдим, ако лекарят е объркал нещо, защото ние сме го научили така. И ако един лекар сбърка и неговата грешка е непоправима, човек умира, тя се вижда в момента. Но ако един учител сбърка, неговата грешка ще бъде непоправима и ще се види след години, не сега в момента. Така че ролята е голяма.
– Казвате, че има проблеми в комуникацията деца-родители, на какво се дължат?
– Всеки е много забързан в ежедневието си. Хората наистина нямат време за децата си. Те са готови да го доведат в училище, да го оставят сутринта в седем и половина, да го вземат вечерта в седем, просто защото трябва да работят. Имал съм случай, обаждам се и казвам, детето повръща, болно е. И чувам, аз какво да го правя, дайте му нещо, направете нещо, аз съм на работа и ми затваря телефона… Много пъти идват деца и казват, господине, искам да поговоря малко с вас. И се започват едни теми, от които на моменти ми иде да потъна в земята, защото никой не се е сетил да поговори за тях с детето. Питал съм родители, колко време отделяте на детето си? Ох, какво време, бе, господине, нали вие им обръщате внимание? Всички мислят, че като дадат пари на детето, като му задоволят капризите, всъщност са постигнали каквото трябва. Не, напротив, децата имат нужда от разговори, от семейство, от внимание. Всеки би могъл да отдели половин час вечерта, за да си види детето и да поговори с него.
Мина Илиев. Снимка: авторката
-Важно ли е децата да четат книги във време, когато Интернет и компютрите все повече изместват четенето?
– Покрай компютрите, децата наистина забравиха да четат. Започнаха да правят много правописни грешки – а,у, я, щ, въобще изчезват тези букви. Няма ги, „ш” става шестица и т.н. Не четат, а за да може да се развие едно дете, все пак трябва да чете…
– Как се възпитава интерес към четенето?
– Ами, какво правя аз в училище – започвам да им чета някоя книжка, със смешки, с неща, които за тях са забавни. В момента, в който на тях им е най-интересно, аз оставям книгата и казвам,че имам някаква работа и спешно трябва да изляза. Те сами взимат книгата и започват да се надпреварват кой да чете. Масово учителите правят една голяма грешка. Хващат и дават – за ваканцията двайсет книги за четене. Ама чакайте малко – това са деца в първи клас, които току-що са се научили да четат. Вие мислите ли, че едно дете може да прочете 20 книги за три месеца? И с какво удоволствие ще го направи? Вие искате да го накарате тотално да намрази четенето ли? Това е най-лесният начин. На моите деца никога не съм им давал книги, казвам, четете това, което ви е интересно – искам да си направите един дневник и като дойдете на 15-и септември да се надпреварвате да ми разказвате кой какво е прочел… Има толкова неща, с които да им запалиш интереса. Не на всеки му се занимава обаче – някои казват, за тия пари – толкова. Но не е така, като е „толкова”, отиди в един магазин и работи. Избери друга професия. Защото ти влияеш, ти възпитаваш в момента бъдещите хора и парите не са оправдание.
– Поддържате ли връзка с бившите си ученици?
– Събираме се на всеки 15-и септември. Всички са като мои деца, всичките ги помня. Всички са ми приятели във фейсбук, говорим си за нещата от живота – някои от тях вече са големи мъже и жени… Повечето учат в чужбина… Ето това е жалкото, че си изпускаме децата – вливаме акъл и мозъци в чужбина, а не в България. Аз ще се чувствам щастлив, ако един ден тези деца се върнат в България и дадат своя принос тук.
