Блогът на Пламен Асенов

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/mnenia/lacheni-carvuli/42287-de-profundis-zasto-tzetzko-izpya-delyancho-na-drugarkata-ili-kak-se-plastat-chuzhdi-smetki-s-moite-pari.html

Тези дни другарчето ни Цветанчо Василев пред целия клас изказа на Другарката другарчето ни Делянчо Пеевски, задето върши лоши работи. От което последваха няколко важни неща.
Първо, не последва нищо, защото самата Другарка или поне определени части от нея, както Цветанчо дебело намекна, също имат пръст в лошите дела на Делянчо и не могат да се разделят против себе си. В случая се имат предвид части от Другарката като БНБ, КП /Компетентната Прокуратура/, ДАНС и други абревиатури.
По отношение на тях обаче информационната каша е пълна. Знае се само, че по темата „КТБ и торбата със змиите” някои са свършили работи, които не е трябвало да вършат, а други не са вършили работи, които е трябвало да свършат.
Второ, не последва и друго едно нищо, защото Другарката добре знае, че майката на Делянчо е влиятелна фигура в Родителския комитет. Дали тя беше човекът, който дава някакви пари на Комитета или човекът, който взима някакви пари от него, вече не помня, но за влиянието – влиятелна си е. Макар никога никакви пари да не притежава, когато стане дума за това на официално ниво.
Но пък май именно затова Другарката винаги се стреми никога да не я настъпи по мазола.
И трето съвсем нищо не последва от изказването на Цветанчо, защото не само Другарката, но и целият клас знае лошите дела на Делянчо, обаче се опитва да го превъзпита хуманно – не с действия, а с думи. Тоест, не с бой, както би било редно, а единствено като постоянно му задава въпроса „Кой”.
Вярно, че това повторение е малко досадно, но пък те лошите момчета възприемат подобни морални въпроси на майтап и не стават по-добри, напротив.
Четвъртото последствие, което не изобщо последва, е плод на факта, че всички ние, начело с Другарката, знаем и друго много важно нещо – Цветанчо и Делянчо доскоро вършеха лошите дела заедно, като дупе и гащи, макар че не е много ясно кой беше дупето, и кой – гащите. Пък сега се опитват да правят целия клас арбитър в спора си кой е по-мръсен и гаден.
Покрай което, впрочем, настояват ние да платим и целия масраф за техните собствени Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка
Вашият коментар

Пламен Асенов
11. 02.15, радио Пловдив

Целия текст слушайте тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100520148/velikite-evropeici-federiko-garsia-lorka

Висенте Прадал – Лорка, Невярната съпруга

Аз я отведох на реката;
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж.
Бе през нощта на Свети Яков
и с дълги уговорки стана.
Фенерите се загасиха
и се разпалиха щурците.
Чак при последната ограда
допрях гърдите й заспали
и се отвориха те мигом
подобно люлякови гранки.
Колосаната нейна фуста
във моите уши пращеше
безспир като парче коприна,
раздирано от десет ножа.

Висенте Прадал – Лорка, Невярната съпруга

Така започва „Невярната съпруга”, едно от знаменитите стихотворения на Федерико Гарсия Лорка, испанският поет, който бе застрелян през 1936-та, но и днес, през 2015-та, поезията му е все така страстна, въздействаща и изненадващо нова всеки път. Много често става така – сякаш със самата си смърт истинските поети дописват последното си стихотворение. А ако питате пък защо толкова често те умират млади – по добре не питайте. Ще ви кажа само, че това никога не е, защото поезията в тях е пресъхнала. Така могат да мислят само онези лаици, които не разбират, че, обратно на реката, изворът на поезията е по-голям от нейното устие.

Висенте Прадал – Лорка, Невярната съпруга

Дърветата с върхари тъмни
израстваха пред нас грамадни
и лаеше отвъд реката
с далечни псета кръгозорът.
Щом минахме безмълвно двама
къпини, храсти и тръстики,
коравият й ток изрови
във тинята една трапчинка.
Аз смъкнах мойта вратовръзка.
Тя смъкна горната си дреха.
Аз – ремъка със пистолета.
Тя – свойте четири корсета.
Такава гладка кожа нямат
ни охлювът, ни кринът нежен
и не гори в подобен блясък
дори кристалът под луната.

Висенте Прадал – Лорка, Невярната съпруга

Ако това, което чувате, ви прилича твърде много на някакъв испански фолклор – да, в известен смисъл е така. Поезията на Лорка и като структура, и като съдържание, по фантастичен начин успява да съчетае фолклорните корени с изключително модерното мислене и поетични принципи от първата половина на Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка
има 1 коментар

Пламен Асенов
04. 02.15, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100517272/velikite-evropeici-maria-sklodovska-kuri-vtora-chast

Когато през 1895 година полякинята Мария Складовска се жени за французина Пиер Кюри, тя не само добавя фамилията му към своята, но вече има до себе си прекрасен съпруг, приятел и учен, с който може да дели и житейски, и научни радости и неволи. По онова време всички подозират, че на тази жена и предстоят велики дела, но никой все още не знае какви точно. Първо, защото преобладаващото мнение тогава е, че във физиката вече е открито почти всичко важно, остават само някои детайли и светът от физическа гледна точка ще е напълно ясен. Второ, няма как да се предположи, че Мария Кюри ще изследва някакви си тайнствени лъчи, защото те самите още не са открити. Това става месеци по-късно, в края на същата тази 95-та, когато Вилхелм Рьонтген информира за съществуването на тъй наречените Х-лъчи, познати сега като рентгенови. Година по-късно пък французинът Анри Бекерел доказва, че ураниевите соли излъчва такива лъчи спонтанно, без влиянието на външни фактори. Мария Кюри веднага проявява интерес към откритието и така започва нейното голямо научно приключение, което и отнема цял живот, а накрая я убива.

Charles Koechlin, Морски пейзажи за пиано

Когато не знаят нищо за това, което изследват, учените започват да пробват всякакви хипотези, тоест, понякога правят дори безумни неща. В случая обаче Мария Кюри не стига чак дотам, че онова, с което се занимава, да гръмне и да срути квартала. Но прави нещо, което изглежда съвършено просто, само че трябва да си твърде умен, за да се сетиш. Тя взима ураниева руда и слага до нея уред, наречен електрометър. Това чувствително към електричеството устройство е разработено 15 години по-рано от съпруга и, Пиер, и в този случай се оказва безценно. С него Мария доказва две важни неща. Първо, че активността на ураниевите компоненти зависи единствено от количеството на присъстващия в тях уран. Второ – че излъчваните лъчи са плод не на взаимодействието между молекулите, а от разпадането на атомите. В интерес на истината, второто е само нейна обоснована хипотеза, която се доказва по-късно. Но, така или иначе, то е огромна стъпка на човечеството в посока откъсване от вярването, наследено от античността – че атомите са най-малките градивни елементи на този свят, които не подлежат на разбиване, разпадане или каквато и да било друга промяна. Вероятно само това е достатъчно, за да получи Мария Кюри Нобеловата награда за физика. Междувременно, точно докато прави своите първи големи открития в територията на радиоактивността, Мария Кюри сколасва да забременее и да Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка
има 1 коментар

Пламен Асенов
28. 01.15, радио Пловдив

Целия текст можете да слушате тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100514256/velikite-evropeici-maria-sklodovska-kuri-parva-chest

Мария Складовска-Кюри понякога е наричана „радиоактивната жена” – но не само защото като учен тя първа изследва тежките метали и свързаните с тях ефекти, а дори открива и двата нови елемента радий и полоний. И не само защото през част от живота си тя вероятно цялата буквално свети в тъмното, тъй като постоянно носи по джобовете си радиоактивни проби, а като талисман на врата – капсула с радий, известен с неговото красиво сияние в синьо. Тогава още никой не си дава сметка колко смъртоносна е тази красота. Но не е само това. Целият живот на Мария Кюри, отношението и към света, начинът, по който прави нещата, са дотам фантастични и обикновени едновременно, че понякога си мисля – ако тази жена случайно не съществуваше като творение на Господ, тя трябваше да бъде създадена от човека.

Charles Koechlin, Сонатина за фортепиано, оп.59, №5

Като ще говорим за Мария Складовска-Кюри, нека първо да оправим въпроса с името. Тя се казва Мария Складовска, защото е полякиня, а после, в Париж, сама приема френския вариант на името си – Мари. Обаче не е Маня или, още по-абсурдното – Манечка Складовская, както някои руски източници се опитват да я представят. Да, през 1867 година, когато Мария се ражда във Варшава, Полша не е самостоятелна държава, а част от руската империя – след поредното въстание от 63-65 година, руснаците за пореден път я задържат в пределите си с огън, меч и реки от кръв. Обаче семейство Складовски не колаборира с московската власт, а обратно – изпада във финансови затруднения точно заради своята привързаност и подкрепа към делото на полската независимост. Второ, когато по-късно, във Франция, Мария се омъжва, тя не приема, а прибавя фамилията на мъжа си и предпочита по възможност да я наричат с двойното име. Трето, фамилията на Пиер, съответно и на Мария, не е Кюри, както го произнасят руснаците и както ние сме свикнали, очевидно под тяхно влияние, а Кюри. Така я нарича целият нормален, цивилизован свят, затова и аз смятам да се придържам към истинския вариант на името, независимо, че може да подразня нечие твърдо ухо. И като сме започнали по тази линия да изясняваме разни неща – известният в България, любим на Кремъл и награден със сталинска награда заради комунистическите си убеждения Фредерик Жолио-Кюри изобщо не е Кюри, а просто Фредерик Жолио. Той е физик, зет на Мария и Пиер Кюри, а когато се жени за дъщеря им Ирен, предприема една не особено обичайна стъпка – гордо и без колебания прибавя към фамилията си прочутото вече име на жена си. И не по-малко гордо, заедно с нея, получава Нобелова награда по химия заради нейните химическите идеи и изследвания.

Charles Koechlin, Соната за обой, оп. 58, Пасторална

В детството на Мария Складовска се случват доста неща, които определят пътя и, заедно със завоите по него. Баща и, Владислав, преподава математика и физика, и е директор на Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка
Вашият коментар

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/mnenia/lacheni-carvuli/41733-de-profundis-kremalskata-mechta-e-parad-na-pobedata-no-nasred-sofiya-s-balgarskite-rusolyavi.html

„Образованието и културата създават величието на една държава”. Давам последните си пет кинта, ако някой познае автора на това умно твърдение.
Не се мъчете, няма да познаете. Според Айнхард, летописец от ІХ век, така реагира Карл Велики, когато за първи път вижда Рим. Вечният град отдавна е превзет от варварите и вече цели пет века не е столица на нищо съществено – но величието на образованата и културна античност в него продължава да е потресаващо.
Самият Карл Велики пък е франкски селяндур, който не може да чете и пише. Но той е толкова умен, че учи с чужда помощ, говори прекрасно няколко езика, занимава се с математика и други науки. На всичкото отгоре се сприятелява с образования и мъдър монах Алкуин от Йорк и го поставя начело на образованието и културата в постоянно разширяващата се нова европейска империя. Така се стига до Каролингския Ренесанс, който предхожда познатата ни класическа епоха на Възраждане с около пет века.
Какво е общото на тази история със сегашната ситуация в България – ще попита някой по-нетърпелив. Общото е, че ние правим обратното. Не просто затриваме културата и образованието си, а, колкото повече ги затриваме, толкова повече искаме да превърнем онова, което идва на тяхно място, във водещ фактор за развитието ни.
Пък после се чудим, защо развитието ни всъщност е пропадане.
Примерите са страшно много, но в случая визирам само изключително лошата идея да има референдум за въвеждане не задължително гласуване. Да оставим настрани, че за България, поради високото естествено ниво на простотията, самата идея за пряка демокрация е пагубна и не Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка
Вашият коментар

Йордан Тодоров Хаджиев е роден на 23 август 1933 г. в село Бяла Черква, Великотърновско. Завършва Априловската гимназия (1951) и право в СУ “ Св. Кл. Охридски “. Адвокат, белетрист, секретар на Дружеството на писателите в Габрово. По времето на комунизма три пъти са му завеждани дела по политически причини.
Автор е на книгите: “Характерни особености на габровския хумор” /1972, монография, в съавторство/, “Апартамент “Мона Лиза” /1975, разкази/, “Небето на дядо” /1981, разкази/, “Наивна любов” /1985, разкази/, “Семеен портрет” /1989, роман/, “Почивка на море” /повест/, “Съдът на брадвата” /1992/, “Смей се, Нушо!” /пиеса/, “Нататък” /2008/, “Из моя век” /2008/ и др. Последните две са говорещи книги за незрящи. Сценарист е на игралния филм „Игра на любов”, 1980.
Йордан Хаджиев е отличен е с множество награди, сред които Годишната награда за проза на СБП за 2004-та, Априловска награда за цялостно творчество, почетен гражданин е на Габрово.

Пламен Асенов

Съдбата е голям подигравчия.
Спокойно можеше да ме срещне с писателя Йордан Хаджиев преди 30 години, когато и двамата бихме могли истински да се разгърнем, аз – в златната си младост, той – в златната си зрялост. Така щяхме да имаме достатъчно време да се опознаем както трябва, а може би и да извършим заедно редица магарии.
Докато сега го докарваме само на приказки.
От друга страна, много съм благодарен на Съдбата, че все пак и въпреки всичко, ме срещна с писателя Йордан Хаджиев в този живот. Можехме тотално да се разминем или – като два далечни острова – никога да не се мернем: той – заседнал в своето Габрово, аз – в моя Пловдив, той без неговите живи очи, аз с моите мъртви сърца…..къде ти.
Обаче магаретата се надушиха. И взеха да хвърлят къчове – макар само на приказки.
Отдавна не съм срещал толкова умен и интересен човек.
Ако трябва да му хвърля едно критическо око, бих казал, че историите, които пише Йордан Хаджиев, имат оная особеност да гледат към наистина важните неща в живота и да говорят за тях, независимо от всичко.
А кои са важните неща за бай Йордан?
Любовта – със сигурност, още – достойнството, надеждата, истината – разбира се, мисленето – как ли да го пропуснем. Перото му е леко, но стига надълбоко, разказите му са като бисери, които човек намира, докато ходи по дъното на океана, а отгоре му са тонове вода. Да споменавам ли живите характери, които успява да изгради само с няколко щриха? Да споменавам ли невероятното му чувство за хумор, но в същото време – за мярка. Имам предвид – за това как човешката мярка най-добре се прилага към всички неща?
Не, няма да ги споменавам, защото всъщност сега не искам да говоря за Йордан Хаджиев с критически език. Още не съм прочел всичко негово, още не сме се Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка
има 1 коментар

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian/

/Фили/ Нови социологически проучвания в България не отчитат особена динамика в подкрепата за основните партии, избори днес биха довели до почти същата конфигурация в Парламента. Известни промени се отчитат обаче в отношението на българите към Русия на фона на конфликта в Украйна. Разговаряме с Пламен Асенов.

– Пламен, агенциите Галъп и Екзакта сочат тенденция на успокояване в обществото и нови избори сега не биха променили практически нищо. В техните цифри обаче все пак има известни разлики. Откъде идват те?

– Разликите изглеждат в рамките на социологическата грешка, Фили. Но май само така изглеждат, а иначе са плод на онова, за което и друг път сме говорили – тенденцията в българската социология агенциите да работят според близостта си до една или друга политическа сила. В случая имам предвид най-вече Галъп, известна като близка до левицата. Екзакта определено има по-обективен поглед, доколкото това е новото име на бившия Национален център за изследване на общественото мнение, НЦИОМ. Второ, тези малки на пръв поглед разлики, дават повод за някои все пак интересни изводи от текущата политика.
И двете агенции например еднозначно отчитат ГЕРБ и БСП като първи политически сили. Според Галъп обаче, ако изборите бяха днес, ГЕРБ биха получили 25 на сто подкрепа, а БСП – 14.6. Докато Екзакта казва – 27.4 за ГЕРБ и 11.1 за социалистите. На пръв поглед – близки резултати. Но обърни внимание, Фили. Според Галъп разликата между ГЕРБ и БСП е само 10.4 на сто, докато Екзакта дава 16. 3.
Това е съществено разминаване и чудесно илюстрира как една невинна промяна в рамките на социологическата грешка може да се превърне в пропагандно оръжие.

– Добре, но защо каза, че на резултатите на Екзакта може повече да се разчита, как се разбира това от самите проучвания?

– Всъщност, аргументите за това са поне три, Фили.
Първият, както казах, е миналият опит, от който не може да не си правим изводи за компетентността или почтеността на съответната агенция.
Вторият аргумент идва от по-общия поглед към ситуацията в България. Той показва, че сривът на БСП от миналата година продължава. Това се видя ясно от Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка
Вашият коментар

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/mnenia/lacheni-carvuli/41199-de-profundis-za-dps-ruskite-interesi-v-balgariya-i-mestan-chovekat-s-dosie-no-bez-dosie.html

„Ако от нещо ме е страх, това е етнически конфликт. Нито ме е страх от олигарсите, нито от престъпниците. Но истински ме е страх от етническо напрежение и етнически конфликт” – каза миналата неделя пред националното съвещания на ГЕРБ в Пловдив премиерът Бойко Борисов.
Прав е Борисов да се страхува от подобно нещо. Това е една от най-големите заплахи за страната и тя виси над главата ни като Дамоклев меч вече 25 години.
Прав е Борисов, но не защото в България има реални условия за етнически конфликт, а защото има изкуствено поддържани предпоставки за това и е много лесно той да бъде провокиран от и заради чужди интереси. Писал съм това още през 90-та, и не съм спрял да го повтарям, често се налага – ако не всяка година, то поне през година.
Истината е, че единствената сила, която не само теоретично, а и практически има както интерес, така и възможности, включително чрез преки политически инструменти на влияние, да поддържа подобна заплаха тук, е Русия.
Номерът е следният – на Русия хем и трябва България, хем не и трябва. В смисъл, не и трябва по начина, по който и трябват Украйна, Беларус и Казахстан. Или Чечня. Нито преди и трябваше официално присъединена България към Съветския съюз, нито сега и трябва официално присъединена към Евразийския.
`Що да ни хранят руснаците, като могат да ни цицат?
Но Кремъл държи на своите имперски интереси тук и изобщо на Балканите, затова има нужда България да е под постоянно напрежение. За да си лови Москва лесно рибата, в София водата трябва вечно да е мътна, трябва да тлее нещо, страната да е под тревога, хората, семействата, обществото, вечно да са разкъсани на фили и фоби, на наши и ваши, на такива и онакива.
Другият път, когато в компания някой ви каже: абе, ние сме малка страна, толкова е лесно „да се оправим”, а защо не става, сигурно защото сме лоши – спомнете си това за руските интереси. Да, ние сме лоши, проклети и много простотия си отглеждаме, но ако руските интереси ги нямаше да ни се бъркат, нещата със сигурност щяха да бъдат ма-а-а-лко по-различни.
Нашето постоянно „неоправяне” минава през реализацията на определени политики на различни нива в различни области от обществения живот и чрез различни маши, разположени на ключови позиции. Постоянно поддържаното и нарочно раздухвано напрежение може да има всякакъв Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка
Вашият коментар

Пламен Асенов, специално за kafene.net

От литературна и естетическа, което значи – и от философска гледна точка, със смъртта на Тери Пратчет си отиде епохата на Абсурда. На нейно място идва епохата на Оксиморона, който е „реализиран на живо абсурд”.
Номерът е следният. До края на ХІХ век светът си съществуваше в блаженството на обикновения Парадокс, който, въпреки реалните загадки и спънките, които поставя на хората, все пак има човешки измерения. Това време на относително спокойствие и невинност, започнало още в Древна Гърция, си отиде през 1900-та, със смъртта на Оскар Уайлд, последният велик парадоксалист.
Почти по същото време живя и твори Алфред Жари, първият истински певец на Абсурда и баща на славната наука Патафизика, създадена с цел „да се изучи светът отвъд метафизиката”. През следващите десетилетия епохата на Абсурда мина различни етапи, в които той изглеждаше все по-страховит. Дойде обаче Тери Пратчет и го описа като твърде опасна, но все пак – естествена човешка територия, в която се раждаме, живеем и умираме, поне ние, поколенията след ІІ Световна война.
Чрез поредицата си „Светът на Диска” Пратчет превърна Абсурда в нещо, с което можем да се подиграваме, а не – от което непременно трябва да се страхуваме. Или поне – можем да се подиграваме, докато се страхуваме.
Той го направи прекрасно, но май теоретично никога не си даде сметка какво точно прави и как зад света на Абсурда дебне светът на Оксиморона – иначе щеше поне да го намекне.
Лошата, не, а направо зловещата новина е, че от настъпващия сега Оксиморон трябва наистина да Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка
Вашият коментар

Гледам филм за Валенса и направо не ми се вярва в какво живяхме. Забравям понякога и май ставам мек.
Ченгеджийско-комунистическо-руска сган!
Вие никога не сте виновни. Вие никога не сте извършили нищо лошо. Вие винаги сте добрите.
Толкова сте тъпи, че дори не можете да разберете колко.
Добитъци!
А онези, които се връзват на тъпите ви номера, тях как да наречем?
И не ми казвайте, че нарушавам добрия тон.
С вас добър тон няма!
Пламен

Постоянна връзка
Вашият коментар

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian/

/Фили/ Инициативен комитет в България поиска да се проведе „обществена дискусия за съживяване ролята на Симеон Сакскобургготски в политическия живот”. Смята се, че с този нестандартен ход се цели включването на бившия цар в президентските избори през следващата година. По темата разговаряме с Пламен Асенов.

– Пламен, не е ли странен опитът да се върне Симеон Сакскобургготски в политиката, след като партията му НДСВ на практика се разпадна, а той самият е затънал в дела с държавата за част от бившите „царски” имоти?

– Може би този опит леко изненадва, Фили, но не бих го нарекъл странен – поне не в България. Тук и по-големи чудеса са ставали от това някакво си бивше величество да реши, че обществото трябва да му се помоли, за да се върне то в политиката.
Защото всъщност това означава призивът за обществена дискусия по темата Симеон – царствена заявка: помолете ме горещо и ще благоволя отново на бял кон да дойда, за да ви спася.

– Пламен, преди да влезем повече в темата за белия кон и спасението, кажи ми, защо го наричаш просто Симеон?

– Наричам го просто Симеон, защото преди 14 години, Фили, когато зае премиерския пост, той се отказа от всички претенции за трона и стана обикновен гражданин. Някои дори смятат, че трябва да бъде наричан гражданинът Сакскобургготски, както биха си се обръщали към него в следствения арест например. И сочат доста основания, че ако българската правосъдна система беше наред, това обръщение щеше да влезе в сила за известно време.
Но казаното тук, Фили, всъщност е само напомняне за фантастичната ситуация, в която се намира този човек.
От една страна, той е бивш цар – което само по себе си е абсурд. Бивш цар….. От друга – продължава да се държи като цар и иска всички да го възприемат така, което пък си е обикновена наглост. От трета страна е провалил се бивш премиер. Това пречи на каквато и да било политическа кариера, защото хората помнят как се държеше на поста си, какви глупости говореше и какви беди донесе на България. От четвърта страна, ако Симеон наистина се кандидатира за президент, ще влезе в месомелачката на една политическа кампания, която няма да му спести нищо, напротив, ще го удря максимално, защото той всъщност е твърде лесна мишена. Изобщо, Фили, не завиждам на този близо 80-годишен човек, който, воден от кой знае какви свои амбиции, изпраща царедворците си на Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка
Вашият коментар

Отиде си Тери Пратчет и ние осиротяхме. До вчера можехме спокойно да кажем, че той е най-големият жив писател на нашето време. Днес вече не можем.

Цвета и Пламен

Постоянна връзка
Вашият коментар