Петър Делчев
е писател около когото винаги е имало горещи спорове. Още при участието му на „Южна пролет” с първата му книга – стихосбирката „Луд за обичане” – той успява да разбуни духовете, учредявайки паралелна награда „Чаша жълти стотинки”, която се събира на място и се връчва на автор избран не от жури, а от участниците. Следва сборниците „Трънски разкази” и новелите „Балканска сюита”, които му спечелват много верни фенове и искрени приятели. Наскоро излезе романът му „Кастинг за Месия” – плод на тригодишен сериозен труд, който се очаква да разбуни не само обществото на четящите, а далеч по-широки кръгове. Настоящото интервю е направено в спокойна домашна обстановка в софийското село Лозен, където писателят живее със семейството си.
„Пичове и… лелки! Тая работа с писането е по-самотна от оная работа в клозета“, казва авторът на „Кастинг за месия“
– Не по-малко важно от това, което се казва в една книга, е кой го казва. Какво трябва да знае читателят за писателя Петър Делчев? – Съгласен съм, че е важно кой разказва определена история. Ако Стивън Хокинг сподели, че Вселената е създадена със замисъл, то е по-вероятно да повярваме на него, отколкото на кварталния прясно зарибен клошар-евангелист. Да се представя – аз съм продукт на петстотин годишна султанска благосклонност, замесена с велика омраза от страна на всички пре-велики сили, в последствие заквасена с мощна грижа от комунистическия интернационал.
Сега съм в последна фаза на формирането ми като генетична историко-географски обусловена мутация. Като таква, към днешна дата, съм силно обслужван от слуги на народа, които, за съжаление, ми искат по-голям бакшиш, отколкото е цената на услугата „ българско гражданство”. И като капак на всичко искам да пиша романи в страна, в която реализиран тираж от хиляда броя е постижение.
– Все пак да кажем няколко думи за това, което сте извън писането. – Имам едновременно първа и последна съпруга и две деца. Опитвам се да ги храня, като работя с двете си ръце, но не с писалка. Това е честен труд. И пиша между надниците, които сам си плащам. Нямам банкова сметка, защото нямам спестявания, нямам кредит, защото ненавиждам лихварите, нямам застраховка „живот”, защото не искам ресто от живота – живея го лакомо, без резервен план. Нямам пенсионни вноски, защото мисля, че е извращение при средна възраст 72 години за мъж да трябва да работи до 68, накъдето вървят нещата.
– Тематиката на новата Ви книга би ли заинтересувала един гражданин на света? – Бих конкретизирал, че тематиката на книгата внимателно заобикаля чисто нашенските проблеми. Те са в следствие на по-глобални процеси и именно тези процеси са под лупа в „Кастинг за Месия”. Опитал съм се да пресъздам за глобалния читател една осъзнато уникална гледна точка – тази на населяващ Балканския полуостров индивид. Но не през призмата на байганювщината или гастербайщината ни. Аман! Ракурсът е друг, особен, защото ние виреем върху цивилизационния разсед между Изток и Запад. По вяра сме западняци, по манталитет сме ориенталци. По минало сме комунистическа диктатура, по настояще сме финансово закрепостен пролетариат. Ние сме най-пренебрегваната и омаловажавана част на Европа. Предназначени сме за трето качество работна сила и първичен буфер между Исляма и Запада. Тези твърдения защитавам в книгата си, сега и тук няма да им адвокатствам отново. Ще напомня, че американците дъниха съседна Сърбия заради няколко свирки, а ние се спотайвахме страхливо и се ослушвахме за дребни похвали. Това не е историческа грешка, защото историята се пише от победителите, а ние не присъстваме дори в бележките им под линия. Нашата гузна мълчаливост е морална грешка, а те се записват в големия цивилизационен тефтер.
– Романът Ви третира проблеми на християнството. Защо точно тази тема Ви вълнува като творец? – Тя ме вълнува като човек. Защо най-разпространената религия в света е разцепена от хиляда години?! Какво ще стане, ако се обедини?! Това изобщо възможно ли е –какво разделя християните?! Какво разделя религиите изобщо?! Какво имат да делят религия и наука?! След къртовски труд се спрях на наглед малка пробойна в християнската доктрина. Разчоплих я, изгризах около нея, разкъртих сърцевината й и вкарах в дупката динамит. Читателите държат фитила. Ако са готови – ще срутим света и ще го построим отново. Ако не са готови – леви-десни и бегом-марш към Куелю и клонингите му. Тия хорица не са лоши писатели, но са продукт за консумация от хора, които не дават седемдесет процента от надника си, за да се нахранят. Несъзнателните ни опити да се идентифицираме с подобна прослойка правят куелювците вървежни.
– Как се разработва подобна тематика, изискваща огромно количество начална информация? – Изнурително. И неповторимо. С кратки проблясъци и с месеци на отчаяние. С четене на хиляди страници и задаване на откровено болезнени въпроси, един от които се върти като рефрен: „Аз ли съм идиот или светът е идиотско място за живеене?!”
– Как разбирате кога е време от етапа на проучване да се мине към самото писане? – Лесно. Започвам да се чувствам едновременно подгизнал от идеи и издут от нетърпение да ги развия. Усещам, че ако не започна да пиша ще се разцепя. Създавам героите си като в сън – виждам ги, говоря с тях, плача и се радвам с тях. Раждам ги един по един – до последния. После ги пускам в сюжета, като картофи в тенджера, и гледам какво ще се случи. Описвам го, доколкото смогвам. След това всичко започва отначало – търся сюжетни пробиви, други възможни решения. И пак отначало – вкарвам поезията, доколкото мога.
– Какво очаквате от читателя? Може ли тази книга да забавлява? – Половината читатели ще ме замерят с книгата, а другата половина ще се замислят. После ще си разменят местата. Накрая ще разберат, че вероятно трябва да я прочетат отново. Евентуално ще се уморят от мен. И тогава някоя моя идея ще ги шамароса яко. Това е литературата, такава, каквато аз я разбирам – два яки шамара и главата ти сочи под оня ъгъл, под който авторът иска да гледаш. Това е.
– Как Вие бихте определили романа си жанрово? – Някакъв вид геополитически трилър ще да е. Но жанрът не е толкова важен, колкото посланието на книгата, а него бих определил като художествено предупреждение.
– Действието се развива в бъдещето, но там са проектирани всички проблеми на съвременния свят. Трудно ли е да се пише за събития които ще се случат след 40 години? – Много точно казано – бъдещето е продукт на днешните проблеми. За правилната нагласа към разглеждането на подобни теми се опитах да вляза в ролята на историк от 2054 година, който разглежда чисто научно началото на 21. век. Нещата се насложиха едно след друго, от базата данни на днешния ден оформих възможен свят. Скоро написах по повод на неосъществен редактор на „Кастинг за Месия” следното: „Добрият писател увлекателно описва света. Великият създава светове”. Ще ми се един ден да поканя читателите в свой свят, в който те няма да търсят из шарките на фототапета къде са снадени парчетата, а ще ми вярват, че съм отворил прозореца.
– Преходът от любителското към сериозното писане със сигурност не е лесен. Как един човек с влечение към писането става писател? – С работа, работа и работа. Влечението към писането е началото, но преди началото е влечението към четенето. Писателят се различава от графомана по труда, който хвърля в „постпродукцията”. Затова пак казвам – работа, работа, работа. Оттам насетне си е Божа работа.
– Вие като професионален писател ли се определяте? Има ли професионални писатели у нас и по-добри ли са от „непрофесионалните”? – Едно време мислех за себе си като за алпинист. В определени периоди си внушавах, че съм бизнесмен. Сега мисля за себе си, като за писател – значи съм такъв – добър или лош. В България има професионални писатели, които правят хляб от мастилото. Правят и отчисления за пенсия върху получени за конкретно тази си дейност пари. Похвално! Това са истински, завършени професионалисти! Но, доколкото знам, писателите се делят на два вида – можещи и неможещи. У нас при смешните тиражи е трудно да поминуваш с писане на художествена литература. А ако се опитваш да го правиш е много вероятно да се превърнеш в конюктурен лакей на масовия вкус или в занаятчия, който бълва продукция за сметка на качеството й.
– Как се оценяват творците у нас, има ли ясни критерии и какви са те?- Огромният проблем на литературата по географските ни ширини е липсата на адекватна критика. Няма общопризнати литературни стожери – хора или организации, които да са встрани от творците, да не си пият кафето с тях, а обективно и публично да ги оценяват. Тук трябва да се отдаде заслуженото на блогърите и сайтовете, но те все още не са обществени медии. А иначе наблюдавам явление, което мога да нарека „литературен клиентелизъм”. Има клики, сдружения, обединения, кръгове, кръгчета и гевречета, сформирани на приятелски начала или по конюктурни принципи. В подобна нездрава среда членската маса взаимно се самочете, самонасъсква и активно самонасърчава.
Пишещите се диференцират главно по векторите „наш’те” и „другите”. И всички претендират, че са ядрото на новата творческа вълна. Да си им го река веднъж и завинаги: Пичове и… лелки! Тая работа с писането е по-самотна от оная работа в клозета. И в него, както и в литературата, със сдружаване не става нито по-лесно, нито по-велико. Само по-миризливо от човъркането. Толкоз. А на въпроса за критериите – тук е призвано да се намеси конкурсното начало. Ами намесва се. Конкурси да искаш по татковината! Читалищни, общински, регионални, пасторални, национални… Повечето са смехотворни. И най-тарикатските са тия, в които нещо общо с журирането има старият, така наречен „казионен” съюз на писателите. Да, без бой си казвам – член съм. И чакам, ама какво чакам и аз не знам… Предполагам, че чакам да разбера дали Николай Петев, е необходимо зло или последният мохикан. Конкурсите като цяло са трагедия. Пример: община „Елин Пелин” и СБП обявява национален конкурс по случай нещо си на Елин Пелин.
Пистите са две: награда за разказ на тема селото; награда за книга на същата тема. Пращам разказ от още неиздадената към онзи момент „Балканска сюита” и „Трънски разкази”, като книга. След няколко месеца се обявяват наградите, но за мое удивление те са за КЪС разказ и ЦЯЛОСТНО ТВОРЧЕСТВО!!! Печелят ги двама господа, които по една случайност живеят в общината и общата им възраст е близо двеста години! Единият се нуждаел от операция, а другият от нещо си… Хубаво де, ама защо не им дадохте парите – по два бона, директно, ами ни губите времето?! Пример: национален конкурс „Елиас Канети”. „Трънски разкази” достигат последната фаза – номинация за наградата с още две книги – „Дзифт” и „Черната кутия”. На мен ми се казва, че самата номинация е вече признание, да съм рахат, но няма да спечеля. И не спечелих. Звъннаха ми скоро след конкурса няколко непознати за мен хора от журито. Поздравиха ме за книгата, били гласували за нея, но била много сплотена литературната сила зад Алек Попов, направо непробиваема. Особено пък от никому неизвестен автор, който даже не е от „писателските среди”. Нито съм виждал Алек Попов, нито съм чел „Черната кутия”. Предполагам, че си заслужава наградата. Но ми остана кофти вкус в устата, солен, като да са ми вкарали няколко тупаника в зъбите. Пример: Същата година се обявява национален конкурс на името на Хайтов. Викам си – тука съм в десетката! Хем разкази, хем селска тематика. С номинация на „Елиас Канети” няма как да не съм със стойностна книга.
На обявяването на наградата става някакъв чичко, сочи за победител една симпатична женица и се мотивира, че от десет години били с авторката бюро срещу бюро в някаква редакция, по съвпадение! – на някаква си медия, която дава наградата! И както си седели те десет годинки очи в очи, нашичкият бил доволно облъчен от идеите, застъпени в книгата, та ги знаел не от сега, ами от по-напреж… Звучеше безапелационно. Колкото и нескромно да звучи и до днес мисля, че „Трънски разкази” заслужаваха наградата. Не аз, а разказите, хващаш ли разликата?! Все едно – купих си и прочетох наградения роман, към днешна дата преведен и в странство. Авторката е великолепен разказвач! Има образи, метафори, каквото ти сърце иска. Но няма роман, кексът не се е вдигнал. Пак имах чувството, че ме дънят в зъбите. Този път и с ритници, както казват Илф и Петров. Спрях да пускам книги на конкурси. Не че някой е забелязал невъобразимата ми липса! Но се забелязва друго – всички драскащи сме в кюпа и сме потърпевши. Няма по-добри и по-лоши, докато някой не продаде един милион, два милиона, петдесет милиона копия по света! Да вземе един Нобел и да дойде да му тресна с кеф един зад врата, ако е мъж, или да целуна ръка, ако е дама, пък после и да се поклоня доземи! И не заради Нобела, защото той е по-скоро политическа договорка, а заради световната разнородна и разностранна читателска маса, която си убедил, че ставаш за четене. Нас тук ще ни финтираш някакси, ще продадеш две, три, пет хиляди копия. Но за глобален пробив трябва да си можещ на квадрат, последователен и да си посочен с пръст от съдбата. Или поне същата да ти бие един шут в задника и те изстреля в орбита. А там, ако имаш собствено гориво, да закръжиш като второ слънце.
– Може ли произведение на български автор, написано на български език да стане световен бестселър? – Нали това казах – може, разбира се. Но трябва да е два пъти по-добро от това на привилегированите английско или испаноговорящи писатели. Трябва да е мощно и неизбежно като библейски Потоп. И когато бъде изпратен гълъб, за да провери дали има спасителна суша, гълъбът трябва да бъде опечен и изяден. Тогава ще ни забележат на световния литературен небосклон.
