На книгата попаднах „случайно“. Стоеше си на рафта дълго време и ме подканваше да посегна към нея,но аз не смеех .Един хубав летен ден, реших да експериментирам. Грабнах я,отворих на произволна страница и зачетох. Намерих толкова прилики с моята действителност и с действителността въобще, че започнах да чета. Увлякох се. Преводът е много добър. Картините- живи и наситени. Езикът – силен и много въздействащ. Метонимията с реалния живот е повече от очевидна,но за да бъде добре уловена трябва да се чете бавно. По този начин вникваш в смисъла и долавяш всички образи и детайли.
Книгата е „Гам“ на Ерих Мария Ремарк. Страдал е отчаяно по Синия ангел Марлене Дитрих. Безумно влюбен Ремарк изписал над триста писма до нея, в някои от които иронично говори за героинята си Гам. В увода на романа цитира едно от тях:
Само погледнете Равик: издраскан,милван,обсипан с целувки и оплют. Аз, Равик, съм виждал много вълчици, които умеят да променят външността си, но познавам само една такава пума. Прекрасно създание! Способна е на прелестни метаморфози, когато лунната светлина засияе над брезите.
Видях я като дете,когато беше коленичила на брега на едно езеро и говореше с жабите. И докато тя говореше,на главите на жабите поникнаха златни корони. В нейния поглед се криеше такава сила на волята, че жабите не се превърнаха в крале.
Видях я в една къща, когато с бяла престилка приготвяше бъркани яйца.
Видях пумата като разярена тигрица, като непокорна Ксантипа, чиито дълги нокти се приближаваха към лицето ми.
Видях пумата да си отива и исках високо да изкрещя, за да я предупредя, но не биваше да си отварям устата.
Приятели мои, наблюдавали ли сте някога как пумата, подобно на пламък,грациозно се вие пред мен? Какво? Казвате ,че нещо е станало с мен? Че на челото ми гнои отворена рана и съм изгубил кичури от косата си?
Така се получава с този, който живее с пума,приятели мои. Те понякога дерат, когато искат да те погалят, и нападат човека дори и насън.
Искам да споделя още няколко пасажа..
“ Ти си като прилив, красив, помолещ, който се удря в дигата. Докато дигата издържа, той се разбива на пяна и се превръща в нежен прибой. Обича дигите и ги обгръща със своята дива бяла любов. Но тази любов е разрушение. Примамва и приласкава, напада и разкъсва с нежни ръце, докато парче по парче разкърти дигата и тя пропадне в лапите му. Но после той продължава през нея, воден от желанието да върви напред, да се разпенва, докато открие друга дига, която може да обгърне и разпени с пагубната си любов,докато не разруши и нея. Състоянието на дигата е известно сама на пазача, а не и на прилива; защото точно когато е най-любвеобилен, гибелта е най-близка“…
“ Случайността е една от формите на съдбата – може би по-възбуждаща – но за сметка на това неизбежна…Важното на случайността е необмисленото отдаване. То става сляпо, без да бъде анализирано-кой от нас е по-объркан и лесно ли може това объркване да се превърне в напрегнато очакване на тегленето от лотарията…
По-ценно е да се наслаждаваш до самозабрава на мекото отражение на лилиите в калайдисани вази, отколкото с часове да размишляваш над смисъла на красивото. Настроенията правят живота безкраен. Способността на човек да се извиси до тях е дар божи.“
„Зад този комплекс- любовта- зейва цяла пропаст. Опитвали са се да го покорят с цветовете на понятието и да опашат с градини кратера му. Но той винаги се облещва- гол и див, и неудържимо сграбчва онзи, който доверчиво му се е отдал. Себеотдаването означава смърт, а за да притежаваш трябва да избягаш. Под цъфналите рози се криеше остра сабя. Тежко на онзи,който се доверява. Но тежко и на онзи,който е разкрит. Трагедията не е в резултата, а в нагласата. За да спечелиш, трябва да загубиш; за да задържиш- да пуснеш на свобода. Не прозираше ли тук тайната, която отличава знаещите от начинаещите? И не беше ли познанието за трагизма на тези неща точно тяхното преодоляване? Познанието никога не води до свободно овладяване ; неговите граници стоят твърдо върху действителното. Причинно-следствената връзка и съдбата са неговите регистри. За знаещия,обаче, действителността не е нищо повече от символ; зад него започва кръгът и безкрайността. Това беше дяволски символ; защото боговете бяха весели и хитри. Колко ужас се криеше в тази веселост; колко бодли се криеха под цветовете! Нима има нещо по-змийско от живота ?”
следва продължение…
