Когато преди няколко дни Станимирова ме заклещи във входа, точно до пощите, си помислих, че иска пари за режийни, та бръкнах в двата си джоба и ги извадих навън – демек – нямам. Усмихвах се мило и бях готов да и обещая каквото пожелае, стига да разкара огромните си цици от светогледа ми. Тя обаче не се трогна, изведе ме навън, навря лицето ми в студеното стъкло и каза: „Чети!” Бележката висеше залепена отвътре до входната врата така, че написаното да се вижда отвън. Не бях обърнал внимание, нали все бързах.
Мрън-мрън, почнах, на 20 ти този месец, от 20 часа, в магазин 5 ще се проведе събрание на входа с дневен ред… Таман да засричам по изредените точки, тя ме обърна и кресна майчински:
– Коя дата сме днес, Котаранче? – Жена ми ми вика Котаранче, веднъж се изпусна в асансьора докато се возехме с Петракиева от петия и после процесът се оказа необратим.
– Мииии – проточих.
– Не ми микай, не съм твойта „мишчица”! (Аз така викам на мойта мишчица – оная дето ми вика Котаранчо – викам й Мишчица. Това обаче трябва да са го чули през отворената балконска врата, щото навън аз съм много внимателен по принцип.) – Двадесети, Котаранче, двадесети сме!
– Ама дали сме този месец? – плах опит за шега от моя страна. Оказа се грешка – тя се разсмя истерично, като при това инстинктивно ме придърпа към себе си. Двете й цици започнаха да ми нанасят равномерни удари – лев, десен, лев, десен. Съдейки по тежестта им, тази жена си колосва сутиена с олово. Темето ми почукваше по джама с настойчивостта на превъзбуден кълвач.
– Двадесети този месец, двадесет часа и петдесет и осем минути. Не само не четеш, ами и часовник не познаваш. Айде с мен. Ти си последният кръшкач – другите вече ги залових. Провалихте началото в 20.00 ама по закон се отлага за след час – и ме помъкна към магазин 5.
Там вече ни чакаха. Мъжът й – домоуправителят Станимиров – отключи вратата на магазина и ни пропусна да влезем, като прикривaше с мършавото си тяло евентуалните пролуки, през които биха могли да се измъкнат, изтекат или се изпарят затворените вътре съкооператори. Не че някой се опита – бедните хорица, преседяли цял час в компанията на домоуправителя, дори дишаха с отегчение. Влязох гордо, все едно съм дошъл по собствена воля и на собствен ход.
Значението на всеки от собствениците се определяше от процентите, които притежаваше в сумарната собственост на тази сто процентова измама, наречена Общо Събрание на Етажната Собственост. Бях доста уязвим с моите 3,14% тежест на глас, но се утешавах с един много важен, макар и неформален показател, по който направо стържех тавана – моята кола беше трета в класацията от двадесет и петте, притежание на шестнадесетте апартамента от входа. Десетгодишният ми мерцедес (с вид на седем годишен, обаче) даваше сериозни предимства пред опела на Петракиеви и старата руска бракма, която уж никой не припознаваше за своя, но аз бях виждал Станимирова да налага пъпчив младеж крещейки: „Защо пипаш на хората движимата (ха ха ха) собственост, бе кретен? Стопове от ладичка му се приискали, хулиган с хулиган, ще ме караш да тичам от осмия етаж за норматив, гамен с гамен, ще ми показваш среден пръст, ти на мене, дето мога да съм ти ба… майка.”
– Събрахме се! – каза Председателят, ама така и не извади ракия. – Така, да караме по закона. Събранието ще председателствам аз, протоколчик – другар… госпожа Станимирова, който е съгласен, така, против – няма, приема се. Събранието е легитимно, Контролният съвет Петракиева може да потвърди. Точка първа – Кой пикае в асансьора? Точка втора – Кой краде това-онова? Трета – Мерки срещу тези, дето не си плащат режийните. Други точки – няма! Който е съгласен – моля да гласува. Единодушно – приема се.
– Чакай бе, как единодушно, аз не гласувам! – беше пискливият гласец на Колев – собственик на апартамент 2 и магазин 5. – Нали трябваше да разгледаме моята молба да узаконим допълнителния покрив над входа на магазина?
– Какво значи трябва, бе Колев? Има ли го в съобщението на входа, както си му е реда, седмица по рано да се обнародва, както си му е реда, да не съм го измислил аз този закон, законите са за това за да се спазват, докъде ще стигнем ако не спазваме законите…
– Има го, как да го няма.
– Ми не знам, бе Колев, в моя екземпляр го няма. А това, че някой гамен го е дописал на съобщението на входа, при това с химикалка, и забележете – с правописни грешки – това ни най-малко не касае нашето събрание.
– Гад мръсна, – Колев се беше запенил, пръскаше слюнки на два метра и двадесет и седем сантиметра околовръст. – Нали ти ми каза да го допиша, бе!
– Така ли, я ми припомни, кога е било това, ти с кого беше, с някой от съкооператорите ли, или много удобно ще се окаже, че си бил сам, само дето сам в твоя случай нищо не значи, тъй като ти, доколкото аз преценям, почти никога не си сам. Докато говорехме бели мишки ли тичаха по коридора или червени слонове пълзяха по стените, а Колев? – Станимиров беше напълно спокоен, даже не влагаше сарказъм в думите си. Само лека загриженост.
– Т-т-ти т-т-ти – Колев почервеня, главата му се изду като плондер.
– Хайде сега, стига дава заето като телефон на Софийска вода. Другия път ще ти разгледаме казуса, ако все още е актуален. Сядай сега и да караме по същество – Кой пикае в асансьора? Някакви предложения?
След половин час дебати се оформиха две мнения, изразени от групата на ползвателите (тези от третия етаж нагоре) и групата на неползвателите на асансьора (тези до третия етаж). Последните твърдяха, че в асансьора пикаят тези които го ползват, защото е логично човек да пикае в асансьора докато се вози в него, къде се е чуло и видяло да се пикае в спрял асансьор. Обратното твърдяха онези от четвъртия до осмия етаж – демек ползвателите. Според тях в асансьора се пикаело когато е на партера, правели го неползвателите, кой е луд да пикае ако ще трябва да търпи тази смрад докато се вози, ония го правели нарочно. Стигна се до гласуване, и понеже тези от горните етажи бяха повече, бе прието с вишегласие, че в асансьора пикаят собствениците на апартаменти от първия до третия етаж. А също се прие, че ще се извика фирма за почистване, обеззаразяване, обезмирисяване, дезодорация и одоризация на асансьора, също и за подмяна на най-долните бутони, три на брой, явно „овъглени, защото са дали на късо при обливане от скверните струи…” „Понеже мочката е солена и е електролит, затова.” – така обясни явлението Станимиров, чувствайки се длъжен да прикрие факта, че самият той ги бе разтопил със запалка, за да не ползват асансьора неползвателите. Глупакът – не ме питайте откъде знам това – бе започнал от най долния бутон, без да му дойде наум, че това е бутона за партера. Сметката, разбира се, следваше да се поеме от загубилите вота. Всичко беше насъщно протоколирано. Дааа, Станимирова и Петракиева щяха да минат с мокър парцал и белина и щяха да разделят парите от името на измислената фирма, знам им аз игрите.
По втора точка от дневния ред, до която се бе стигнало след зловредни слухове, както спомена Председателя, стигнахме до единственото обяснение на тайнственото изчезване на крушките от коридорите и асансьора – във входа се е заселил зъл дух. Същият изразява недвусмислени сексуални желания, драскайки мръсотии по стените, забележете – в мерена реч, а също краде саксии от междуетажните площадки и дори е отмъкнал старата печка, запречваща входа към мазетата в последните седемнадесет години. И по тази точка си имах версия, щото аз крушките тайно ги бележех, та се „светнах” какво се случва, след като започнаха да се появяват отново уж като „нови”. А печката изчезна ден, след като Петракиева видяла Станимирова да говори с някакъв ром, но след време този факт се покри, и дори безсрамно отрече. А мръсните надписи ги пишех аз, със същия флумастер, дето бележех крушките. Тя, Станимирова, преди да започне да ми вика Котаранче, ми викаше „поете”, при това с намигане, демек „знам, ама си трая”.
– Да преминем към точка трета… – Станимиров направи драматична пауза, гледайки, кой знае защо, към мен.
Точка трета всъщност бе черешката на тортата. Всички бяхме абсолютно наясно кой колко дължи към общата каса – от една страна защото го имаше черно на бяло на табло във входа, написано с ей такива огромни букви и още по-големи цифри, от друга – защото няма как да забравиш нещо, което ежедневно ти се напомня устно, писмено и дори визуално. Аз например отдавна съм свикнал с разкриващата се от прозореца на спалнята ни гледка – грозно изрисувано розово прасе на кафяв фон и надпис на гърбината – „Свиня такава, ДЪЛЖИШ – ………лв…….ст.” На празното място се лепяха яркожълти картончета с цифри. Тази сутрин бяха 42 и 28. Мечтаех да завали, тогава агитационните материали се прибираха, защото бяха от картон и аз можех на воля да наблюдавам как готината комшийка от отсрещния блок пуши на балкона, гледа ме със замечтан поглед и в очите й се чете мрачно безебие…
– По тази точка е постъпило предложение от другар… пардон, госпожа Станимирова, което в резюме, за да не ви го чета цялото, гласи, че трябват спешни мерки към престъпниците, дето не си плащат режийните и се предлага да се използват специални скоби за врата, нещо като тези за неправилно паркиране. Поставят се отвън и не позволяват на вратите да се отворят. Предлагам прагът на търпимост да се фиксира на 42 лева и 28 стотинки. Възражения – няма, приема се.
Аз, разбира се също гласувах, въпреки, че бях прозрял пъкленият им план, но всъщност не ми пукаше – начи, за мен скобите бяха безмислени, защото всички имаха допълнителни бронирани врати, дето се отварят навън, а аз – не. Вратата на моя апартамент си се отваряше навътре. Тъкмо да се зарадвам, когато Станимиров хитро се подсмихна:
– А на Иванчев, известен в определени среди като Котаранчо! моля ви се! му слагаме допълнителна метална решетка с пари от общата каса, като сумата следва да възстанови.
Петракиева се захили ехидно, а аз помръкнах. Гадове. Това явно е било предварително съгласувано. Но ще ми паднат те…
– Не съм съгласен – извиках пламенно.
– Какво не си съгласен, Писанчо? – попита нежно Станимирова.
– Не съм съгласен да се гледат котки и кучета в апартаментите! Петракиева да натири помияра, дето вие на луна от балкона й, ти Станимирова – също, ако обичаш, да разкараш косматото същество, дето прилича на увита в губер футболна топка. Докога ще търпим косми по стълбите?
– Чакай малко, миличък. Ти както си го подкарал, що не се обявиш и против хамстерите – мръсницата визираше моя хамстер Хамаз, който редовно бягаше от аквариума и като същи терорист плашеше мирното гражданство. Само на Колев хич не му пукаше, той си имаше негови талибани. Това, което съкооператорите, а дори и ръководството още не знаеше, бе фактyt, че преди два дни Хамазчо стана жертва на научните амбиции на моя малкия идиот – след напълно успешна мозъчна интервенция с последвали усложнения.
– Ми да, против всякакви животни съм. Тук е за хора, не е за всякакви гадни твари… Край. Който е съгласен да гласува, против няма – приема се, да се протоколира. Чу ли, Станимирова – не се мотай, а пиши! Никакви песове, котки и гризачи!
Настана суматоха, никой не смееше да повярва в проявената от мен безумна смелост. Скокнах и гордо си излязoх, затръшвайки вратата. Десетина минути по-късно ги видях от балкона да напускат магазин номер 5 и по гузния начин, по който моментално се разотиваха, трябваше да се досетя, че нещо не е наред.
След три дни получих призовка да се явят господин Котаранчо и госпожа Мишчица в районното полицейско управление за справка. Въпреки явното неуважение към нашето семейство, в уречения час, като едни съвестни граждани, изпълнихме нареждането. Посрещна ни симпатичен полицай с мустаци и вид на добродушна бъчва (може би това определение ми хрумна заради друго, не точно заради формата на тялото), който ни връчи заповед за напускане на собственото ни жилище в едноседмичен срок. Беше придружена с протокол от решението на Общото събрание, в който ми се съобщаваше, че аз – Иванчев, известен още като Котаранчо и моята благоверна – известна на широката общественост с прякора Мишчица, сме преминали всякакви граници и трябва да бъдем прогонени. Ръсели сме косми по пода и мръсотии по стените на входа, пикаели сме в асансьора и не сме си плащали режийните. Решението било взето единодушно. Дори аз съм гласувал „за” като преди това съм порицал себе си с думите: „Тук е за хора, не е за всякакви гадни твари!”
В полицията ми обясниха, че по „Закона за етажната собственост” съкооператорите ми имали право да искат това от нас, а тя – полицията, нали, е длъжна да пази правата на гражданите. Що се отнася до кучето на Петракиева – по документи се водело биоаларма, казаха, а недоразумението на Станимирова й е предписано от личния лекар – да й отнема отрицателните емоции.
Да ви кажа право изобщо нямаше да ми дреме за някаква си заповед, но докато се разправяхме с властите, дето мислят за гражданите, се оказва, че някой е монтирал скоба на вратата на нашия апартамент. Отвътре. Сега временно сме се настанили под козирката на Колев, доколкото разбрах, неговият въпрос все пак е бил преразгледан и решен положително. Така че, гледаме с оптимизъм напред. Щастливи сме. Тук „Законът за етажната собственост” няма юриспрудквобеше, но напоследък едни общинари ни заглеждат подозрително, та явно ще искат тротоарно право. Кво му е арното не знам, ама много го обичат това общинарите. Тия, да ви кажа, нямат грам мозък. Абе, къде е малкия?
