Да простим, значи да престанем да търсим наказание или възмездие за вината на някой човек. Прощение означава искане, желание, което може да бъде насочено в три направления :
акт на желанието на един човек, (който прощава) да премахне злото в отношенията си с друг човек;
желанието на човека,( който иска прошка) да бъде оневинен за злото, което е сторил;
и желанието и възможността Бог да не зачита греховете, които сме направили , след като ги изповядаме и заявяваме, че не искаме да ги правим отново.
Каква е ползата ни от простителността и какво става, ако не прощаваме? Решението да простим ни освобождава от яда и омразата, от непрестанното самонаказване и ни позволява да неутрализираме отровните емоции, които ни парализират. Последиците от непростителността са изключително тежки. Психичните емоционални състояния като гняв, обида, разочарование и др. п., които се получават при лоши взаимоотношения между хората, пораждат неспокойствие, враждебност, злоба, омраза, чувство за вина, желание за отмъщение. С времето те разрушават нашият мир и душевно равновесие, често провокират психо-соматични заболявания и лишават живота ни от радост . Омразата – най-гибелното, най-нездравословното чувство, може да бъде победена единствено чрез прошката. Освен това прощението е условие за:
успешна молитва: „И когато се изправите на молитва, прощавайте, ако имате нещо против някого” (Марк 11:25,26).
И ние да получим прощение. В молитвата „Отче наш” Христос ни поучава ”и прости ни дълговете, както и ние простихме на нашите длъжници” (Матей 6:12) и продължава: ”Защото, ако вие простите на човеците прегрешенията им, то и небесният ви Отец ще прости на вас. Но ако вие не простите на човеците прегрешенията им, то и вашият Отец няма да прости вашите прегрешения” (Матей 6:14,15).
Защо ни е трудно да прощаваме? Поради атеизма по времето на социализма при възпитанието на децата прошката не се включваше като необходимо и нормално поведение. Това налага, повярвалите по-късно деца да се учат на това, като нещо ново и непознато.
Прекалено много държим на материалното. Материалистичните възгледи пречат за прилагане на прошката , тъй като в много случаи това изисква отказ от материални блага.
Необходимостта да се съпротивляваме на лукавия, на когото не харесва нашето хармонизиране, а се радва, когато има противопоставяне и лоши взаимоотношения помежду ни.
Не сме свикнали да пречупваме нашето Его. Хуманистичния възглед, който до голяма степен владее в света, издига на пиедестал личността, чийто девиз е „вярвай в себе си”. Личността в повечето случаи не е свикнла и не желае да пречупва своето Его. Решението да простим обикновено се сблъсква с честолюбието ни. Трябва да оневиним виновника за нашето огорчение или нараняване и да признаем неговата гледна точка, неговата слабост и да се подчиним на Божието изискване. Така както Христос каза от кръста: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят” (Лука 23:34) да загърбим огорчението и гневните мисли, да приемем, че не нашето мнение трябва да възтържествува непременно.
Непростителността е навик да оправдаваме себе си и да прехвърляме вината върху друг. Не му се иска на човека да признава грешките си. Още от грехопадението е така – Адам обвини жената, тя обвини змията, зад която всъщност стои Сатана – истинският подстрекател. Разрушаването на навика предизвиква чувство на дискомфорт, който възпира акта на прощаването.
Как да постъпваме, когато трябва да прощаваме? Осъзнаването на необходимостта от прощение и от подчинение на Божието Слово трябва да ни доведе до решение за безрезервно и пълно прощаване, така както Бог прощава. „Бъдете един към други благи, милосърдни ; прощавайте си един на друг, както и Бог е простил на вас” (Ефесяни 4:32), прощавайте си всички прегрешения не само с думи, но цялостно и от сърце. Библейският Йосиф, например, имаше сериозно основание да е обиден на братята си, но неговото сърце, въпреки преживените страдания и изпитания за дълъг период от време, отдавна искрено им беше простило.
Какво трябва да направим? В зависимост от обстоятелствата начините са различни. Най- добре е да се срещнем лично или ако другият е далече – чрез съвременните комуникационни средства. Преди да пристъпим към решителния акт в молитва да изискаме сила за прощение и подходящи обстоятелства. Да се опитаме да си представим възможно най-реално ситуацията и да си подготвим думите. Вярно, че никога няма да е точно така, както предполагаме, но все пак – ще бъдем подготвени.
Как да разберем дали сме простили наистина и напълно:
ако се почувстваме по-добре,
ако предишните мисли и чувства не се връщат или са приглушени,
ако имаме усещането, че проблемът вече не ни тормози и даже изпитваме милост, съжаление или любов към човека, на когото сме простили.
На кого да прощаваме? Тъй като всеки човек греши, това значи, че трябва да прощаваме на всеки. Затова Христос казва от кръста: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят” (Лука 23:34). Примери за най-трудни обстоятелства за прощение са, когато Христос прости от кръста и дякон Стефан – на своите убийци.
Кога да прощаваме? Най-добре е да прощаваме веднага, на момента, тъй като колкото повече отлагаме, толкова повече негативните мисли и преживявания се вкореняват и разширяват, което ще затрудни по-нататък акта на прощението. Не трябва да чакаме да ни искат прошка, както и не трябва да отказваме да приемем прощение, ако е отправено към нас.
До колко пъти да прощаваме? На въпроса на Петър: „Господи, до колко пъти , като съгреши брат ми да му прощавам? До седем пъти ли?” ” Исус му рече: Не ти казвам: До седем пъти – до седемдесет пъти по седем” (Матей 18:21-22). От тук разбираме, че прощението не е еднократен акт, не е един път завинаги, а колкото пъти се наложи.
Как действа Бог относно прошката? Ние може да простим постъпката, да пренебрегнем нараняването, обидата, да не държим сметка на ощетяването и т. н. но не можем да опростим греха на този човек, защото единствен Бог може да прощава греховете: „Признах греха си пред Тебе и беззаконието си не скрих, казах: Ще изповядвам на Господа престъпленията си; и Ти прости вината на греха ми” (Псалми 32:5). В това ни уверява и апостол Йоан: „Ако изповядваме греховете си, Той (Бог) е верен и праведен да ни прости и да ни очисти от всяка неправда” (1Йоан 1:9). Христос, като видя вярата, с която приятелите бяха донесли паралитика рече: „Човече прощават ти се греховете”(Лука 5:20).
Нека не чакаме Бог да създава екстрени ситуации за да ни подсеща да прощаваме, а да прощаваме доброволно, за да спим спокойно и да не се чувстваме виновни. Да пристъпваме към прощението като наш дълг към Бога и към другите и плахите опити в началото да станат естествен навик, а простителността – характерова черта на личността ни.
Ан. Василева е педагог по професия. Обръща се към Бога през 1990 година. Посещава евангелска църква в София. Участва в служение на деца – сираци. Занимава се с литературно творчество от 2000 г. Нейни публикации могат да се срещнат в женското християнско списание Лия, в църковен бюлетин и други. Публикува статии на християнска тематика в настоящия сайт от 2012 година.
