Жан-Франсоа Лиотар (1924-1998) – теоретик на постмодернизма, пише „Постмодерна ситуация“. Прави критика на просвещенската логоцентрична мисъл, преоценка на идеята за плавното историческо развитие, за единната цел на историята и на представата за цялостния субект, критика спрямо метафизичната философия срещу метафизиката въобще, като под метафизика се разбират логичните връзки и отношения, представата за еднопосочност, за причинно-следствено развитие по неотменния път на неминуемия прогрес.
Отричайки „големите разкази“ (в историята и литературата), Лиотар акцентира върху основните моменти на постмодерната наратология: наративната функция губи своите показатели – големия герой, големите опасности, големите описания и голямата цел. Лиотар отрича реализма, който е призив за ред, единство, идентичност, сигурност и популярност. Според Лиотар постмодерната наука създава теория за своята собствена еволюция (отричаща постепенното и плавно развитие към прогрес) като прекъсваема, катастрофична, парадоксална. Тя произвежда „не познатото, а непознатото“, определя пътя на логиката като паралогика.
Постмодерната наука е едно търсене на нестабилности. След Втората световна война научното мислене, според Лиотар, е в криза, която идва от вътрешната ерозия на принципа на легитимация на знанието. Налице е преминаване от социалните колективи към маса, съставена от индивидуални атоми, хвърлени в едно абсурдно брауново движение. Представата за едно загубено „органическо“ общество извежда Лиотар до интересни съвременни постановки. В духа на постмодернизма Лиотар съчетава своите социални виждания с централната роля на езика. В търсене на пътища за излизане от кризата на детерминизма той придава решителна роля на езиковия аспект, който придобива засилен игрови характер и не може да се сведе към едностранна трансмисия на посланията. По този начин настъпва атомизация на социалното в гъвкавата мрежа от игри на езика. Тоталното единство е неприложимо. Настъпва разпръскване чрез игрите на езика вследствие на разпадане на социалния субект. Парадоксалното тук е, че несигурността не означава отказване от търсенията на мисълта, тъй като тя води до увеличаване на прецизността.
Постмодерното е това, което въвежда непредставимото в самата представа. Постмодерният художник е в ситуацията на философ: написаният от него текст вече не се ръководи от предварително установени правила. Тези правила или категории се търсят в самия текст на творбата.
*Бележка на автора: Колеги, не е подходящо за изпит по Философия на историята в ЮЗУ!
