Анета Сотирова е родена на 8 май 1948 г. Завършва ВИТИЗ през 1973 г. в класа на проф. Кръстьо Мирски. След това е разпределена в театъра във Враца. Именно там се запознава със съпруга си – Борислав Стоянов, който е доктор. Дебютната роля на Сотирова в киното е във филма “Сватбите на Йоан Асен”. Докато го снима, е бременна в третия месец. Затова кръщава дъщеря си – певицата Белослава, на героинята си от лентата. От 1990 г. е в Малък градски театър “Зад канала”. Една от най-популярните й роли в театъра е на Дорис – от пиесата “Всяка година по същото време”, в която си партнира с Тодор Колев. Преди седмица актрисата представи най-новата си постановка – “Посещението на старата дама”. Режисьор е Бина Харалампиева, сценограф е Петя Стойкова, а музиката е на Асен Аврамов. Има общо 6 театрални награди, сред които “Аскеер” и приз от Съюза на българските артисти.
– Миналата седмица бе премиерата на постановката “Посещението на старата дама”, в която сте в главната роля. Доволна ли сте от резултата, г-жо Сотирова?
– Репетирахме 2 месеца, но за професионалиста никога нищо не е достатъчно. Иска ти се още и още. Всяко изречение, всяка дума се разглобява на части – може да направиш ударението в първата част, след това в последната. Изобщо това е прелестта на сценичното изкуство. Когато си на сцената, е невъзможно да излъжеш публиката. Пред камерата имаш първи, втори дубъл, гримират те, снимат по-симпатичния ти профил.
Пиесата е за жена, която е отсъствала от родния си град 45 години, напуснала го е, когато е 17-годишна. Да, тялото може и да е старо, но духът е този, който ни издига и ни сваля. Това е дарба свише – човек се ражда с всевъзможни знаци, които трябва да разгадае през този кратък отрязък от време, което е на земята. Невероятна сатира, жестокост, отмъстителност и тъга има в образа на тази жена.
– Какво се случва с “Всяка година по същото време” – най-знаменитата ви постановка, в която си партнирате с Тодор Колев? Ще я играете ли и без него?
– Много мои колеги ме съветваха добронамерено да продължа спектакъла без Тодор Колев. Да го направя дори в негова памет. Но това е невъзможно. Аз изобщо не мога да сипредставя друг партньор. Защото 8 театрални сезона заедно играхме “Догодина по същото време” – това е първата част на тази пиеса. Тогава бяхме млади и в разцвета на силите си. По-късно, когато натрупахме биография и мъдрост, направихме продължението “Всяка година по същото време”. И за мен друг партньор няма.
Преди година и половина беше последният път, когато излязох на сцената с Тодор Колев.
След това той се разболя. Вече нямаше тази енергия и възможност, а представлението е много тежко – продължава 2 часа и 45 минути. До последно се надявахме, че той ще се закрепи, ще оздравее и ще продължим. Надявах се до последния миг. И може би затова сега, работейки по новата пиеса, скришом поглеждам към празните ъгли в театъра, вдигам поглед нагоре и му казвам: “Може би ти си някъде тук около мен и ще ми подскажеш как точно да направя по-добре това, към което се стремя.” Защото той беше изключително прецизен в работата си – винаги следеше всичко, което се случва на сцената.
– Двамата сте били големи приятели и извън сцената. Кога се видяхте за последно?
– Преди няколко месеца се разхождахме пред Народния театър в София. Вървяхме и си говорехме. Шегувахме се със забавеното състояние на двигателния апарат. Смеехме се на така стихийно прииждащата старост.
– Всичките ви приятели са много популярни. Слух ли е, или са истина големите и шумни купони, които организирате всяка Коледа?
– Истина е. Ние сме разделени на 2 групи – едната е между 60- и 70-годишните – от големите софийски рокаджии, а останалите са между 45- и 50-годишните, към които влизат Илияна Раева и Наско Сираков.
Традицията за тези купони тръгна след една сбирка на Коледа преди 23 години.
Оттогава абсолютно всяка Коледа ние сме заедно – пеем и танцуваме. Никога не говорим за проблеми, не се оплакваме от здравословните си грижи и не коментираме какво и как се случва. Просто се смеем и се веселим. А най-младите ни казват: “Искаме да видим какви ще станем на вашите години, защото ни давате много кураж.”
Аз съм тотално на “вие” с компютъра. И то съвсем съзнателно. Защото той е създаден за най-неограмотения индивид – да го спасява и да го очовечава. За мен взаимоотношенията между хората трябва да са очи в очи. Ние все по-малко си говорим. Забелязали ли сте, че сядаме в заведение с приятели и докато всеки чака поръчката си, е извадил своя телефон и прави нещо на него. Е, моите приятели не са такива.
– Миналата година разказахте, че с дъщеря ви Белослава правите неформално движение на биожените? Какво става с идеята?
– Това беше по време на една новогодишна наздравица. Вдигнахме тост за този изчезващ вид.
Например голяма част от жените, които познавам, въздействат върху кожата на своето лице – с ботокс или хиалурон.
Много си пречим с това подражателство, всички изглеждат по един и същи начин. Когато бях млада, всичките ми приятелки бяха различни. Купувахме дрехите си от “Валентина” – един магазин с вносни стоки, или от корекома, в случай че родителите работят в чужбина и имат валута. Спомням си, че си купувахме една немска паста – страхотна боя за обувки, която слагахме на миглите си.
Това беше най-фантастичният аркансил. Но най-важното е, че бяхме естествени. Струва ми се, че пластичната хирургия сега е една мода. Защото на човек много му се живее. Животът е пъстър и примамлив. Иска ти се младостта да не свършва. Тя обаче си отива, но духът остава до последния миг.
– Вие бихте ли се подложили на пластична операция?
– Не, за нищо на света не бих си направила операция. Бих го направила единствено ако се наложи заради болест.
Аз имам приятелка – тя е една от най-добрите пластични хирурзи у нас. Когато се видим, ми казва: “Огромна радост ми доставя, че няма да работя по твоето лице. Просто няма смисъл.”
Аз не крия и възрастта си. На 8 май ще навърша 65 години. Човек не може да излъже нито природата, нито себе си. Младостта е един път.
Тя се живее много бравурно и истински.
След това всичко започва да затихва като функция, но желанието за живот остава.
– Много ваши колеги участват активно в сериалите, които се снимат в момента, други – в риалити форматите, които вървят по телевизиите. Вие получихте ли такова предложение?
– Получавала съм, разбира се. Но аз вече не се нуждая от тази суета. Да, ние, артистите, сме големи егоцентрици. И това е съвсем естествено. Но аз се стремя да правя само това, което ми е интересно. Аз не съм от ярко амбициозните личности. Предпочитам да отстъпя две крачки назад, защото след това ще направя един прекрасен скок.
Риалити форматите са белег на новото време. Аз може и да имам забележки, но след като целият свят се развива по този начин, аз не мога да кажа: “Не, това не е интересно”. Всеки може да включи или изключи телевизора си. Аз само надничам. Обикновено, докато правя вечерята, хвърлям по едно око на тези тв програми.
– Защо продуцентите канят едни и същи актьори в продукциите си?
– Може би продуцентите не ходят на театър. Ако влязат в тъмния салон, ще видят, че има много млади актьори, които не отстъпват по визия на манекените.
В същото време притежават изключителна красота и одухотвореност. Но например много харесвам Ирена Милянкова, която е манекенка. Камерата толкова много я обича. Тя е родена за екрана, има невероятно присъствие.
– Какво мислите за вашите колеги, които бяха уволнени от Сатиричния театър, защото не играят в достатъчно представления?
– Музикантът, композиторът – всеки от тях оставя произведение, както художникът оставя картина. Може и да не бъдат оценени приживе, но това изкуство не умира. Докато театралната сцена – тя изисква да се бориш за нея всеки ден. Какъвто и да си бил преди, колкото и невероятен актьор да си бил, за сцената се воюва всеки ден. Там няма милост. Не може един по-млад актьор всеки ден да е на сцената, а един от по-възрастните да играе 2 пъти в месеца в един спектакъл. А темата за заплащането за този труд е с една голяма питанка.
– Т.е. не се правят пари от актьорство в България?
– Абсолютно не.
– Месят ли се политиците в днешно време и в театъра? Идват ли да ви гледат?
– Политиците се интересуват само от себе си и от своята трибуна. И само ако има нещо безкрайно наложително или имаме гости от чужбина, се е обръщало внимание и са ни спохождали. В рамките на 23 години на мои представления, мога смело да кажа, без да излъжа, са идвали трима или четирима политици, като единият беше и президент.
Аз безкрайно много уважавам институциите. Разбирам, че е изключително трудно да управляваш една държава. Съпоставям малкото семейно гнездо, което човек управлява. Колко трудно е само с един-единствен човек ти да бъдеш в хармония. Представям си какво е, ако трябва да носиш отговорност за няколко милиона души.
– Бяхте казали, че учите английски език сама. Как ви хрумна това?
– Между другото, нямам нито една позната на моята възраст, която да не го прави. Всички учат и имат по джобовете си листове с непознати думи. Защото това раздвижва мозъка. Най-важното нещо е трудът. Това те спасява от всякакви депресивни състояния. И най-хубавата маска, и най-прекрасният фитнес, и най-чудесните дрехи не могат да дадат това настроение, което ти дава удовлетворението от това, което ти сам си свършил.
– Освен всичко пишете и роман. Какво се случва с книгата?
– Всички текстове са разпилени в тетрадки и едни дебели рекламни тефтери, които се подаряват на Нова година от фирмите. Единият е в нощното шкафче, другият в скрина, третият – в библиотеката при книгите. Това е един неовладим хаос, който може да бъде подреден само ако седна с някого от моите приятели писатели. Но трябва да откраднем време – да се затворим и да изключим телефоните си. Писането много ми помага. Това ме пречиства.
– Давате ли на някого да чете от тези тефтери?
– Чете ги моят съпруг и дъщеря ми от време на време.
– Съпругът ви Борислав Стоянов е голямата ви любов. След толкова много години има ли я още любовта?
– Тази година, в края на октомври, аз ще отбележа своята 40-годишнина на сцената. През 1973 г. бях разпределена в театъра във Враца. Там играх в първата си пиеса и срещнах любовта.
Нещата между хората или се случват от първата среща, или никога. За да я има любовта след толкова години, трябват и компромиси.
Жената трябва да бъде всичко – любовницата, слугинята, майката, съпругата.
– Запознавате се във време, когато и двамата имате семейства. Кога дойде предложението за брак?
– Предложение не е имало. Веднага, когато се видяхме, знаехме, че ще бъдем заедно завинаги. Не е падал на колене, аз живея с порода истински мъж.
– Съпругът ви как приемаше участията ви в театъра, когато сте се прибирали късно? Ревнувате ли се?
– Предполагам, че ме е ревнувал. Всички мои колеги знаят, че аз не присъствам на премиери, ако той не е с мен.
Аз си върша работата в театъра и след това принадлежа на дома и семейството си. Но не съм загубила нищо от това. Хубаво е човек да остави торбичката с творческите си проблеми на едното място, а да се прибере вкъщи. Така ще е полезен и на двете места.
– Имали ли сте криза в отношенията си?
– По отношение на любовните ни отношение – никаква. Иначе трудни моменти – да.
– Като дете сте живели в Швейцария, Австрия, арабските страни. Какво помните от това време?
– Това ми донесе добро възпитание и толерантност. Моят баща беше икономист – външнотърговски работник, и приключи своята кариера с ранг търговски представител. В годините на неговото чиновничество аз пътувах с родителите си. След 8-и клас останах в България и учих в Руската гимназия.
Преди това се срещах с хора, които бяха преживели цялата война. Една от моите учителки беше графиня. Цялото й семейство бе загинало по време на блокадата на Ленинград. А тя беше само с една ръка – лявата й беше изсъхнала от гладуване.
Тези истории, които тя ни разказваше, ги помня съвсем ясно още.
– Вярно ли е, че вашият дядо е създателят на кашкавал “Витоша”?
– Да, но тогава всичко беше много идеалистично. Дядо ми – казваше се Димо Лозанов, е имал мандра, която се намира в Стара планина. Беше много любознателен човек. Той и един негов приятел Брайко Будаков – инженер, създадоха машина, която прави този кашкавал “Витоша” и сирене “Крема. По това време никой не се биеше в гърдите и никой не искаше титли. Има хора идеалисти, а дядо ми беше точно такъв човек.
– Сега вие купувате ли кашкавал “Витоша”?
– Толкова много съм яла като дете. Но избягвам млечните продукти. Иначе съм гурме човек.
– Още ли се събирате и готвите заедно с вашата внучка Божидара?
– Да, като имаме време. Тя вече е на 16 години, учи в художествената гимназия. Много рисува и спортува страшно. Като видя това нежно телце да лети с парашута и вятърът да го блъска с 80 км в час, което било слаб вятър, дъхът ми спира. Много е смела, нейният баща я учи на кайтсърф. Двамата чакат да духне вятърът ислагат неопрените. Отново ще заминем заедно на морето. Веднага, когато започне сезонът и слънцето изгрее по-силно. Защото мотивацията да се живее, е знак, че човечеството си заслужава все още да го има.
Пазарувай в MediaMall.bg – книги, музика, филми и абонаменти
