„Ако беше хубаво да имаш брат или сестра, и Господ щеше да има.“ Така казваше бабата на един мой познат, когато като тийнейджър хленчех, че съм единствено дете в семейството. Това донякъде ме успокояваше. Само че понеже и без това имам известни съмнения относно мениджърските качества на бог, не бях трайно убедена, че отказът му да има преки роднини се дължи на негово съзнателно и мъдро решение. По-скоро ми се виждаше като проява на егоизъм, моментна загуба на разсъдък или недомислица. Сякаш след като подредил хаоса за шест дни и спретнал джагата, в която всички участваме, седнал да погледа и… ееей… плеснал се по челото и констатирал: „Ми че аз пропуснах да си сътворя брат и сестра!“ Обаче вече не му се занимавало, а и толкова перфектно си бил подредил макета дотук, че решил да надари с братство и сестринство хората.
Мария КасимоваФотограф: Красена Ангелова
През всичките години на моето четиридесет и три годишно пребиваване на тоя свят съм се люшкала от искреното съжаление, че нашите предпочели да приключат детеродната си дейност с мен, до скромното доволство от този факт. Истина е, че никога не съм изпадала в дива радост от самотното си семейно детство, но много рано разбрах защо майка ми не се реши да има второ дете. Една от причините се крие в сложните й взаимоотношения с палавия й по-голям брат, с когото като деца враждували непрекъснато. Неразбирателството продължило и после, когато заради някакви нелепи имоти и разпределението им двамата не си бяха проговорили цели петнайсет години. Втората и май по-важна причина да си остана единствената и неповторима дъщеря на мама и татко беше, че аз май така и така им идвах в повече. Няма как иначе да си обясня защо ходех на седмични детски ясли, при положение че кариерата на майка ми като монтажист в телевизията едва ли е изисквала такова себеотрицание и посвещение. Като прибавя и факта, че съм първо дете с майка на трийсет и баща на трийсет и пет, някак естествено за нравите през 1969 г. би било те да се отдадат на моето отглеждане далеч по-всеотдайно…
Първият ми детски спомен от самотното ми съществуване в семейството е от моята стая. Когато си единствено дете, стаята си е изцяло за теб, с всичките й играчки и ужасно страшни тъмни ъгли. Леглото ми беше пълно с морска трева, която шумеше, когато се въртях в него. Това ме караше да си представям хриптящи чудовища, които дебнат да заспя, за да ме погълнат. Разбира се, гонех страха, като спях на светната нощна лампа, но пък тя някак мистично осветяваше ъгъла зад вратата, където си представях, че се крие прегърбена баба, гушнала козле. Защо точно козле, представа си нямам, но до ден днешен нещо ме жегва под лъжичката, когато видя баба пастирка с кози.
Казват, че когато е единствено, детето не може да се социализира добре. Аз нямах този проблем, след като шест дена в седмицата прекарвах денонощието си с други деца в яслата. Имам някакъв смътен спомен как всички дружно акаме в кръгче на гърнета, а едно дете с плашеща скорост се приближава към мен, тътрейки с дупе своето гърне по балатума. И докато се усетя, ме стига, дръпва ме за престилката и зверски ме захапва за едната буза на задника. Аз писвам, учителката се намесва, а аз я наричам мамо. Тогава някъде в мен ще да се е оформила идеята, че майката е тази, която ти спасява задника, ако с нещо е заплашен. Социализацията ми продължи активно в детската градина, където изглеждах твърде екзотично в очите на другите хлапета, защото нямах братя и сестри. Тайно завиждах на тези, чиито каки и батковци идваха да ги прибират рано-рано, въпреки че нито те, нито малките им подопечни изглеждаха особено щастливи от този факт. Яд ме беше, че мен почти винаги ме взимаха последна и вечно живеех с усещането, че ей сега вече са размислили и няма да се върнат да ме приберат. Веднъж чух майка ми да казва пред приятелки, че ако знаела колко трудно се гледа дете в „днешно време“, изобщо нямало да се захваща да ме ражда. Години по-късно, вече като ученичка, случайно открих в семейните съкровища някаква бележка на майка ми до баща ми, в която му обясняваше причините да направи аборт. Всъщност аз се бях появила малко преди това. Това, което ме изплаши до смърт тогава, беше изводът, че моят живот се дължи единствено на факта, че съм се появила първа. Иначе, мислех си, отдавна да си изтекла в канала в ролята си на второто, нечакано и неискано дете. Въпросът с моята адаптация към света на другите имаше и още една страна. Една съседка веднъж пусна мухата у дома, че самите деца в семейството бързо ставали възрастни. Въображението ми прие тази теза твърде първосигнално и веднага си ме представи като детенце бабичка. Горко плаках една нощ, че може би скоро ще имам гърбица и мустаци, а баща ми така и не можа да си обясни какво ме е накарало да си мисля това. Всъщност, когато си сам и си дете, нямаш много възможности да споделяш детските си страхове със себеподобните си, защото те невинаги са ти на разположение. Каквото и да ти се върти в главата, бързо се научаваш, че за възрастните това са или глупости или маловажни неща за графата „айде след малко, като свърша…“ А това „като свърша“ никога не свършва и те все имат нещо по-важно за правене и говорене от твоите там мустаци и гърбици. Така постепенно като самотно дете се научаваш да споделяш информация селективно. А това си е вид дипломация.
