ДИМИТЪР СТАЙКОВ
B групата хъшове на сцената на Народния, които неистово крещят: „Да живей България!“, ще липсва Чочо Попйорданов. Когато на 23 май 2005 г. получиха „Аскеер“ за най-добър спектакъл заедно с режисьорската статуетка на Морфов, актьорите отпуснаха гърлата си и заляха с емоциите си залата. Чочо е сред тях с черните очила, с които не се разделя в последните години, безумно щастлив заради наградите и шанса да крещи сякаш към цяла България. Ролята на идеалиста Македонски, който във всекидневния си бит е тарикат и прагматик, идеално му пасва. Няма начин актьорът да играе един и същи герой повече от 10 години и да не му припише свои жестове и качества. С името си Македонски допълнително налива масло в огъня на екзалтацията на актьора, защото родът на Чочо по бащина линия е от Вардарска Македония и прадядо му е първи братовчед на легендите на македонските борби, войводата Миле и атентатора Орце.
Също като малките деца Чочо Попйорданов се пали лесно, не крие чувствата си и после съжалява, анализира случилото се и се окайва. Преди години ме спипва на път към Народния и ме задърпва: „Ела да ти покажа какъв джип си купих!“ Нищо не разбирам от автомобили, но хваля яката машина, която наистина изглежда блестяща. Докато се усетя, бях седнал до шофьора и Чочо стартира. Тогава по „Дякон Игнатий“ пред Народния можеха да минават коли и той започна да прави кръгове по „Цар Освободител“, „Раковски“, „Гурко“, „Дякон Игнатий“ и пак „Цар Освободител“. Караше като пилот на състезателен автомобил и катаджията, застанал на островчето между „Раковски“ и „Гурко“, скоро опули очи, когато за пореден път минахме покрай него. Когато накрая му писна от натякванията ми, Чочо спря на „Гурко“, отиде при полицая, здрависа се с две ръце и му обясни за детската си мечта. Катаджията го позна, защото още не бе заглъхнал фурорът от „Дунав мост“, и махна великодушно с ръка.
Не знам кой покани Чочо Попйорданов да влезе през 1994 г. в трупата на Народния театър, но там стана актьор на Сашо Морфов. Сашо усети съвместното съжителство в природата на Попйорданов на комична атракция чак до клоунада и на сериозни лирични признания чак до романтичен любовник. Лизандър от „Сън в лятна нощ“ е точно такова момче. Стефано от „Бурята“ неочаквано излиза черен и с преувеличените жестикулации и мутри на негър, фукащ се като бял сред клоуните на представлението. Когато го целуват обаче, се цапат, което разбърква друга игра. Чочо Попйорданов заобича този свой герой и неусетно зарази с неговите гримаси персонажа си от скечовете на „Клуб НЛО“.
Мисля, че страдаше заради недостатъчното внимание на критиката към участията му на сцената. Да, вярно, много повече пишеха за ролите му в киното на преходния период. Но пристрастията му бяха към сцената и дори аскеера през 1997 г. не стопли напълно сърцето му.
Всъщност едва 10 години са минали от ролята, която отвори пътя на Чочо Попйорданов на професионалната сцена. През 1992 г. Здравко Митков поставя в МГТ „Зад канала“ тежкия текст на Тенеси Уилямс „Нощта на игуаната“ и дава на Попйорданов главната роля на отец Шанън. Чочо е завършил ВИТИЗ през 1989 г. в класа на Азарян и това е първата му голяма роля, заради която го забелязват. В киното ролята я играе Марлон Брандо – духовник със сериозни претенции за мястото си в живота, но неудачник, който, за да се издържа, работи като екскурзовод. Да плачеш ли, или да се смееш. Прекрасно изпълнение на Чочо Попйорданов!
Във „Вишнева градина“, лебедовата работа на Азарян в Народния театър, Чочо Попйорданов играе малка роля на минаващ през имението – роля, каквато на Запад наричат камео, изпълнявана от големи звезди. Чочо искаше да се откаже, но Азарян ужасно много държеше на неговото участие.
Чочо Попйорданов се появява на сцената и скоро си отива. Зрителите напразно го очакват.
Пазарувай в MediaMall.bg – книги, музика, филми и абонаменти
