Революционни, иновативни методи и техники за изграждане на спокойни, щастливи, уверени бебета и деца. Те са лесно достъпни, разбираеми и дават незабавни резултати.
Вероника Александрова е една от малкото щастливки, които със сигурност знаят как да постъпят когато бебето реве безутешно, когато детето се тръшка, мрънка, сърдито е, и настоява за внимание. Добрата новина е, че няма да задържи само за себе си тези познания, а смята да ги разкаже и покаже в колкото се може по-широк кръг. Проектът, който се е заел с отговорната мисия да стигне до милионна аудитория от родители, учители, психолози и педиатри има за цел не само да ни помогне да общуваме успешно с децата си, но и да ги отгледаме и възпитаме като хармонични, здрави и преди всички щастливи деца. Революционните техники и знания за които говори, напълно изместват “величия” като д-р Спок и дават една съвсем нова гледна точка в тази ключова за всички ни тема.
1. Здравей Вероника. Представи се моля те и ни разкажи – с какво се занимаваш?
Здравей Мартина, преди всичко съм майка ☺ Иначе по професия съм маркетинг специалист и специалист „Международни отношения”. Винаги са ме вълнували взаимоотношенията между хората, културата, историята, медиацията или мирното разрешаване на конфликти, психологията и въобще индивидите и обществото. От 3 години изучавам взаимоотношенията между родителите и децата в необятния свят на родителството. Върнах се в самото начало, началото на „земния ни път” и как това „начало” рефлектира изграждането на личността. Толкова е вдъхновяващо и в същото време толкова отговорно. Децата ни се раждат вече личности. Да, самият „АЗ” се развива първите 7 години и по-късно, но от самото начало те имат индивидуални особености както чисто физически, така и в темперамента, в поведението. И в същото време там са средата, обществото, семейството. Стои вечния въпрос „Дали в нас преобладават заложбите ни, гените, природата, или сме отражение на средата си?” Аз вярвам, че ние сме и двете, и като родители основната ни отговорност е както да подркепяме „индивидуалната личност” на детето си и да подхранваме заложбите му, така и да му осигурим една здравословна, стимулираща и сигурна среда за развитие.
2. Инициатива противопоставяща се на насилието над деца с любов и информираност е нещо много сериозно. Самият израз “насилие над деца” звучи стряскащо. Толкова ли е разпространено то и дали го разпознаваме в ежедневието си?
Бях шокирана когато разбрах, че в България над 70% от децата са системно удряни у дома, да не говорим за принудителните възпитателни мерки, уронващи достойноството на детето, които все още се прилагат масово както в семейната среда, така и в обществените институции и детските заведения. Така се роди идеята за проекта „Най-щастливото дете в България” – проект насочен към превенция на насилието срещу бебета и деца.
„Насилие над деца” наистина звучи стряскащо и хората обикновено извъртат глава. Рядко някой ще допусне да се разпознае като насилник, но факт е че дори леките шамарчета, дърпането на уши или викането, обиждането и заплахите са насилствени методи на комуникация. Факт е и че повечето от нас са възпитавани чрез подобни методи, които се превръщат в подсъзнателни модели на поведение, които можем да преодолеем съзнателно, чрез информираност и любов към себе си и ближния.
3. Българските възпитателни мерки открай време толерират модела грешка-наказание, в който шамарчетата и потупването по дупето се приемат за нещо нормално. Нормално ли е наистина това и води ли до добри възпитателни резултати?
Още преди 30-40 години в школи като френската, американската и други, принудителните възпитателни мерки уронващи достойноството на детето са отречени напълно. Те не само, че са неефективни, но и водят до отглеждането на потенциално агресивно бъдещо поколение с отклонения във физическото и психическото развитие, соматични заболявания, личностни и емоционални нарушения и др. Децата растат и родителите им, които са започнали с леки шамарчета не могат да се предпазят от ескалране в още по-груби и по-агресивни методи на възпитание. Също така виковете и удрянето създават един насилствен модел на поведение у децата и ги учат, че е приемливо за по-силния да наранява по-слабия, че е приемливо да викаш на някого или да го удряш, когато не си съгласен.
В същото време когато хората чуят „ненасилствена комуникация” се опасяват, че става въпрос да се позволява всичко на децата и че така ще ги разглезим. Ненасилствената комуникация включва това ние да сме активни слушатели, да признаваме чувствата на другия, но и да оставим пространство за своите чувства, както и да изпращаме ясни послания. Децата обичат да имат ясни граници, защото това ги кара да се чувстват сигурни, че знаят какво да очакват. В същото време тe ги тестват през цялото време. Това е да си дете, да изследваш света и докъде се простира той. И всички си оставаме деца, оставаме изследователи през целия си живот, просто сме по-цивилизовани. Но това, което искам да подчертая е, че уважението е двупосочно, да уважаваме детето си не значи да не уважаваме собствените си чувства и нужди. Всъщност, ние ако не уважаваме себе си, не можем да уважаваме другия истински. За да изпитваме любов или да познаваме зеления цвят, трябва да сме го виждали, за да го разпознаем.
4. А как вместо със строгост, наказания и поощрения родителите могат да се справят с едно своенравно дете, което демонстративно пищи, мрънка и се тръшка на публично място?
Основното, което трябва да схванем е, че прохождащите деца не са умален вариант на възрастни или дори умалени деца. Те са нещо като първобитни хора. Представете си само колко бързо се развива света и как детето точно както в утробата пресъздава развитието на целия биологичен свят, така и в първите години от живота си то пресъздава развитието на човека чак до дигитализацията днес. Нека да погледнем през очите на едно дете. През първата година от живота си то се научава да ходи, да говори, да се идентифицира като отделно същество. Всички останали са по-силни, по-високи, по-бързи, по-умни, направо свръх човеци. Не е чудно, че децата изпитват раздразнение, особено когато не могат да се изразят вербално, защото още не го умеят. Децата мрънкат, пищят и се тръшкат когато се чувстват неразбрани, пренебрегнати или не могат да се справят с емоциите си.
Детето е все още с небалансирани дясна и лява половина на мозъка и те са в постоянна борба – емоции и логика. Когато едно дете се разстрои, този фин баланс напълно рухва. Дори и за възрастния казват когато се ядоса „падна му перде пред очите”. Затова, ние като родители трябва да виждаме ролята си не като приятели или шефове на децата си, а като дипломати, които превеждат „първобитното” си човече по пътя на цивилизацията и му помагаме да се адаптира към нашия модерен свят.
Има две основни концепции, които могат да ни помогнат да бъдем много по-успешни в комуникацията си малкото дете:
1. Когато говорим с детето, особено ако е разстроено, следва да говорим неговия език, чрез прости, кратки фрази и много повторения и да се обръщаме директно към дясната половина на мозъка му, тази, която отговаря за емоциите, жестовете, мимиките, тона на гласа. Не е толкова важно какво казваме, а как го казваме.
2. Винаги преди да преминем към нашето намерение, решение, забрана или отвличане на вниманието, следва да признаем чувствата на детето. Представете си случката: детето пада и си удря коляното. Колко често чуваме репликите „еее нищо ти няма … нали си голям … не плачи като бебе” и колко често детето продължава да пищи и да плаче дълго след като е минала физическата болка. Това е неговото послание, защото то иска да ни каже „но мен наистина ме заболя”. Ако ние просто му признаем: „Да теб те заболя, мама разбра, много те заболя”, няколко пъти и след това да отвлечем вниманието му: „Я виж каква пеперудкаааа”, много по-бързо ще трансформираме емоционалния изблик. Наистина е нужно съвсем малко търпение и истинска емпатия. Така детето се чувства разбрано, помагаме му да изрази чувствата си, за което все още няма достатъчно вербален капацитет, учим го, че чувствата му са важни за нас, т.е. учим го на самоуважение и увереност. И разбира се, не оставаме там, а трансформираме. Колко бързо забравят децата болката, ако се появи нещо интересно, нали? Това е само един пример, но има много такива.
5. А как бихме могли да стимулираме едно плахо, затворено и свенливо дете да бъде по-смело?
Не мисля, че наша задача е да променяме нрава на децата си, а да им помогнем в прехода към цивилизацията. Нещо, което може да изглежда като плахост, може би е просто нужда по-дълго да се изучава или изследва нещо, или затвореността да е вид проява на индивидуалност, свенливостта пък изчакване да дойде правилния момент.
Светът в който живеем ни кара да гледаме като на много желани качествата смелост, инициативност, енергичност и когато ни се струва, че те липсват у детето, се опитваме да ги развиваме и то често чрез натиск и принуда. Хубост на сила не става. Важно е да осигурим стимулираща и сигурна среда на детето и възможността да наблюдава разлчни модели на поведение, а не да го променяме и „подобряваме”. По-скоро бих се притеснявала, че децата нямат достатъчно различни примери за справяне в живота от колкото, че не отговарят на някакви „стандарти”. Какво имам предвид? Само от около 100 години ние живеем в така нареченото „нуклеарно семейство” – тип „мама, татко и аз”, често в друг град, далеч от роднини и приятели. Ние сме социални индивиди, децата трябва да се отглеждат от цялото общество, да помагат роднини, приятели, съседи, въобще всички. Това не само, че създава групова отгворност и гражданско общество, но и дава на детето различни гледни точки, диверсификация. Често младите родители си мислят, че трябва да докажат, че могат да се справят сами. Колко криворазбрана смелост. Нищо чудно, че изпадаме в стрес или желание за бягство, че отговорността и изтощението ни идват в повече. Няма нищо срамно в това са си поискаш помощ, не само за теб е по-добре, но и за детето – другия кръгозор, другия модел на поведение. Толкова сме различни, а в това различие има много мъдрост. А децата всичко виждат и чуват.
6. Какви са ключетата и добрите практики за успешното отглеждане и възпитание на щастливи деца?
Внимание, игра, поощрение, стимулиране на търпението.
Вижте, ние сме най-важните хора в живота на детето ни, ние сме целият им свят и не можем да се сърдим, когато детето ни иска нашето внимание. Ние сме го поканили в живота си и в дома си. Ако казваме твърде много „не”, значи трябва нещо да разместим, да приберем, този дом е вече и негов. Често сме заети, изморени и нямаме време. Ако обаче отделяме на равни интервали от времето си и даваме 100% от вниманието си на детето, така подхранваме неговите нужди. Да кажем, вършим някаква работа и детето идва и ни прекъсва. Често родителите казват „Изчакай малко, не виждаш ли че съм зает”, а детето се чувства пренебрегнато и става още по-настоятелно. Ако ние спрем за момент това, което правим и отдадем за 1, 2 или няколко минути 100%-то си внимание на детето, след това ще можем да продължим много по-спокойно това, което вършим. Друго нещо, което споменах по-горе е че децата се чустват по-слаби и неумели от другите, затова е добре да им позволяваме да печелят разни малки „битки” през деня и когато наистина ни трябва тяхното сътрудничество да го получим. Можем като играем да изпускаме неща, да не се справяме с нещо наужким или да се правим на глупчовци. Децата обожават да се чувстват силни и победители.
Друга инвестиция в бъдещето е да учим децата на търпение. Да речем, че детето иска нещо и ние искаме да му го дадем. Казваме му „Ти искаш това. Добре сега ще ти го дам” и тръгваме да му го подаваме. Изведнъж спираме и казваме „Един момент, един момент” и чакаме 10 секунди и чак след това го даваме. Следващия път увеличаваме времето и така постепенно учим детето на търпение. Това работи дори и с едногодишни деца. Друго ключе е поощрението. Например можем всеки път когато детето направи нещо хубаво да му нарисуваме звездичка или точка на ръчичката. Когато вечер си ляга можем заедно да разглеждаме зездичките и да си припомним коя за какво хубаво нещо беше. Така детето остава доволно и заспива с чувството на победител. Колкото повече стимулираме доброто поведение, толкова повече то се проявява. Това е истнска инвестиция в бъдещето. Има и още много трикове и методи, които ни предоставят съвременната психология и педиатрия.
7. Всъщност самият ви проект се казва “Най-щастливото дете в България”. Откъде дойде познанието и вдъхновението за тази инициатива, какво се случи до момента и какво още предстои?
„Най-щастливото дете в България” е проект, чиято цел е да предостави на родителите и професионалистите от сферата за работа с деца информация за най-съвременните и ефективни методи за ненасилствено отглеждане и възпитание на деца в педиатрията и психологията. Преди всичко искаме да предоставим практични, лесни и бързоефективни техники, т.е. тръгваме от решението, не от проблема. Разбира се, важно е да се разбере, че проблеми с насилието в България има, но има и решения. Смятам, че българското общество е наболяло, но готово за промени и търсещо. Има вече много ифнормирани и активни родители и професионалисти. Целта ни е да достигнем до широката общественост, професионалистите и масовата публика, за да можем да постигнем дълбоки социални промени.
Организирахме благотворителен концерт “Най-щастливото дете в България” на 17.04., имахме участие в Дните на щастието и специална вечер с представяне на методите и книгите на д-р Карп в галерия Credo Bono на 09.05.2013, Десетки са инициативите ни. Предстои срещата с д-р Харви Карп в София на 1 юни, 2013 г., НДК .
8. Д-р Харви Карп е ключов фактор във възникването на този хубав проект. Какви са основните идеи, заложени в обученията му?
Проектът „Най-щастливото дете в България” стартира с гостуването на д-р Карп в София на 1 юни. Съвместно със Софийския Университет „Св. Климент Охридски”, обаче, ние разработваме цялостна програма за най-добри методи и практики за развитие на детето използвайки постиженията на съвременната педиатрия и психология. Програмата включва също френската школа начело с Франсоаз Долто, Лари Коен с игровия модел на възпитание и други.
Избрахме да стартираме с д-р Карп, защото неговите техники са лесно достъпни, разбираеми и дават незабавни резултати. Също така виждаме д-р Карп като своево рода мост между традиционната медицина и естественото родителство. В България има едно разделяне на два лагера. Нужно е да бъдем обединени и гражданите и професионалистите и институциите, за да постигнем напредък,за да постигнем каквото и да било. Нужно ни е да имаме също и единен подход, за да даваме ясни послания на децата. Д-р Карп е учен, но неговите изследвания обединяват както медицината, биологията, антропологията и психологията, така и древната мъдрост на хилядолетни народи. Работата му представлява обединяване и рафиниране на най-новите постижения на науката, но и едно информирано завръщане към мъдростта на опита от миналото или това, което наричаме „естествено родителство”.
9. Във връзка с революционната теория на д-р Карп, той е разработил, или обогатил редица техники за успокояване на бебета и за по-спокойно и хармонично интегриране в света на възрастните. Можеш ли да разкажеш нещо за тези техники и къде бихме могли да ги видим демонстрирани в детайли и да участваме в обучения?
Наистина теорията за „липсващото четвърто тримесечие от бременността” и „успокояващия рефлекс” е революционна. Д-р Карп смята, че поради нарастване на мозъка и съответно черепната кутия, на човешкото бебе му се налага да излезне по-рано. Бебето, прилича по-скоро на ембрион през първите три месеца от живота си, отколкото на напълно развито и готово за света същество, както е например бебето на кончето, което от първия си ден вече може да тича, та нали от това зависи оцеляването му. Човешкото бебе разчита на мозъка си, но то е снабдено с един невероятен рефлекс за успокояване, който може да бъде активиран много лесно, особено през първите няколко месеца от живота му.
Д-р Карп е предлага 5 успокояващи техники, които наподобяват усещанията от утробата и го активират: повиване, коремна/странична позиция, бял шум (всоко „шшш”), полюшване и сучене. Както виждате тези техники са отдавна познати, но никой специалист не казва как точно да бъдат изпълнявани, за да бъдат успешни. Точно както и при коленния рефлекс, за да отскочи коляното, докторът трябва да удари с чукчето достатъчно енергично и то на точното място. За да активираме успокояващия рефлекс, трябва да преценим точния интензитет и да изпълним техниките правилно.
Остносно по-големите деца работата на Карп се основава на методите на ненасилствената комуникация, за която вече споменах. От м. март, тази година, книгите на д-р Карп „Най-щастливото бебе” и „Най-щастливото дете” са вече и на български език в книжарниците в цялата страна. На 1 юни, в София гостува и самият доктор със семинар за родители и семинар за професионалисти: педиатри, акушери, медицински сестри, педагози, психолози, психиатри, социални работници, логопеди, приемни родители, дули, консултанти по кърмене, обучители на родители, и други терапевти. Повече можете да прочетете и видите откъси от видеата на д-р Карп повече на: www.bebe-dete.com или във фейсбук на www.facebook.com/bebeidete.
10. Как желаещите могат да подкрепят проекта “Най-щастливото дете в България”?
Проектът в момента се развива основно благодарение на доброволци, които ни подкрепят и на които благодарим от сърце за ентусиазма, енергията и отдадеността. Всеки, който желае да ни подкрепи с идеи, като доброволец, партньор, медиен партньор или спонсор ще подкрепи децата на България и ще ни помогне да им дадем глас. Ако имате отклик или импулс, моля, пишете ни на [email protected]. Нека заедно сбъднем промяната, която искаме да видим в България!
11. Какво би искала да оставиш като послание/пожелание за нашите читатели?
Обичайте се. Първа идва любовтта към себе си. Когато осъзнаваме нуждите си и им даваме пространство, когато сме мили със себе си, само тогава можем да даваме уважение и пространство на другите, само тогава можем да изпитваме истинска любов и загриженост към ближния. Поздравявайте се и за малките постижения и си позволявайте да грешите без осъждане към себе си. И се забавлявайте. Смехът и радостта са най-верните ни приятели. Това е което научих от децата. Те се обичат истински, не ги е срам да си поискат това от което имат нужда, грешат, експериментират, учат се, забавляват се и са истински развълнувани и изненадани от живота и от това да бъдат. Да бъдат просто себе си ☺
Подобни публикации: Живка Слънчева и проектът “Животознание” в училищата, Срещи с Новите Ангели – Животът през погледа на едно кристално детe
Ако намирате тази публикация за интересна и полезна, споделете я с приятели чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които имат нужда от нея! Благодаря ви!
Tags: границите на децата, д-р Спок, д-р Харви Карп, как да възпитаваме детето, когато детето се тръшка, Най-щастливото бебе, Най-щастливото дете, насилие над деца, повиване на бебе, рефлекс на бебето, успокояващи техники за бебета, шамарите като възпитателен метод
