Актрисата Жоржета Чакърова никога не си е крила годините, даже с гордост съобщава, че става на 72. Както и това, че нейна дъщеря е Александра Гюзелева–Шани, а зет й Ясен Гюзелев е художник на световно ниво. Като добавим и внучката Алиса: “Направо съм за завиждане” – обобщава Жоржета.Русокосата фурия е играла 32 години на сцената на Народния театър „Иван Вазов”. Притежава всички най-високи отличия и награди. Тя е най-младата актриса, получила “Димитровска награда” едва на 30, а “Народна артистка” става, когато е на 44. Още като студентка първи курс във ВИТИЗ има зашеметяващ успех във филма на Любомир Шарланджиев “Хроника на чувствата”. Там май за пръв път българска актриса по времето на соца е разсъблечена. Партнира й актьорът Любомир Киселички – голям красавец.
– Как се чувствате на 72 години?
– Не си крия годините, но аз не чувствам, че съм на толкова. Но какво да ви кажа – все пак възрастта си е възраст и оказва влияние. Започнах по-бавно да ходя, защото преди това ходех като Малкия Мук – имаше един филм такъв преди време. Сега не мога да ходя като Малкия Мук, но все се разхождам нагоре-надолу и вкъщи много ми се смеят, че обикалям насам-натам. Ами аз всеки ден имам някакви задачи, даже си правя списък с кого имам да се срещам, с приятелки разни, да купя препарат против молци, да проверя какво още трябва да се вземе за вкъщи и т.н.
– Мъчно ли ви е все още, че ви пенсионираха от Народния театър през 2002 г.?
– Никак не ми е мъчно! Първия път, когато ми предложиха, бях на 59 години, и се страхувах, че пенсията ще ми е много малка и че няма да мога да преживявам с нея. И то наистина беше така. В крайна сметка ме пенсионираха със 140 лева. Но се пенсионирах, когато написаха една гадна статия за мен в един вестник, даже и не му помня името. Там някаква журналистка написа, че не съм чувала суфльорите и представлението спирало заради мен, и режисьорите в Народния театър се чудели какво да ме правят. Стана ми много гадно и отидох при директора и му казах:
“От първи другия месец се пенсионирам”
И така стана. Пламен Масларов, Бог да го прости, ми подписа и така се пенсионирах. През това време обаче се роди моята внучка – 2000 г. и аз бях много, много необходима за нейното отглеждане. Даже се преместих да живея в центъра на София, за да съм близко до децата си, за което съжалявам. Аз оставих един много хубав апартамент с много добро разположение до подуенската гара. И сега съжалявам. Продадох го за съжаление и взех едно много малко жилище в центъра, без никакъв балкон, а за да се преместя, даже взех пари назаем.
Дъщеря ми например не можеше да повярва, че аз не съжалявам, че се пенсионирах от сцената, защото тя знаеше, че аз съм женена за театъра. И животът на цялото семейство беше подчинен на моя театър. Е, какво да правя сега!? Такава съм била. Тя не е била съгласна и след време аз й се извиних, че не съм я гледала, защото нея я гледаше майка ми и разни жени. Те идваха, отиваха си и, слава Богу на добри, и свестни жени сме попадали случайно. Така че не мога да се оплача, но все пак майката е друго.
Между другото ще ви кажа, че аз имам слабост към актьорските деца, защото смятам, че са недогледани. Мъчно ми е за всички актьорски деца…
Аз общо взето имам всички награди, които са получавали и получават сега моите колеги. Но искам да кажа, че това не е най-важното за мен. Важното беше да играя добре. Да репетирам. Умирах да репетирам, или както аз казвам: “Умрем да репетирам!”. За мен репетиционният период е хубав и щастлив. Никога не съм казвала, че съм се уморила. Е, само веднъж стана това, когато репетирахме 9 месеца пиесата на Георги Марков, Бог да го прости, “Аз бях той”. 9 месеца репетирахме, той замина и спряхме. И аз тогава си казах : “Ей, можех в това време да родя едно дете!”. Милият Джери, много симпатичен човек беше! Репетирала съм много и с Иван Радоев, докато бях в Сатиричния театър – “ Ромео, Жулиета и петрол” – това са две едноактни пиеси. Четири пъти спираха тези едноактни пиеси и това беше голямо преживяване. И все се събирахме долу в барчето на Сатиричния театър Иван Радоев. В тези постановки ние бяхме пет души действащи лица и той ни черпеше, милият, и все си беше усмихнат така. А то беше такова хубаво представление, такава реклама му направиха тия със спиранията, че от двете страни на салона имаше гроздове от правостоящи зрители.
– “Пиесата “Сребърната паяжина“ на Вили Цанков, доколкото знам, ви забърка в един скандал с ДС на времето. Предизвикала е гнева на тази служба?…
– О, това е голяма история!
На мен ми се отрази най-зле
Единствено мен ме наказаха тогава.
– Кой ви наказа?
– Партията. Аз получих предупреждение. Аз бях член на партията и получих последно предупреждение за изключване. Никого другиго не наказаха, само мен. Това нещо много лошо ми се отрази.
– Какво толкова лошо имаше в тази пиеса?
– Нищо нямаше. Лошото беше, че тя се играе в хола на Вили Цанков. Сега да ви призная, аз не харесах това произведение и исках да откажа да играя. Обаче моят съпруг Стефан Харитонов е ходил в Бургас да гледа представленията на Леон Даниел и Вили Цанков и ми казва: “Ти няма да участваш при Вили Цанков?!”. И на мен малко ми трябваше и се съгласих. Колкото пъти съм правила неща, за които съм изневерявала на интуицията си, винаги съм грешила. И през цялото време аз им казвах: “Ей, ако тука стане нещо, да знаете, че аз ще опера пешкира!”. И така и стана. Всички се измъкнаха. Не знам как. Не съм говорила с никого от тях – с Анани Явашев не съм говорила, с Вили също не бях близка, Маврото си чете някакви стихове във втората част, една Светла имаше май, и направихме едно-две представления и го клъцнаха, забраниха го. Оказа се, че
те са го записали, защото милицията си знае работата…
Не знам кой го е записал, какво е направил, но мен ме извикаха след това в Градския комитет на партията при Георги Йорданов. Аз даже нямах телефон, живеех в “Младост”, но смешното е, че дойдоха с черна “Волга” да ме вземат за заседанието, но след това никой не ме откара обратно вкъщи. Беше се събрало цялото Бюро на партията и казваха: как може, с какво се занимавате? А предстоеше конгрес и как можело сега, когато предстои конгресът, вие какво правите…. А аз играя в три постановки за Народния театър! Обаче си трая, нищо не казвам, само сълзите ми текат. С мен бяха Любчо Кабакчиев, който беше председател на Съюза на артистите, и Сава Хашъмов – партиен секретар на Народния театър. И те нищо не казаха. Е, свърши това заседание и излизаме тримата, и Любчо само ме целуна по челото и си замина.
След това имаше пък заседание на партийното бюро в театъра по този случай. И понеже аз не съм член на Бюрото, не знам какво се е говорило и чак след години моя приятелка, с която сега често се виждаме – Антония Каракостова – дългогодишен много добър драматург, ми каза, че работата вървяла към изключването ми от партията. Но за мой късмет вратата на стаята се отваря и влиза запъхтян Любчо Кабакчиев – връщал се от някакво заседание и казал, че не трябва да бъда изключена. Всъщност той ме е спасил.
Казал: “Как ще изключим Жоржета? Тя е бъдещето на театъра!”. Тогава всички млъкнали и не ме изключили. Доскоро нищо не знаех, защото Любчо с нищо не ми е показал през годините, че се е застъпил за мен и благодарение на него съм останала в партията и в театъра. Защото да ви кажа, че малко преди това моята сестра, от Прага, където мъжът й беше на специализация, избягаха с детето си от Чехословакия във Виена и избра свободата. И това ми беше в тежест. Не смея на никого да кажа, че имам сестра и доскоро колегите ми от гримьорната дори не знаеха, че имам сестра. Крия, на никого не казвам.
– Как смятате днес от разстояние на времето, бяха ли необходими тези титли като “заслужил”, “народен артист” ?
– Какво да ви кажа? Една част бяха наистина заслужени тези звания,
друга част хората ходеха и си ги извоюваха
Аз обаче не съм от тези, които ще тръгнат да търсят подобни облаги.
– Но все пак тези звания се отразяваха на заплатите на артистите, нали?
– Да, така е – даваха им малко по-големи заплати и освен това при излизане в чужбина имахме право на 150 долара, което беше много важно. Това е много малка сума, но за тогава си беше сума, защото нямахме никакви пари, и ако някой успееше да отиде в чужбина, това беше такова преживяване… абе, много бедни времена бяха, а за сега да не говорим.
– Някакви подробности около мистериозната смърт на вашия съпруг – режисьорът и документалист Стефан Харитонов ще ми разкажете ли? Има ли връзка с негово разкритие за гробница на египетска фараонка?
– Знаете ли, аз това нещо го чета по вестниците. Моят съпруг обаче знаеше да пази тайна както никой друг около мен. Аз тези неща постфактум ги научавам. Знам, че ходи в някаква гробница, обаче какво-що е снимал, нищо не знам. Той с мен не споделяше творческите си задачи. Разбрах после, че документите за тази гробница са се пазили вкъщи, без аз да знам. Имаше един човек – Мутафчиев, той почина. Този господин беше в затвора и когато излезе оттам, мъжът ми му е предал архива на тази гробница. Чак тогава ми каза, че в нашата библиотека той е съхранявал тези неща. Аз не пипах нещата на мъжа си, защото той си имаше едно отделение в библиотеката, където си държеше нещата. Аз никога не съм се интересувала от история, а на него – напротив – тя му беше хоби, а после и съдба.
Едно интервю на Александрина РОКАНОВА
