Интервю на Емилия Миразчийска с италианския писател и професионален редактор Енрико Мичели
Има ли още смисъл, за да публикува своя книга, писателят да се стреми да намери издател или новите възможности за самиздат и електронните книги вече са една добра алтернатива?
Самиздатът или т.нар. self-publishing е бързо разпространяващ се феномен, какъвто е вече и пазарът на електронните книги, а тези два елемента имат силен иновативен заряд и принуждават традиционното книгоиздаване днес да се стреми към едно комплексно вътрешно преструктуриране. В Италия, където почти целият пазар е още здраво обвързан с големите издателски групи и с разпространението на хартиени книги, класическата публикация на една книга, все още, е най-добрият път, поне за автора.
На теория, икономическите приходи от традиционното книгоиздаване позволяват полагането на грижи и на по-голямо внимание към текста, като с това се гарантира определено качество (въпреки че не винаги е така), както и по-мащабно промотиране на новоизлязлата книга. В близо бъдеще, обаче, ситуацията би могла да се промени. Дори днес често се случва да се сблъскаш с издатели принудени да ограничат дейността си, да спират поредици, да намаляват персонала, защото имат трудности със заплащането на сътрудниците си.
Тези издатели също търсят алтернативи и начини да обновят работата си. Може би това е само период на стагнация за всички, но мнозина, в това число и големите издателски групи, си дават сметка за предимствата на самопубликуването и на електронните книги. Предстои да видим в каква посока ще се развият нещата. Общо взето, епохалните промени в пазара на книги радикално променят и самото ни разбиране за книгите. А ролята на издателя, в бъдеще, вероятно ще бъде все повече тази на филтър, през който читателите ще намират нещата, които биха искали да четат и все по-малко на тази на продавач на хартиени копия от един продукт, по който е работила, и от който печели цяла една дълга редица от хора.
Вярно е, тази редица сега е абсурдна и утежнява издателската дейност по сериозен начин, както в миналото компрометира и други сектори, като музиката и киното. Не знам, обаче, колко издатели днес имат необходимата подготовка, за да бъдат такъв филтър и да се върнат именно към работата си на Издатели. Мога и да греша, но имам чувството, че цялата система трябва да се възроди от пепелта си. Иска ми се да вярвам, че на сцената ще се появят нови действащи лица. Възможно е това, пред което сега сме изправени, да не е друго освен една преходна фаза, а не някакво преддверие към края, една дълга агония. Но и от гледна точка на авторите ситуацията не е окуражаваща.
Вярваш ли, че е възможно този пазар да върви към една нова концепция, в чиято основа е директната среща между авторите и действащите лица в издателския процес т.е. редактори, преводачи, коректори?
Въпреки всичко, вярвам че (идеализираната) фигура на издателя няма да загуби значението си, при положение, че той се адаптира към промените, погледне по друг начин към новите възможности за публикуване. Но може би ключът е повече в дигиталния свят. Идеята с електронните книги да се отстранят тежки структури като разпространителите и книжарите (за които сега отиват около 60% от коричната цена на книгата) има много позитивни страни, но крие и своите негативи.
Това е много съблазнително, както за издателите, така и за авторите, защото тези проценти ще отидат при тях. И това е от особено значение за Италия, където разпространителите, с които книжарниците са изцяло свързани, са в ръцете на големи групи, и този олигархичен монопол ощететява всички останали, включително и авторите. Разбира се, да се загуби контакта с независимите добри книжарници и още повече с подготвените книжари е нещо, от което никой не би се радвал.
Какво е мнението ти за курсовете по творческо писане?
Смятам, че не всички курсове са еднакви, и в такъв случай, е важно да се правят някои разлики. Ако някой избере да посещава курс по творчeско писане, от фундаментално значение е да прецени компетентността на хората, които го водят, за да избегне грешката да се окаже в един стерилен контекст, който, в най-лошия случай, може да се окаже и вреден.
Ако говорим за такива курсове, водени от писатели или редактори с несъмнени способности, тогава вече говорим за място, в което, по един или друг начин, е възможно да се научи нещо полезно. Разбира се, не вярвам, че се някой ще стане писател, като посещава курсове по творческо писане. В тези практики понякога се крие риска от известно хомогенизиране, ако всяка една предложена методика се приема като златно правило.
Но също така е вярно, че от срещата с един голям писател човек не може да не излезе обогатен, с едно или с друго. Освен това, ако някой притежава добро клинично око, е възможно да усвои техниката, скъсявайки пътя си в сравнение с друг, който не е посещавал такива курсове и е принудeн да се учи с опита.
Понеже ти работиш и като редактор, както с някои автори, така и за някои издателства, какво ще кажеш за идеята за открит урок по редактиране на художествен текст? Именно такава практика има в Националната академия по писане в Лондон, една академия създадена от писатели за писатели.
Нейният директор Ричард Биърд, който скоро беше тук в София, направи демонстрация на редактиране на художествен текст в присъствието на автора, като сподели, че те са взели идеята от консерваторията в Лондон, където всеки семестър един млад музикант, да кажем тромпетист, свири в присъствието на изявен и опитен музикант, който след това анализира техниката и стила му, посочва допуснатите грешки и дава някои полезни насоки.
След това, „ученикът“, чиято работа е била анализирана, има възможността да отговори и евентуално да се защити. А присъстващите могат да слушат и да научат нещо от посочените слабости и дадените препоръки. Как ти се струва тази практика? Смяташ ли, че това може да бъде полезно не само на присъстващите, но и на автора или ще кажеш, че редактирането е вътрешно професионално действие и публиката няма защо да знае за него?
Ако отговоря с първото, което ми хрумва, ще кажа, че може би идеята за публични сесии на редактиране, т.е. места, където конфронтирането между писател и редактор да бъде показано, би могла да доведе, в някои случаи, писателят и редакторът да станат недоверчиви един към друг. Могат да се появят и лични елементи на себедоказване (поради необходимостта на всеки от тях да защити своята работа) и това може да влоши качеството на ръкописа. Не знам, мисля, че този тип работа, който се извършва между редактор и автор трябва да остане между тях, само така и двамата могат да бъдат напълно искрени един с друг.
Има ли изначално добри редактори или човек се научава да бъде такъв?
Не мисля, че някой може да е роден редактор. Със сигурност, човек се ражда с някаква предразположеност, всеки от нас има различни наклонности и предразположеност към разни неща. Който има предразположеност към езика, към логиката и т.н., ако по пътя си срещне нещо, което да го насочи към редакторската работа определено би станал добър в това, но има да се учи и да се работи много, нужно е да се овладеят определени познания за структурата на текста, също така е необходима и голяма обща култура.
А как, според теб, стои въпроса с писателите? Човек се ражда или става писател?
И за това играе роля известна предразположеност, но както го виждам аз, не е от основно значение предразположеността само и единствено към логиката и езика, която във всички случаи трябва да съществува. От значение е предимно способността да се съхрани онази детска част от нас, присъща на хората в детството. Способността да се разказват истории, да се измисля, дори да се измислят небивалици , да се фантазира, да запазиш всички онези неща присъщи на децата… Който е в състояние да запази тези неща, да наблюдава света с този поглед, вероятно е получил добри карти, за да стане писател, остава само и късметът е на негова страна.
Как виждаш ролята на литературния агент?
В Италия това е една професионална фигура, която, в обособения свят на писателите и на издателите, става все по-важна. Не е от съществено значение, както някои в други страни, но със сигурност улеснява писателската кариера и дава възможността един добър ръкопис да стигне до бюрата на големите издатели (които иначе са недосегаеми).
Със сигурност е хубаво да имаш някой, който да се грижи за договорите с издателите, да говори за пари вместо теб. Освен това, добрият агент е в състояние да управлява онази вселена от допълнителни права на успелия писател, като се започне от преводите и електронните книги и се стигне до филмите. Общо взето, както я виждам аз, да имаш агент, отношенията, с който са изградени с доверие и взаимно уважение, е една голяма помощ.
Ти имаш ли някой, който те представлява?
Допреди известно време бях представляван от ALI, една голяма италианска агенция, но вече не. Връзката с една агенция, за да бъде тя наистина доходна, трябва да се отличава с нещо повече, което е трудно да се обясни, трябва да има и човешка близост, трябва да има емпатия. На този етап съм отворен към предложения, някои вече разглеждам, други още очаквам, не бързам. Ще видим в следващите месеци…
Кои бяха най-важните неща в формирането ти като писател?
Започнах да пиша много рано, когато още нямах дори представа, че съществуват курсове по творческо писане и не дори не вярвах, че може да се живее от писане. Моето формиране се дължи основно на четенето, с което се подготвях, въпреки че после получих предложения да посещавам някои курсове, както и степендии в някои важни школи за творческо писане. Вярвам, че естественият път трябва да е този: четене, разбиране, писане, нищо друго. За мен от съществено значение бе срещата с автори като Достоевски, Кафка, Зола, Оруел, Калвино, Флобер, Пирандело.
Как дойде предложението за публикуването на дебютния ти роман?
В началото имаше дълга подготвителна работа. Преди фазата на написването му, преди да успея да достигна едно приемливо за мен ниво, мисля, че съм написал поне пет или шест романа, които днес определям по-скоро като упражнения, и следователно минаха няколко години. Когато се почувствах готов, когато разбрах, че имам свой глас, свой стил, написах няколко разказа и потърсих възможност за публикуването им и потвърждения за стойността им в литературните списания, които обикновено имат за цел намирането на нови автори.
Така започнах да публикувам в различни списания и антологии, докато някои вече утвърдени писатели не ме препоръчаха на своите издатели. На този етап можех вече дори да избирам издателя, който да издаде първия ми роман. Беше нещо, което не очаквах и което вече бях започнал да осъществявам, и ентусиазма ми достигна звездите. Сега, когато написах втория си роман, съм много по-уверен.
Как реши да се преместиш от Козенца в Торино, а след това близо до Рим? Мислиш ли, че тези премествания обогатяват написаното от теб?
Козенца е град с висока степен на безработица и с малка перспектива за работа с различни издателства. Торино ми даде възможността да работя като журналист, в съвсем друга среда, в този смисъл, и възможността за едно професионално обучение, което трудно бих добил другаде. След Торино, към Рим ме отведе именно работата ми като консултант на няколко издателства.
Със сигурност, контекстът, в който някой живее, упражнява своето влияние върху писането му. Онова, за което си давам сметка, е че средата, в която искам да ситуирам онова, което пиша се променя отвреме-навреме, според реалността, която ме заобикаля (в добро и в лошо). Преместването от едно място на друго, освен всичко друго, е начин да придобия повече гледни точки, повече перспективи, а за създаването на художествена литература това е много важно.
Литературата е критична рефлексия на реалността, в това число и на политическата реалност в която живеем, нали?
Литературата е критична рефлексия на начина, по който функционира реалността, на начина по който функционира човека, и неизбежно и на начина, по който функционира политиката. Един хуманистичен поглед не може да избяга от това. Когото се описва едно притеснение, когато се разглежда един ракурс от една отчайваща действителност, се описва, в някакъв смисъл и начина, по който едно общество е избрало да живее, разбира колективността, и следователно, прави политика. После, това може да се прави в най-различни форми, от чистата фикция до смесицата с разследванията, стига да се сетим за някои, важни за мен, автори като Пазолини.
<img
Автор на плаката: Паоло Кампана
Видях сред снимките ти във Фейсбук един плакат с цената на един глас, на който пише „Ще гласувам за теб! Купи си гласа ми“. Значи гласове се купуват и в Италия?
Този плакат беше визуална провокация, осъществена от един майстор на графичното изкуство и в частност на плаката като художествена форма, както и голям мой приятел Паоло Кампана, който го направи с намерението да изтъкне един факт в актуалната италианска политическа панорама, а именно, че голяма част от избирателите не се чувстват представени от никоя партия. Последните общински избори в Рим показаха че тази част е почти 45%. Феноменът на покупко-продажбата на гласове, обаче, е реален и някои разследвания доказаха съществуването на тази практика.
В някои случаи дори изглежда, че се създават условия на несигурност, за да послужат като полезно оръжие на партиите за тяхното собствено оцеляване. В Италия сегашната политическа класа е доста ограничена и неспособна, и много парламентаристи направиха кариера благодарение на един стар репертоар от методично неспазвани обещания, особено онези, дадени на най-бедната част от електората.
Всичко това създаде голяма степен на недоверие към Политиката в най-общ смисъл и това е много опасно, защото се породи едно обобщение, което би могло, дори с времето да легитимира самата идея за Държавата, давайки път на популизма, на пропагандата, и евентуално на някои харизматични лидери, способни да увлекат застрашителна маса от привърженици.
В твоя разказ „Кандидатът на местните избори“ показваш как на практика може да се влизе в политиката…
В разказа за кандидата на местните избори се опитах да осветля начина, по който се оформят тези малки герои, които после могат да стигнат дотам, че да повлияят на съдбата на една нация (а понякога и на един континент). Всичко тръгва от разбирането, с което човек се насочва към политиката, в това е ключът. В един висш смисъл политиката е запазена за онези хора, които поставят интересите на колектива над собствените си интереси, но много често днес ставаме свидетели точно на обратното.
В този разказ героят влиза в политиката, за да разреши един личен проблем, липсата на работа. От този обикновен детайл вече е възможно да си представим какви мотиви да заеме дадено място, може да има един парламентарист, един министър, един премиер, който влиза в политиката поради същата причина. Всичко това е симптом на културната деградация на една цивилизация, която не може нищо повече от това да се саморегенерира.
Точката, от която може да се тръгне за едно обновяване, според мен, е индивидът. Индивидът трябва да бъде в състояние да извърши едно гигантско усилие, усилието на самоопознаването, и след това да поеме своите отговорности. Оттук, по индивидуален и след това колективен начин, да се опита да подобри първо самия себе си, а след това и онова, което го заобикаля, като стане Човек, способен да дава на обществото, преди още да е взел.
Повече за Паоло Кампана можете да научите тук: www.bloggokin.it
© 2006-2015 public-republic.com Всички снимки и материали на сайта Public Republic са авторски и със запазени права. Бъдете така добри и се свържете с нашата редакция, ако желаете да ползвате нашите статии. Не е достатъчно условие да посочите автора и поставите линк към публикациите. За повече информация: Авторски права – защита и санкции. Благодарим предварително!
