НАЙДЕН ИЛИЕВ
Либия, Сиди Бенур, изоставено военно стрелбище на брега на Средиземно море. Откъсвам парче пластичен експлозив „Семтекс“ и запълвам празното гнездо за взривател на 125-милиметровия осколъчно-фугасен снаряд. След това оформям дупка в експлозива за парче от детониращия шнур.
По същия начин зареждам още четири снаряда и ги поставям върху купчината боеприпаси, струпани в дупка на брега на Средиземно море. После слагам парчетата шнур в снарядите и ги връзвам към детонатора. Остава последното – да го свържа към проводниците. Японският изолирбанд сега е по-скъп от всичко на света. Американският омметър също.
От морето духа свеж вятър. Вадя от джоба си маркер и пиша върху сивите корпуси на снарядите по едно желание. Мога да пиша каквото си пожелая, защото съм съвсем сам, а след минути снарядите ще отлетят в небитието.
Доволен поглеждам купчината. Отстрани ми изглежда красиво. Тръгвам към укритието, което е на 700 метра зад пясъчен вал.
Там Халифа, бивш фармацевт със смолисточерна брада, седи послушно и пази като часови края на проводниците, които, както съм му казал, винаги трябва да бъдат свързани накъсо. Закачам проводниците към подривната машинка. Броя от десет до нула. След това давам на Халифа да натисне бутона, както му бях обещал.
За част от секундата зад хълма изгрява светлина, по-ярка от слънцето. Това е моментът на истината, казва немският колега Франк.
Това е както, когато се каниш да целуваш за първи път момиче и те измъчва въпросът ще ти отвърне или не. Хората в камуфлажни униформи около нас гледат втренчено като на кино. След две секунди идва и ударната вълна, която ни блъска грубо. Някои залягат инстинктивно на земята – нормално, за първи път им е. Както е нормално някои да не пожелаят да дойдат втори път с нас на това място.
Викове „Аллаху акбар“ – аналог на нашето „Ура“, кънтят във въздуха. Планираме следващия път да използваме само една тротилова шашка, 125-мм боеприпаси за танк Т-72 и 106-мм снаряди за безоткатно оръдие. Набързо рисувам схема на фигурата в тефтерчето си и правя изчисления как точно да ги подредим, за да детонират всички заедно.
След взрива трябва да остане само една дупка. Това е изкуството на занаята. Така преминава един обикновен ден от контролирано унищожаване на невзривени боеприпаси в свободна Либия. Работя в малка немска неправителствена организация – фондацията „Санта Барбара“, като EOD супервайзър. EOD означава Explosive Ordnance Disposal, което означава ликвидиране на невзривени боеприпаси, а основната цел на фондацията е да помага на местните в тяхното откриване и унищожаване.
Боеприпасите събираме от Год Роман, или поляната на наровете – красива местност на 50 км източно от Триполи. По време на революцията срещу режима на Кадафи неговата армия се опитала да скрие там огромно количество муниции.
След като бунтовниците наближават, заливат боеприпасите с петрол и ги палят. Експлозиите пръскат наоколо хиляди снаряди и мини – повечето взривени, но доста – не. Когато работим в Год Роман се сещам за България всяка минута
Във ВМЗ-Сопот, са произведени почти всички гранати за гранатомети РПГ-7 и СПГ-9, които намираме. Повечето партиди са от 1979-83 г. Предупредил съм екипа да внимава много с гранатите ОГ-9, тъй като те имат чувствителен взривател с подвижен детонатор, предназначен да взриви боеприпаса при малки ъгли на среща с целта. Чешка ракета за реактивната система „Град“ пък е заседнала в клоните на едно дърво. 23-мм снаряди за зенитно оръдие се търкалят край огъня, на който работници от околните ферми варят чай.
Местният екип сапьори е от град Таджура. Еймен е бивш командир от революционните милиции, изгубил брат си във войната, Халифа – фармацевт, Фахри е фермер, а Мохамед няколко месеца се е сражавал срещу лоялистите на Кадафи в гр. Бени Уалид.
Момчетата се радват на свободна Либия така, както и аз в края на 89-а – на свободна България. Повечето от тях нямат понятие от оръжие и боеприпаси, научили са се по време на революцията. Пък и не е имало как, всичко това е било секретно.
Много от боеприпасите са под земята. В Либия почвата наподобява ситен пясък. Често помагам на екипа, който търси с металотърсачи. Използвам специален метален шиш и след дълга практика мога да разбера само по звука от почукването какво съм намерил. Температурата е 35 градуса, под бронежилетката ризата ми е мокра, визьорът от поликарбонат е потен. Ако избухне снаряд, предпазното оборудване няма да помогне с нищо.
Но ако гръмне взривател примерно, визьорът може да защити лицето и очите По-добре е да те няма, отколкото да останеш без ръце или очи – казваме си го всеки ден. Екипът е съгласен с това. Не свалят оборудването, колкото и да е некомфортно за носене.
Либия е огромен склад с боеприпаси. Франция, САЩ, Русия, Югославия, Великобритания и СССР са били основните доставчици. Срещаме стотици бомбардирани бункери в планините и пустинята. Снаряди се търкалят до хоризонта. В средата на 80-те ЦРУ подготвя доклад, че СССР складира боеприпаси в Либия, за да превземе цяла Африка. Никой не е имал логично обяснение защо Кадафи трупа толкова много муниции. 50 милиарда долара са дадени за въоръжение от началото до средата на 80-те години. Всичко това днес е скрап.
Любопитно е и това, че много от бомбите на НАТО не са експлодирали. Сигурно и тях ги правят в Китай.
В края на деня товарим намереното върху торби с пясък в моята „Тойота“. Складираме боеприпасите на платформа в съседното военно поделение. Военните се стараят да ни помагат. В базата са останали няколко професионални военни, войниците са бивши революционери. Халед е бивш командир на милиция от Бени Уалид, баща на 5 деца, и по цял ден обикаля наоколо, за да събира взривоопасни предмети.
Чичо Бахлюл е сержант с 40 г. стаж в армията, винаги стегнат и лъснат. Подполковник Мусбах, командирът, е с превъзходно чувство за хумор и често се кани да ме заключи за 3 дни в ареста, ако се бавим с унищожаването на боеприпасите. Войникът Ибрахим ремонтира старата военна техника и ме вика да превеждам от руски надписите на таблото за управление на бронетранспортьор.
В поделението е складирана всякаква военна техника. Избирам си един танк Т-55 и пиша със спрей на него „На Ади“. Ади е дъщеря ми. Предупреждавам войниците да не ми пипат танка и им казвам, че ще го взема със себе си в България. Превеждам надписа. Смеят се и носят чай. Отиваме на обяд в столовата.
Кухнята е по-чиста от петзвезден хотел, готвачите носят шапки и ръкавици.
Традиционният кускус винаги е вкусен, през ден има и печена риба. Пилето няма вкус на пластмаса. Дават ми нова зелена либийска униформа за работни дрехи. Никой не носи зелени униформи в поделението. Само камуфлажни с местния пясъчен цвят.
Зеленото е омразен цвят, цветът на джамахирията
Никой не обича Кадафи.
Всеки в Либия има оръжие. Преди финалния щурм на Триполи Кадафи отваря военните складове и раздава оръжие на всеки желаещ. Горкият, вярвал е искрено, че някой ще се сражава за джамахирията му.
Китайски автомат „Калашников“ струва на пазара в Бенгази 350 динара (1 динар – 1,20 лв), съветският АКМ – двойно. АК-103 е незначително модернизирана версия на класическия калашник, произведен специално за износ.
Вероятно Кадафи е купил големи количества след края на ембаргото през 2006 г. Познат либиец ми показа своя АК-103, произведен през 2007 г., твърди, че го е взел евтино – за 900 динара. Патроните не се купуват – достатъчно е да се отиде до някое разрушено военно поделение.
Останалите от времето на революцията милиции са един от най-големите проблеми на днешна Либия. Много от тях са под контрола на министерството на отбраната, но има и такива, които управляват градове и райони и не се подчиняват на никого.
В края на април правителството организира операция по изчистването на Триполи от милиции с частичен успех. Милициите в Зинтан и Мисрата се смятат за най-корави. В зинтанския затвор лежи синът на Кадафи – Сейф ал Ислам.
Десетки пикапи с монтирани на тях голямокалибрени картечници се мотаят по пътищата и е трудно да се разбере чии са – на армията или милициите. Навъсени младежи в камуфлажни униформи правят чекпойнтове по пътищата.
В центъра на пътя стои автоматчик, от двете му страни – пикапи „Мицубиши Паджеро“ с монтирани на тях сдвоени 14,5 мм картечници „Владимиров“. Държат преминаващите коли на прицел. Нас не ни закачат, на капака на колата ни има голям червен стикер с череп и кости, с надпис „Опасно! Неексплодирали боеприпаси“ на арабски. Ние помагаме на всички и те го знаят.
Карам колата бавно и внимателно. В свободна Либия светофарите са излишни, а клаксонът е единственото средство за оцеляване. Обратен завой на магистралата е често срещано явление – правя го поне по три пъти на ден, естествено, не спирам на светофари, за да не ме бият някъде. Правила не съществуват и ситуацията не е катастрофална, защото всички се изчакват търпеливо.
Местните са дружелюбни и усмихнати. Никой не ме изгледа накриво или нагруби, всеки предлага да почерпи или помогне, всеки поздравява. Ние сме гости, а Аллах прощава всички грехове на тези, които приемат гостите любезно.
Животът си върви както от стотици години, със същите нрави и манталитет. Супермаркетите и пазарите са пълни и шарени. Избирам сребърни бижута в магазин в старият град на Триполи.
За България са чували всички и я помнят с нейните лекари и инженери. Никой не се сеща за историята с медиците ни в Бенгази, а тези, които я помнят, са сигурни, че е било някаква форма на рекет от страна на Кадафи Фармацевт в аптека ме поздравява на почти чист български. Беден продавач на зеленчуци ми дава две ябълки с пожелание скоро да дойда в Либия на море със семейството.
Двамата с мениджъра на проекта – Лутц, сме настанени в красиви частни вили под наем. Немецът е културен и педантичен както винаги и се е погрижил да направи перфектната организация. Почти постоянно е зает с купищата документи в офиса. Местната организация често е непредсказуема. Иншалла – ако е рекъл господ.
Последния ден отивам до бившия правителствен комплекс на Кадафи – Баб ал Азизия. Три стени една след друга с бойници са пазели лидера от народната обич. Всичко е изподупчено от куршуми, а самият комплекс е сринат до основи с булдозери.
В петък има голям пазар като софийския битак – с шишчетата на скарички и мангали и всякаква стока по земята. Купувам си камуфлажно яке и с изненада виждам, че размерът е по-малък, но ми стои добре. След три дни се прибирам в София. За седемдесет дни в Либия кантарът показва с 14 кг по-малко.
Пазарувай в MediaMall.bg – книги, музика, филми и абонаменти
