„Жълтата кутия“ ще излезе на пазара на 16-ти август с вестник „България днес“ (Виж повече тук). Книгата започва така:
Седнал зад отрупаната с ястия маса, боритарканът (градоначалник) Гостун се огледа доволно. Предстоеше вечер, която щеше да промени живота му.
Голямата зала на двореца в Плиска бе само негова.
Преди месец и половина Борис тръгна срещу тези, които оспорваха властта му, не искаха да се покръстят и го нарича…ха „предател“, отказал се от Бога на дедите си. Князът, каквато бе новата титла на владетеля, наказа с огън и меч противниците си и показа на цялата страна, кой е истинският й господар, стискайки я с желязната си десница.
Докато Борис го нямаше, Гостун се разпореждаше в Плиска. Боритаканът за първи път почувства какво е да имаш истинска власт. Багаини (средна по ранг военно благородническа титла), боили (благородническа титла ) водачи на гилдии, свещеници, земеделци и едри търговци се надпреварваха да му показват почитта си.
„Дано князът се забави колкото се може повече“ – помисли си Гостун и с наслада отпи от златната си, обсипана с камъни чаша.
Макар студът да се бе задържал и в началото на април, в тронната зала беше топло и приятно. В голямата камина лениво се виеха пламъци, по ъглите весело припукваха поръсени с билки мангали, закачени за позлатени скоби факли пламтяха по колоните. Масите бяха застлани с бели покривки от чист лен, отрупани с ястия сервирани в златни и сребърни чинии. Облечени с бели ризи и със зачервени от бързане лица, слугите на двореца, ловко се провираха между гостите, носейки блюдо след блюдо. Най-голямото от тях – глиган пълен с ябълки, яребици и заек, бе поставено пред боритаркана. Дори готвачите бяха научили кой е господарят на града.
Гостун се размърда на стола си и се намести още по-удобно.
Тронната зала бе приютила елита на града.
Седнали на пейките около тежките дъбови маси тук бяха всички първенци, които не участваха в похода на княза. Смехът им кънтеше под дървения свод на позлатения таван, разговорите им се губеха между керамичните балюстри и се смесваха с тракането на ножовете и звънтенето на чашите.
Само тронът, с високата си облегалка и блестящи златни орнаменти, се издигаше самотен зад гърба на боритаркана, като обвинения към тези, които гуляят в отсъствието на истинския господар.
Гостун огледа още веднъж залата, но не откри отсъстващи.
Варнехът (военен командир на крепост) Самуил, стегнат в кожен елек със сребърни нитове, си правеше компания с няколко боили от Великия съвет. По пръстите им проблясваха скъпоценни камъни, на гърдите им лежаха тежки златни огърлици най-фина изработка, под които проблясваха кръстове – знак, че са приели новата вяра. В центъра на разговора бе чигатът (мечоносец, командир на отряд или гарнизон ) Винех, заместникът на Самуил, който развличаше с пикантни истории събеседниците си, които го слушаха с интерес, заливайки го от време на време с вълни от смях. Строен, як и повратлив, със зачервени от виното бузи, Винех ръкомахаше, хванал в ръката си парче месо от което хвърчеше сос.
„Не пропуска и миг да извлече изгода от всеки, който може да му е полезен. Да видим каква ще е ползата от самия него“ – помисли си Гостун, докато оглеждаше приказливия чигат.
Близо до Винех и групичката му, отпивайки с наслада от виното си, седеше Александър – бързо издигащ се християнски свещеник. На него бе поверен строежът на голямата базилика в Плиска, която трябваше да смае света. Облечен в проста тъмна дреха, той слушаше с половин ухо разговорите около себе си, въртейки с пръст сребърната верижка с малка икона овесена на врата му.
Малко по встрани, хвърляйки към свещеника погледи пълни със зле прикрита омраза, се хранеше Пацик. Дебелият славянин отговаряше за новата религия във Великия съвет на боилите и не можеше да преглътне факта, че строежът на базиликата е поверен на Александър, а не на него. Пацик беше плешив, червендалест и закръглен, малките сближени очи забити дълбоко в тлъстото му му лице му придаваха комичен вид, но за разлика от повечето дебелаци, той съвсем не бе добродушен. Пацик не спираше да яде, като в същото време не пропускаше нищо от ставащото в тронната зала.
Внимавай да не се задавиш! – подкачи го хазнатарят (ковчежник) Драгомир. Двамата с Пацик минаваха за приятели, но всъщност бяха съперници. Дребен, сух, с тънки кости и кафява кожа, хазнатарят приличаше на някой от безкрайните пергаментови списъци пълни със сметки и изчисления, с които никога не се разделяше. Макар Плиска да се управяваше от Гостун, дори и той трябваше да се съобразява с дребния боил, ако не искаше сметките му да се объркат.
Точно до Пацик и Драгомир, облечен в пищна роба, с изправен гръб и гледайки презрително около себе си, бе отец Агоп. Той наскоро бе пристигнал от Филипополис и веднага събра значителна група почитатели, най-вече сред боилите и другите първенци в Плиска.
Новата религия даде възможност на по предприемчивите да се облагодетелстват от нея. И те бързо се възползваха от шанса си. Спасението на душите също си имаше цена. Това особено личеше на епископ Йосиф – пратеният от Богопомазания византийки император Михаил да помага на българите при минаването им в правата вяра. Дебел, трудно подвижен и с ръце обсипани в пръстени, Йосфия се носеше като самия Господ Бог, винаги заобиколен от група гръцки свещеници. С черните си раса и бърз говор, те приличаха на ято гарвани, налетели се върху лесна плячка.
Гостун отмести погледа си от Йосиф и потръпна. Ако имаше кой да оспори властта му в Плиска, това бе именно византиецът. С подмолните си интриги, властта която му даваше постът и страха, че който не му се подчини ще бъде обявен за предател, Йосиф се бъркаше безцеремонно в управлението.
„Е, това може скоро да се промени. Дори още тази вечер“ – помисли си боритаркана и се усмихна.
В ляво от византиеца, с иронична усмивка на уста, седеше презвитер Дориян. Гостун не знаеше защо точно бе поканил и него. Може би това, което свещеника правеше – да дава подслон на сираци и да се опитва да ги възпитава, все пак бе трогнало боритаркана. Висок, сторен, с гарваново черна коса и тънък гърбав нос, Дориян седеше изправен като струна, стиснал здраво в ръка чашата си, от която отпиваше на малки, чести глътки.
Близо до отеца, тъпчейки месо в устата си, седеше заместникът на Гостун – зеритарканът (заместник градоначалник) Чака. Едрото му мускулесто тяло едва се побираше на стола, но Гостун бе наясно, че зад нахакания вид се крие заешко сърце, изпълнено с подлост. Макар мнозина да се страхуваха от Чака, който минаваше за скандалджия, побойник и женкар, боритарканът знаеше, че заместникът му не е чак толкова страшен. Двамата бяха мерили силите си и всеки път Гостун, който се славеше като отличен майстор на меча, бързо надделяваше.
Чака завъртя за миг изцапаното си с мазнина лице, срещна погледа на боритаркана и му се усмихна. Гостун вдигна чашата си за поздрав.
– Тъпче се като свиня!
Облечена с тежка зелена кожена мантия, поръбена със злато и сърма, съпругата на Гостун, Евдокия също гледаше Чака.
– Как може да е токова противен?!
Боритарканът нежно стисна ръката на жена си.
Той си е такъв, не му обръщай внимание!
Евдокия сбърчи гнусливо нос, наля си малко вино, презрително стисна устни и извърна глава.
Гостун въздъхна.
Колкото повече остаряваше, толкова повече се страхуваше за младата си и красива жена. Какво щеше да прави тя, ако с него се случеше нещо? Какво щеше да прави той, ако тя харесаше друг? Боритарканът бе виждал погледите, които мъжете хвърляха на съпругата му. Това го изпълваше с гордост, но и с притеснения.
Гостун се насили да пропъди черните мисли. Тази вечер имаше по-важна работа. А след това нищо нямаше да има значение. И никой нямаше да смее да задява жената му. Боритарканът плесна с ръце и веднага неколцина облечени с шарени дрехи музиканти засвириха в дъното на залата. Полугола танцьорка излезе напред сред одобрителния шепот и ръкопляскания.
Забравил за миг недоволството на жена си, Гостун се отпусна на стола.
Танцьорката се завъртя, тялото й се изви сластно под звуците на музиката, гърдите и бедрата й се разлюляха, а опасващите ги сребърни камбанки звъннаха обещаващо. Доволен, боритарканът присви очи, устните му се разтеглиха в широка усмивка и той запляска в такт с музиката. Вечерта се очертаваше все по -добра.
Внезапно вратата на залата се отвори с трясък и Гостун подскочи на мястото си. Сред стреснатите викове на гостите в помещението нахлуха шестима от войниците на Вътрешния град. Те бутаха пред себе си висока девойка, с изпокъсани мръсни дрехи, сплъстена коса и кално лице. Краката й бяха обути в износени войнишки ботуши, в ръцете си стискаше жълта кожена кутия.
Разговорите мигом секнаха, погледите на всички се насочиха към новодошлите. Музикантите спряха да свирят, танцьорката уплашено побягна.
– Какво става?! Защо ни прекъсвате?! – попита ядосан Гостун и се изправи, гледайки със съжаление отдалечаващата се танцьорка. Краят на скъпата му вълнена наметка цопна в поставеното пред него блюдо, което го вбеси още повече.
– Господарю! Изпълняваме заповеди ви! – чигатът Симеон, който командваше отряда коленичи пред боритаркана – Наредохте да ви известяваме веднага щом в града се случи нещо необичайно.
– И какво толкова е станало? – Гостун припряно седна и бутна края на наметката си под масата, за да скрие мазното петно.
– Стражата залови това момиче да обикаля около Източната врата на Вътрешния град – отговори Симеон и стрелна с очи Чака, който го изгледа презрително – Говори на непознат език и въпреки, че няколко пъти й било отказано, не искала да си тръгне, опитвайки се да влезе в двореца. Сочела кутията си повтаряла думата „анищар“. Гостун се огледа объркано.
– Антищар ли? Какво значи това?
– Нямам представа – отговори чигатът.
– Аз знам! – отец Александър гледаше в масата пред себе си – Анищар е езическото име на планетата Сатурн. Означава още и четвъртък. Мислех, че сме приключили с това идолопоклонничество!
– Сатурн? Четвъртък? Какви са тези глупости?! – гласът на боритаркана си извиси над притихналата зала – Кое си ти момиче? И какво има в тази кутия?
Войниците бутнаха напред девойката и залитайки, тя се озова в средата на залата. Личеше, че макар мръсна и зле облечена, непознатата не е от простолюдието. Кожата й, там където се виждаше от мръсотията, бе гладка и бяла, лицето с правилни черти и умни очи, които светеха войнствено под червеникавата падаща на кичури коса.
– Коя си ти? – извика отново Гостун и стана на крака. Цялата история започваше да му омръзва.
Девойката отговори с порой от звуци, които боритарканът не можа да разбере.
– Вземете й кутията! Вижте какво има вътре! – разпореди се Гостун и седна, внезапно усетил, че нещо не е наред. Вечерта бе развалена, от предишното настроение не бе останало и следа.
Един от войниците се опита да изтръгне кутията от ръцете на момичето, но то отскочи назад, ритна го по крака и извика нещо на непознатия си език.
Част от гостите се разсмяха притеснено, гледайки ту Гостун, ту войнствената непозната.
– Вземете й проклетата кутия! – затропа с юмрук по масата боритарканът, разплисквайки виното си.
Няколко войника сграбчиха девойката и въпреки съпротивата й, я събориха на пода. Кутията тупна на земята и капакът й се отвори.
Нещо кръгло и черно изпадна от нея, търколи се през залата и с глух удар спря пред масата на Гостун. Любопитен да види какво е, той се наведе напред.
Грозна отрязана глава с рана на челото и половин ухо се хилеше зловещо от пода на пребледнелия боритаркан. Жена му Евдокия скочи на крака, вдигна ръце към лицето си и започна да пищи.
***
Отец Агоп прескочи изпречилата му се кална локва, опря се на стената покрай която минаваше и се загърна плътно в черната си роба. Някъде над него се отвори прозорец, някой изруга и към земята полетяха парчета хляб, кости и остатъци от вечеря.
– Внимавайте къде хвърляте мръсотията си безбожници! – провикна се свещеникът, но никой не му отговори.
Агоп продължи, ядно мърморейки под нос. Съжаляваше, че е решил да се прибира сам. Бе станало късно, по улиците нямаше никого, а изпитото вино и погълната храна караха отеца да се чувства неспокоен.
Както и отрязаната глава, която се бе изтърколила на пода в голямата зала на двореца в Плиска.
– Това е дяволска работа – промърмори отново Агоп, прекръсти се и се огледа през рамо. Не можеше да се отърве от чувството, че някой го следи. Бе погледнал само за миг в празните очи, но му се струваше, че те продължават да се впиват в гърба му, да го следват из тесните улички, като безплътен демон, готов да го разкъса.
Разтреперан, свещеникът спря, обърна се и направи кръстен знак във въздуха зад себе си. Каквото и да го преследваше, трябваше да си отиде.
Проклинайки собствената си глупост, Агоп вдигна краищата на робата си и забърза напред в тъмнината. Бе свикнал с удобства и разкош още във Филипополис, а сега му се налагаше да бяга като крадец. Дали пък не го следеше някой, който искаше да го ограби?
Агоп алчно стисна тежкия златен кръст, който висеше на врата му.
Защо ли му трябваше да го взима? Можеше да го даде на слугата си Николай или още по-добре, да вземе самия Николай със себе си. Или да помоли някой от богатите си приятели боили да му дадат от войниците си.
Свещеникът се усмихна. Добре се беше уредил. Новата религия даваше много възможности, които бързо се бяха разкрили пред очите му. Боили, багаини и чигати, щяха да имат нужда от някой като него. Някой, който да ги преведе невредими през тресавището на вярата, което се бе ширнало пред всеки от тях и заплашваше да ги погълне. Агоп бе опитен водач. И скъп. Много скъп.
Свещеникът отново погледна през рамо и срещна погледа на нечии светещи в мрака очи.
– Назад, Сатана! – извика Агоп и вдигна кръста пред себе си.
Нещо подскочи от близката ограда и тлъста шарена котка с мяукане се промуши между краката на разтреперания свещеник.
– Марш назад, изчадие адово! – извика отново Агоп, облегна се на стената зад себе си и изтри потното си чело – Котка. Просто котка – каза си той и се засмя на собствените си страхове.
Мислеше да продължи, когато от мрака с бръмчене излетя малка черна стрела и го улучи в рамото. Агоп се залюля, извика, опита се да извади стрелата и ръцете му се обагриха в кръв. След миг нова стрела се заби в корема му.
Свещеникът падна на колене, взирайки се в мрака пред себе си. В уличката нямаше никой. Само няколко вълма мъгла бавно се събираха по ъглите.
– Кой си ти? Къде си? – протегна ръце към сгъстяващия се мрак Агоп, но от там вместо отговор долетя трета стрела, която го прониза в сърцето.
Свещеникът се опита да извика, но гърлото му се напълни с кръв. Ръцете му задраскаха по стената, ноктите му се напукаха, пълнейки се с мазилка и пръст. Шарената котка отново притича между краката му.
Агоп бавно се свлече на земята.
Златният му кръст падна до него и тихо издрънча.
Пазарувай в MediaMall.bg – книги, музика, филми и абонаменти
