Имаше един хубав разказ от Карел Чапек.
Но нека първо да поднеса едно цвете на паметта на този голям писател. Нека позабърша праха от светлото му име. Карел Чапек е един от най-прочутите чешки писатели, превърнал чешката литература в световна – заедно с Ярослав Хашек, Милан Кундера и Вацлав Хавел. Роден е на 9 януари 1890 г. в Мале Сватоньовице – Австро-Унгарската империя, понастоящем в Чехия. Израства в дома на родителите си на село – баща му е селски лекар.
Премества се в Прага. През целия си зрял живот е писал. Пиеси, романи и разкази. Още от 17-годишен. На 30 създава първата си прочута драма R.U.R., която прави силно впечатление не на кого да е, а на самия Бърнард Шоу. Оттогава името му е прочуто в целия свят. Написва едни от най-топлите и хуманистични разкази на XX век, изпълнени с ведър и благ хумор.
Те са събрани в сборниците Разкази от единия и от другия джоб и Апокрифи. Към края на живота си създава и прочутия си роман за идването на нацизма Войната със саламандрите. Едва ли много вече си спомнят, че думата робот, която е световна дума, е със славянски, по-точно чешки произход. И е създадена като неологизъм от брата на Карел – Йозеф Чапек. Създадена специално за едно от ранните им произведения, на което са съавтори. И така нататък.
Но да се върна на разказа. Четох го за първи път преди трийсет години. Но оттогава ми е като бучка в гърлото. Напомня ми за себе си. Стои си там.
В него се разказва за един скромен човек. Който работи някаква скучна, съвсем обикновена писарска работа. Нещо в съда. На средно ниво. Нито богат, нито беден. Нито най-долу в социалната стълбица, нито прекалено нагоре. Той е скромен до върха на космите на главата. До последното копче на черния редингот. Скромен човек. Вечер се връща уморен, но не преуморен.
Лека, сива умора. И със скромно удоволствие вечеря, а после спокойно и доволно сяда да послуша симфонична музика на своя стар дървен радиоапарат. Слага си слушалките и слуша великите звуци.
Но една вечер става нещо. Нещо ужасно. Прозорецът издрънчава и се счупва, а в стената зад чиновника се забива куршум. И идва краят на спокойствието. Започват съмненията и ровенето в миналото. В собствения живот.
Кой би могъл да стреля в такава мирна вечер, в такъв мирен квартал по един такъв мирен, спокоен, обикновен, сив, редовен, безличен и скромен мъж?
Този въпрос си задават следователите. Но още повече – задава си го самият скромен човек. Чиновникът. Задава си го и той не му дава миг покой. Кой може да ме мрази толкова, че да иска да ме убие? И то не в кавга, не в разгорещен спор… а така – преднамерено, хладнокръвно и безмилостно? Кой може да е?
И в началото естествено и следователите, и чиновникът просто недоумяват. Няма кой да е! Няма такъв човек, който да има причина да стреля по него… не би могло да има! Та той е толкова скромен! Животът му е толкова обикновен!
Но през една мъчителна нощ, в която чиновникът не успява да мигне, затиснат от тежки размисли – той стига до прозрение. Припомня си най-дребни и мъчителни подробности от миналото си. От миналото му изплуват призраци. Той си припомня бедния шивач, когото е лишил от работа и по този начин от препитание. Момичето, което е излъгал в миналото. И други. Призраци. На хора, които уж съвсем невинно е наранил. Почти е убил. Без да го осъзнае дори. Или – осъзнато… но веднага забравено. И на сутринта той отива в полицията и оттегля жалбата си. Не иска да се издирва повече човекът, който…
Защото си е дал сметка, че има много хора, които имат съвсем основателни причини да искат смъртта му. И така.
Разказах тази история на великия Карел по повод на това, че в центъра на София тия дни гръмна един ресторант. Газови бутилки. Всички инстинктивно тръгнахме да търсим някакви конспирации. Но се оказа, че са просто газови бутилки… Просто едни бутилки… Слава Богу – не беше чак толкова страшно.
Но ако дойде една такава, тъмна и зловеща нощ… И ние цяла нощ размишляваме: няма ли кой всъщност да иска именно такъв взрив в центъра? Няма ли цял куп възможни и съвсем логични извършители – за този и за подобни актове на хаоса и терора?
Ако помислим достатъчно – дали няма на сутринта да излезем от вкъщи ужасно потиснати, разколебани в своята невинност и с мътното убеждение, че едва ли не всеки втори ходещ по улиците има причини да почне да взривява?
Да излезем на улицата с наполовина побеляла от тежки съмнения глава… Ако помислим достатъчно – няма ли да стане така?
