Много шум за нищо
За повечето хора, които изобщо са чували за него у нас, Джос Уидън навярно е известен като режисьора на Отмъстителите (а отскоро и като създател на новия марвълски сериал Agents of S.H.I.E.L.D.). Феновете на фентъзи и фантастичните жанрове го познават като човека зад сериалите Бъфи, убийцата на вампири, Ейнджъл, Файърфлай (и продължението му на голям екран Серенити) и Dollhouse, а онези на кино изкуството вероятно знаят за участието му във филми като Speed, Alien: Resurrection и Играта на играчките. Малцина може би са гледали и интернет-експеримента му Dr. Horrible’s Sing Along Blog. Подозирам обаче, че дори част от тях ще бъдат изненадани да видят Уидън в ролята на шекспиров интерпретатор – поне колкото мен, когато за първи път чух за последния му филм Много шум за нищо (Much Ado About Nothing) преди няколко месеца.
Още от трейлъра знаех, че Много шум за нищо е особена интепретация на класическа пиеса с участието на няколко любими актьори: Ейми Акър (Ейнджъл, Dollhouse) в ролята на Беатриче, Алексис Денисоф (Бъфи, Ейнджъл, Dollhouse, How I Met Your Mother) като Бенедикт, Кларк Грег (агент Фил Коулсън от филмите за различните отмъстители) в ролята на Леонато, бащата на Херо, Нейтън Филиън (Бъфи, Файърфлай) като началника на полицията Dogberry (на български Кучидрян) и други. Знаех още и, че Уидън е завършил снимките за 12 дни в собствения си дом, че продукцията е реализирана като ноар и че, понеже оригиналните реплики са запазени, а сетингът е сменен със съвременен, филмът ще бъде най-малкото шантав.
Ако не си падаш по Шекспир, Много шум за нищо разказва две любовни истории: една между леко смотания принц на Арагон Дон Педро и дъщерята на губернатора на Месина Херо, а другата между племенницата на Леонато Беатриче и благородника Бенедикт като с вторите – за разлика от първите – любовта идва по заобиколни пътища, покрай факта, че презират и нея, и брака, а и в общи линии се мразят помежду си, а с първите – за разлика от вторите – любовта минава през сложни проблеми, следствие от интригите в Дон Педровото семейство.
Що се отнася до Уидъновата екранизация, отдавна не бях гледал филм, който едновременно толкова да ме забавлява и така да затруднява възприятията ми. Принцове и благородници с лимузини, смартфони и охранителни камери, разговарящи в стилистиката на Йода (всъщност, както ще се досетиш, е точно обратното!) и страдащи от моралните дилеми на XVI век на пръв поглед са толкова не на място, че човек би се зачудил как би било възможно подобен филм въобще да доведе до прословутия suspension of disbelief и да се стори възможен на някого. При все това особената стиймпънк инверсия или като там ще класифират постигнатото от Уидън по-запознатите от мен, работи учудващо добре – до степен да ме накара да се радвам на щастливите мигове на героите, да съпреживявам драмите им, да се смея на комичните моменти и дори да не се замислям в какъв свят са възможни дългите монолози на Бенедикт и Беатриче.
Много шум за нищо е един от много малкото филми, които хем са ми напомняли толкова силно за театрално представление, хем са го правили по начин, който всъщност работи (за разлика, например от последните ми опити да изгледам разни български продукции, където статичните актьори, вкарващи помпозна театрална дикция и в най-ежедневните реплики, остро подсилват disbelief-а ми, вместо да го suspend-нат).
Тъй като приемам, че средностатистическия ми читател въобще не е глупав, няма да ти казвам от кой точно торент тракер можеш да си изтеглиш последния филм на Уидън. Все пак, силно подозирам, че, ако не знаеш английски на доста добро ниво, вероятно ще пропуснеш голяма част от въздействието, което Много шум за нищо имаше върху мен. That being said, това съвсем определено е най-добрата шекспирова интерпретация, на която съм попадал от много време насам, както и едно от най-добрите неща, които съм гледал през тази година, така че при всяко положение си заслужава да му хвърлиш око.
Сподели във Facebook
