Световната шампионка по художествена гимнастика (ансамбъл) от 1969 г. е родена преди 66 години на 26 юли в Долни Дъбник, Плевенско. Завършила е НСА и специалност журналистика в СУ ”Кл. Охридски”. Тя е единствената, която е побеждавала Мария Гигова на вътрешни и международни състезания. За нея спортът обаче винаги е бил хоби. Работила е във в. “Народен спорт”, “Поглед” и “Старт”.
Точно преди промените през 1989 г. у нас работи в университети в Колумбия. Участва в създаването на в. “Ние, жените”. Седем години е в държавния орган за младежта и спорта. Създава и асоциацията Български детски и младежки парламент. Еленска има син, дъщеря и 6 внуци.
– Много широкоспектърни са твоите изяви, свързани обаче повече или по-малко със спорта. Имаш и необходимата квалификация, завършила си ВИФ (сега НСА), но така и не стана треньор. Защо?
– Не е съвсем така. Работих няколко месеца през 1973 г. като играещ треньор в “Левски”. Но реших, че у нас не е възможно да се реализирам. Но пък в Колумбия (бях през 1989 г.) имах свободата да работя самостоятелно и там за 6 месеца успях да накарам децата да напреднат сериозно в художествената гимнастика, която не беше развита изобщо. Беше ми много интересно да експериментирам и прилагам познанията си.
– А следиш ли сега нашата художествена гимнастика, или и ти си се отдръпнала като много бивши звезди?
– Следя, но малко отдалече. Посещавам световните първенства и купи. Известно е, че през 1990 г. Мария Гигова ме покани да работим заедно във БФХГ, да сложим нещата в ред. Аз тогава поставих условие, че ако се захвана, трябва да променим коренно отношенията, да престанем със скандалите. По мое предложение тогава в УС на федерацията влязоха младите – Илиана Раева, Лили Игнатова, Мария Петрова… Бях само един мандат и се оттеглих. Ще кажа обаче, че много ми хареса, че Илиана Раева създаде свой център, свой клуб по художествена гимнастика с нова атмосфера в залата, така че да им бъде приятно на децата, на зрителите.
– Предполагам, че неволно сравняваш условията, при които вие тренирахте и се състезавахте?
– Ние играехме в едно време, в което
единственият начин да излезеш по света беше да си в някой национален отбор
Аз имах този късмет. Но сега, когато светът е отворен, с натиск върху състезателите не става, трябва да ги мотивираш, да ги спечелиш.
– А поддържаш ли връзка днес с Илиана, с Мария Гигова, с някои от другите големи в твоя спорт?
– От време на време да. Аз не съм конфликтна, не съм злопаметна, винаги слагам положителното отпред. Но ще кажа, че има положителни неща в смяната на председателя на федерацията и в това, че Илиана пое ръководството й. И все пак голямата грешка на художествената гимнастика (и оттам дойдоха разправиите, спадът в нашия спорт) беше унищожаването на центровете в страната. Когато аз тръгвах като състезателка, имаше по над 150 момичета, които се явяваха за майсторски разряд от цялата страна, да не казвам, че само на районно първенство сме участвали над 100 състезателки. А художествената гимнастика беше залегнала в учебната програма на училищата, имахме редовни часове и отбори. Беше правилно, защото става дума за усвояване на… азбуката на движението според мен.
– Нека те върна към онова световно първенство през 1969 г. във Варна, което ти донесе златен медал… Какво ще кажеш днес?
– Първата ми любов беше балетът, но тъй като нямах пари, за да ходя на уроци при Фео Мустакова – тя беше най-големият специалист навремето, влязох в художествената гимнастика. Беше най-близо до танца. Никога не съм играла заради медали, класации, да не говорим за пари. Просто за мен беше удоволствие. Лична треньорка ми беше Лили Мирчева. Бях амбицирана да спечеля и стана. За световната титла взехме по 60 или 80 лв., които ми стигнаха да си поканя гости на вечеря. По-важното е, че ние излязохме на световната сцена още през 1967 г. – направихме бум. Нека се знае, че точно през 1967 г. е стартът на голямата българска художествена гимнастика, тогава светът ни забеляза.
– Но и тогава при вас е имало доста скандали?
– Е, да. Примерно на световното в Копенхаген през 1967 г. стана скандалът с нашите обръчи, когато съдиите решиха, че са по-големи с 4-5 см от другите. А бяхме номер едно, взехме най-високата оценка за изпълненията на нашия ансамбъл. Бихме и рускините. Там не можеха да си представят, че българският ансамбъл ще бъде първи. Беше крайно несправедливо. Нашето ръководство начело с Иванка Чакърова не пожела да подаде контестация. Намалиха ни оценката и се класирахме трети.
И на всичките снимки ние плачем, докато ни връчват медалите
Цялата зала крещеше, че българките са победили рускините и те са шампионките. Но пък тогава ни поканиха в САЩ да покажем какво е то художествената гимнастика. Малка утеха все пак.
– А ти защо си избра да участваш само с ансамбъла, като си първа в индивидуалните състезания?
– Не, не съм избирала аз нищо. Регламентът у нас беше такъв, че първите три състезателки, които се класират на международни срещи и вътрешното първенство ще участват на световното през 1969 г. във Варна. Бяхме в класацията на индивидуалното – аз, Мария Гигова, Краси Филипова, Нешка Робева и Румяна Стефанова. Но старши треньорката Жулиета Шишманова еднолично взе решение Мария Гигова, Нешка Робева и Румяна Стефанова, като нейни състезателки, да участват в индивидуалния шампионат във Варна, а аз останах като капитан на националния ансамбъл, макар че трябваше ние с Краси Филипова да играем в индивидуалния турнир.
– Какъв точно конфликт сте имали с Жулиета Шишманова?
– Когато Жулиета пое националния отбор, ме покани в ЦСКА и ми каза, че ще бъда световна шампионка. Но аз й отговорих, че ако напусна “Левски”, ще бъде с моята лична треньорка Лили Мирчева. А тя ми заяви, че ако не отида, ще ме затрие. Но през 1969 г. доказах, че мога да бъда най-добра. Това е.
– Ти беше дълги години и спортна журналистка. Кажи за тези твои срещи със самия Самаранч, председателят на МОК?
– След като избраха Самаранч за председател на МОК през 1980 г., първото му посещение беше в София. Той беше настанен в хотел “Кемпински-Зографски” и ние журналистите го причаквахме във фоайето да излезе. Но аз като по-дейна отидох в апартамента му. Секретарката му ме покани, като й казах, че съм от изданието на Съюза на българските журналисти. Бях си подготвила въпросите на испански. А той беше много напрегнат, защото му предстоеше среща с Тодор Живков. За мой късмет срещата се отложи за след 1 час и аз, естествено, се възползвах.
Насаме със Самаранч за час! Отговори на всичко, което го питах, и аз направих цяла страница интервю с „Гост на „Поглед”
Взеха го за срещата с Тато и когато се върна за пресконференцията, каза на колегите, че има само пет минути за въпроси. Когато излезе вестникът, преведоха страницата на испански и му я изпратиха. След 4 години той отново гостува в България, отново ми даде интервю също близо час и се снимахме заедно. А имам и интервю със следващия председател на МОК г-н Рох, който гостува у нас някъде през 1990 г., но тогава беше само “дясната ръка” на Самаранч. Според мен Самаранч преобърна много неща в олимпийското движение. Имах щастието на олимпийския конгрес през 1991 г. и със съдействието на Иван Славков, който беше изключително добре приет там, да взема много интервюта и да поговоря с много хора за състоянието и бъдещето на спорта, както и за Олимпиадата в Барселона през 1992 г. Това са едни от големите моменти в кариерата ми на спортен журналист, които смятам, че много ме обогатяваха. Другото е, че аз пътувах често с отборите в чужбина и имах възможността да разговарям с капацитети като Иван Абаджиев, да виждам нещата отвътре. На Нешка Робева например винаги съм й казвала моето мнение – честно и открито.
– И последно, какво те е вълнувало най-много в спорта?
– За мен публиката е била винаги на първо място. Аз рискувах в съчетанията си и някак си флиртувах със зрителите, а те оценяваха това.
Елена КОЦЕВА
