Популярната българска куклена актриса Слава Рачева е родена на 23 април 1938 г. в София. Постъпва в Кукления театър едва 17-годишна. Десет години по-късно завършва ВИТИЗ задочно. За близо 54-годишния си трудов стаж в театъра актрисата е изиграла над 80 роли, участва в десетки радиопредавания и пиеси, а децата години наред заспиваха с нейните приказки на Педя човек – лакът брада. В периода 1992 – 1997 г. тя е директор на Кукления театър в София. Днес е лъчезарна пенсионерка с две дъщери, двама зетьове и трима внуци.
– Коя българска черта те кара да се чувстваш зле?
– Първата, която ми иде наум – навикът да търсим вината все у другите. Превърнахме се в нация от неуспели хора. Ако са актьори – все режисьорът, все директорът е виновен, че не са станали звезди… Ако са бизнесмени – законите, управниците, Балканският полуостров… Ако са ги уволнили – шефът не ги харесва, колегите ги наклепали… Все за нещо някой им е крив и виновен. Ами ти самият какво си направил, къде ти е самоинициативата? До гуша ми е дошло да виждам как по време на наводнения показват мокри мазета с буркани… Да, държавата е свидлива и туткава, като става дума за такива работи, но ти самият, като живееш край самата река и знаеш, че това може да се случи, какво направи през 11-те месеца, когато беше сухо? Ами все нещо може да се направи – да си издигнеш насип, да изчистиш реката, да укрепиш оградата си… Каквото сам си направиш, друг не може да ти направи. Май твърдението, че българите сме много работливи, си е просто мит.
– А коя българска черта те кара да се чудиш?
– Не мога да проумея как така нашите политици и държавници все със закъснение се сещат какви могат да бъдат последствията от това или онова решение. Казусът “Пеевски” е красноречив пример… Ами фалитът на заведенията и пазарчетата край магистралите не можеше ли да се предвиди? Ами как едва сега стана ясно, че някакви хора ще останат в България без телевизия след цифровизацията… Ама били малко. Ами нали и те са българи като нас? Хвърлиха милиони за тази реклама (горкият актьор, с това ще го запомнят – че лъже с усмивка колко лесно и просто е всичко!), а не обясниха на хората, че сами няма да могат да го направят, че трябва да се вика техник, че и с техника понякога НЕ СТАВА… Да не говорим за декодерите – в Сливен, където попаднах миналата седмица, ми казаха, че социално слабите ще получат безплатно декодери само ако ги има в миналогодишните списъци на социалните служби. Тазгодишните, макар и да са вече одобрени, НЯМА да получат! Защо? Няма обяснение.
– Да, телевизията е важна за възрастните хора, но това ли е все пак най-важното?
– Всичко е важно. Възрастните хора са с ограничени възможности за контакти и развлечения, тъй че липсата на телевизия е УБИЙСТВЕНА за тях. Да, сериалите, какво за тях? В една възраст, когато вече не сме активни и нямаме кой знае какви собствени преживявания, ние ЖИВЕЕМ чрез сериалите, мислим за тях, преживяваме чрез тях света… Младите май не си дават сметка, че ако родителите им не гледат филми и сериали, ще се втренчат и вкопчат в децата и внуците си, ще станат досадни и неприятни. „Мамо, какво правиш? Ами, чакам те да дойдеш…” И за двете страни сериалите са полезни, защото дават възможност за равновесие, за здравословна дистанция.
– Ти излъчваш винаги добро настроение, откъде извират усмивката и радостта ти?
– Да, доволна съм от живота си, от децата си… И поработвам все още по малко. Въпреки двата инфаркта, въпреки астмата, която не ми позволява да дишам с повече от 40 на сто от дробовете си, въпреки че краката ми все повече бойкотират желанието ми да вървя, да се движа… Поне засега отказвам да бъда в групата на онези (главно възрастни) хора, които се държат така, както понякога се държи свекървата или тъщата в семейството – уж е съгласна с всички новости и промени, но все дудне: „Нямам нищо против да си купите каквото искате, но не ми пипайте буфета… не ми махайте килима… не ми сменяйте миндерчето…” Всъщност те тъгуват за времето, когато бяхме равни и ако някой дръзваше да щръкне над другите, веднага го чукваха по главата. Днешната ситуация не им дава мира: „Защо този пътува непрекъснато в чужбина… Защо онзи е дигнал къща палат? Как така еди-кой си е спечелил толкова пари?”.
– Какво в живота не можеш да преглътнеш?
– Фактът, че позволихме на простащината да господства, да ни учи, да ни налага своите норми… И ни се внуши, че… това е положението, друго не може да бъде.
– Какво би казала за нашите управници – като актриса, като човек, като пенсионер?
– Един съсед ми рече наскоро: „Нали новият министър-председател е много симпатичен?”. Абе, това ли е важното – да е симпатичен? Не е ли по-важно да увеличи пенсиите, да оправи нещата със социалните помощи, с недомислията в здравната система… Бойко бил секси… Какво ме интересува дали е секси, ако виждам от влака буренясали ниви, занемарени къщи, боклуци, боклуци…
Нашите политици говорят лошо, нямат добра дикция, неясни са и неразбрани като речник. Не обясняват нещата човешки, а се сърдят, че не ги харесват. С това премахване тавана на пенсиите на практика настройват пенсионерите едни срещу други. Кои са тези, дето ще получават толкова много? Били са някога високоплатени чиновници, т.е. и тогава са живели охолно, и сега пак… Ние артистите сме ощетени отвсякъде и това се знае. Никой не ми е казал например да си пазя бележките от хонорарите, че да мога да си увелича пенсията с 1 процент поне…
– Коя от получените награди ти е най-скъпа?
– Последната ми е скъпа, защото се нарича ”Най-хубавата усмивка в моята възрастова група”. Но най-скъпата все пак си остава тази – да те прегръщат непознати хора по улицата, да ти благодарят, да ти казват: „Израснах с твоя глас, с твоите приказки…” На тях, на моите зрители, дължа всичко и искам да им се случват само най-хубави неща в живота.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
