Янко Кожухаров е бил депутат в 36-ото Народно събрание от СДС, но като безпартиен, а после става независим. Завършил е Московския институт за международни отношения, където е бил състудент с Филип Боков, Огнян Пишев, Христо Малеев, Атанас Папаризов, Юлия Владикова, а по-късно – с Жан Виденов и с Ирина Бокова, както и с доста други бивши и настоящи дипломати.
Бившият народен представител продължава да разказва за читателите на „Над 55“ своите любопитни, а доста често и шокиращи истории с известните си врагове и приятели.
– Както сам си ми споделял, още в ранната си младежка възраст ставаш агент на Държавна сигурност с висока степен на доверие и като такъв изпълняваш много и различни задачи за 1-во, 2-ро и 4-то главно управление на МВР. При този блестящ старт какво стана, че се стигна до „развода“ ти със службите за сигурност?
– Някъде през 1983 г. будната ми съвест просто се разбунтува, отвратена от стила, методите и формите на работа в Държавна сигурност. Вече бях разбрал, че ДС изпълнява руски поръчки. А аз никога не съм бил комунист и никога няма да бъда, защото считам, че комунистическата идея е била може би прогресивна преди 120 години, но не и днес! Тогава спрях да работя за ДС. След като се разбунтувах, станах правозащитник. И оттогава водят началото си неприятностите ми с ДС, тъй като тя практически ме постави „извън закона“…
– Какво ти се случи тогава?
– Започнаха да ме разработват като агент на американското разузнаване. Тази разработка на Второ главно управление продължи цели 6 години и бе прекратена поради доказаната ми несъпричастност към американските разузнавателни ведомства.
Сетне беше решено да бъда „неутрализиран“, което в превод от езика на специалните служби означаваше просто да бъда ликвидиран. Бяха правени много неофициални начини и опити. Но имаше и официални. Така например бях „заподозрян“, че съм участвал във взривовете на 8 март 1985 г. в детското купе на бързия влак по подбалканската линия. Тогава бях „проверяван“ по хода на следственото дело № 55/1985 г. на следствието на ДС на ул. „Развигор“ в София. В това число ми бяха провеждани и тестове за степен на терористична опасност.
– От обясненията ти дотук не ми стана ясно какво толкова си направил, че ДС ти е „вдигнала мерника“?
– Беше пролетта на 1982 г. В света назряваше Фолклендската криза. Бях в Москва, когато ми хрумна да се поровя в тоя въпрос. От фондовете и архивите на Ленинската библиотека в Москва и на Библиотеката за чуждестранна литература изрових историята на островите. След като си изясних фактологическата обстановка при тях, седнах и написах едно писмо до генералния секретар на ООН в Ню Йорк Хавиер Перес де Куеляр. А аз и преди му бях писал няколко писма с моите виждания по някои други въпроси. За мое немалко учудване този път в речта си пред Съвета за сигурност Хавиер Перес де Куеляр включи текста на моето писмо!
– А какъв е развоят на действията по-нататък?
– През пролетта на 1983 г. Де Куеляр дойде на кратко посещение в Москва. Скоро след това получих писмо (на домашния си адрес в Москва) от шефа на персонала на ООН (началник кадри по нашему) Катрин Линч. В най-общи линии, в писмото се казваше, че по нареждане на генералния секретар ми изпраща формуляри за постъпване на работа в ООН. Аз може би съм и единственият, или поне един от много малкото, частни лица в света, получили и новогодишни поздравления (за 1983 и 1984 г.) от Де Куеляр. И те дойдоха на частния ми адрес.
– А успя ли да получиш назначение в ООН?
– В края на лятото на 1984 г. получих съобщение, че няма да получа назначение, докато не отида в Ню Йорк. Съобщаваха ми, че първо трябва да отида дотам и тогава щях да почна работа. От Москва да отида до Будапеща и там, при американския посланик Бари за мене щеше да има билет и всичко друго необходимо.
– Възпря ли те нещо, за да изпълниш указанията от писмото?
– Размислих, че ако замина за Ню Йорк, без да се обадя на баща ми, който вече бе възрастен и с лабилна психика, той можеше да не го понесе. Затова реших първо да дойда в България, за да му обясня за какво става дума. Няколко дни преди да тръгна за България обаче (говорим за септември 1984 г.), синът на вътрешния министър на СССР Игор Щелоков, който също беше завършил нашия институт, ме закара с колата си до нас в Москва. Пред квартирата той ми каза: „Заради това, че разцепи Политбюро на две по въпроса за Фолклендската криза, много и силни хора тука са ти бесни. Гласят ти нещо в България, но не разбрах какво. Много внимавай! Ако разбера, ще ти звънна да се видим“. Оттогава обаче не съм го виждал – това беше последната ни среща с него.
– Предполагам, че тогава се пресичат и пътищата ти със зам. вътрешния министър и шеф на ВГУ (Второ главно управление на МВР, контраразузнаването) ген. Аначков.
– В досието ми в ДС има една секретна заповед на ген. Аначков, издадена през втората половина на юни 1983 г., с която ми се налага ограничение да напускам България като американски шпионин. И чак 15 месеца след това ме задържаха. Освен това в досието ми в ДС личат също и заповедите да бъда ликвидиран, както и това, че такива са указанията на КГБ.
– А как се развива животът на ген. Аначков след това?
– Когато вече като пенсионер генерал Аначков се разболява от рак на гърлото (което донякъде е закономерно, защото много пиел и много пушел), той отива да се лекува в СССР. И там генерал Аначков умира на операционната маса, което при хора от неговия ранг е способ да им запушат устата завинаги! Защото ген. Аначков е действал не само под прякото ръководство на Живков, а най-вече под прякото ръководство на Москва! А като е жив, е можел да започне да говори… Знае ли човек?…
– Предполагам, че си се добрал и до някои от интимните тайни на ген. Аначков?
– Научих от достоверни места, че като малък генерал Аначков е прекарал заушки. А боледуването от тази болест в млада възраст се характеризира с това, че мъжът остава стерилен. И така се предполага, че генерал Аначков вероятно е останал стерилен. А жена му, която вероятно научила това доста преди него, намерила как да забременее. Защото всяка жена иска да роди. И така се ражда Владимир Георгиев Аначков, на когото генералът не е действителният баща. И когато значително по-късно генералът разбира тия неща, той се развежда.
– Поддържал си контакти и със сина на твоя смъртен враг ген. Аначков? Нима Владимир Георгиев Аначков не е знаел за отношението на баща му към теб?
– Доста срещи съм имал с Владко Аначков. Той знаеше доста подробности за това как баща му ме е преследвал. Обаче аз му бях разказал и истината за моите покровители – генерал Добри Джуров, Никола Найденов, Иван Башев, генерал Янчо Георгиев (началник кадри на Министерството на външните работи). По линия на ДС те ми бяха помагали да стана студент в едно от най-престижните за онова време висши учебни заведения – Московският държавен институт за международни отношения (МГИМО). И Владко Аначков беше проверил тези неща по някакъв негов си път. По какъв, не знам, но оттогава отношението му към мен се беше променило.
– А каква е съдбата на Аначков-младши?
– Миналата година Владко беше на лечение в Трета градска болница в София. Три дни преди да умре, му отидох на свиждане. Беше в идеално физическо и духовно състояние. В интерес на истината, никога дотогава не го бях виждал толкова жизнен и усмихнат! Затова още ми е загадка как така само след 3 дни той почина…
Марина ШИВАРОВА
