През май 2008 китайското правителство обяви, че град Бейчуан е най-добре да бъде евакуиран в съседна община. Провинция Сечуан, от която е част и Бейчуан, беше ударeна от силно земетресение, което отне живота на над 50 000 души. Земетресението разруши хиляди жилищни сгради, а тези които не рухнаха, бяха прекалено опасни.
Ако бъде евакуиран, Бейчуан ще се превърне в един от многото градове-призраци по света.
Наименованието градове-призраци се появява след изоставянето на населени места по времето на златотърсаческия бум в Щатите и ни кара да си представим картини на прашни и безлюдни улици, през които вятърът разнася тръни и клони, а наоколо има разпадащи се дървени постройки, от които аха да падне черчеве на прогнил прозорец.
Бейчуан обаче не е селце от 19-и век, а модерен град, който представлява подобна призрачна гледка. И не е единственият подобен град. Такива градове има по цялото земно кълбо и всеки един от тях има интересна история зад изпочупените си прозорци.
Някои – като Бейчуан, са изоставени заради природно бедствие, други като Сан Жи са обезлюдени по необясними езотерични причини, а трети като Хашима просто са станали излишни.
Други – като Припят в Украйна, са превърнати в призраци заради безумна човешка грешка.
На 26 април 1986 година, в четвърти реактор на Чернобилската атомна електроцентрала, избухва експлозия, която причинява най-голямата катастрофа в историята на мирното използване на атомната енергия.
До 2006 година в резултат на последвалата радиация, умират хиляди хора в Украйна, Русия и околните страни. И до днес съветските власти са критикувани остро за решението си да не вдигат много шум и да не уведомят населието в най-опасните райони. В крайна сметка е евакуиран район с радиус от 25 километра, заобикалящ АЕЦ Чернобил.
Най-големият град в евакуираната зона е Припят с население от 44 000 души и се намира на 5 километра от централата. Евакуиран е едва 60 часа след инцидента и вероятно дълго ще остане такъв, тъй като районът ще бъде смъртоносно радиоактивен в продължение на стотици години.
В момента градският стадион е гора, а сред сградите живеят мечки, елени и други диви животни. Градът сякаш е застинал във времето. Легла с послани чаршафи и стаи с празничната украса за несъстоялия се Деветомайски празник все още стоят непокътнати. Призрачен град е най-точното определение за подобна картина. Припят се превръща в символ на трагедията от чернобилската авария и паметник за бъдещите поколения.
Фамагуста, Кипър
Кипър е разделен през 1974 година, четиринайсет години след като бившата британска колония получава независимост. Тогава кипърски гръцки националисти извършват преврат, свалят от президентския пост архиепископ Макариус и правят (неуспешен) опит да присъединят Кипър към Гърция.
В отговор турската армия дебаркира на северния бряг, възползвайки се от статута на Турция като гарант за независимостта на Кипър. Бежанците са 200 000, а неприязън между двата етноса, макар и позаглъхнала, се усеща и днес.
Фамагуста е град призрак, който не съществува на нито една карта. На гръцки той е Амохостос, на турски – Газимагуза. Самото прозвище е дадено на Фамагуста от шведския журналист Ян Олаф Бенгтсон, който посещава шведския батальон на ООН в разделения град и вижда „запечатаната“ му южна част. Това е новият квартал Вароша, обитаван преди окупацията предимно от гърци и мястото, където през 60-те години с бурни темпове се развива туризъм.
Другата, старата част на Фамагуста, и днес живее и жужи край 5.5-километровата издигната от венецианците крепостна стена. „Призракът“ Вароша обаче в продължение на 30 години остава паметник на нетолерантността, където в празните сгради с ослепени прозорци, изоставените на юруш ресторанти, ваканционни центрове и плажове десетилетия не е стъпвал човешки крак.
Представете си един цял Слънчев бряг полусрутен и ограден с бодлива тел, ръждясали варели и плевели. Броени метри на юг, в гръцката част, продължават да викат на джезве-кафето „гръцко“ и въобще „турско“ да е мръсна дума. Когато турците влизат във Фамагуста, там живеят над 26 000 гърци и около 9000 кипърски турци. Година след инвазията първите се изселват.
Остров Хашима, Япония
Градът е малък, скалист остров с площ около 15 акра, намиращ се в крайбрежието на Нагасаки. Въпреки малкия си размер островът е бил важен въглищен център за Япония в продължение на век.
Въглищното находище се разпростира дълбоко под океана. След като е открито, Мицубиши корпорейшън изкупува острова от семействата, които го притежават до 1890 г. Тъй като островът се намира на 25 километра от Нагасаки и всекидневното транспортиране на работниците с ферибот до него е трудно, корпорацията решава, че е по-логично да се построи град, в който да се заселят работниците.
Мястото е ограничено и сградите се разпростират по височина, като в тях са наблъскани работниците, които делят общи спални, кухни и бани. По-късно се построяват кино, ресторант, бар и клиника и островът се превръща в истински град.
Целият комплекс е бил свързан с подземни тунели и в зенита си, през 1959 година, е наброявал 5 259 души, и е представлявал най-гъсто населеното място на земята, като на човек се е падала по 1,5 квадратни метра застроена площ (или ако имаше толкова жители биха се падали по 82 000 души на квадратен километър).
Не всички, които са обитавали острова, са го правили доброволно. През Втората световна война японското правителство изпраща китайски и корейски пленници в мините на острова. От 500 корейски миньора 122-ма остават завинаги на острова.
След войната условията за работниците се подобряват и те се радват на удобства като телевизия, радио, кино и градини по покривите на сградите. За съжаление златната ера на Хашима не трае дълго и през 1974 година Мицубиши, заради навлизането на петрола, затваря мината.
След три десетилетия на безлюдие, градът в момента представлява призрачно място, но в изключително запазено състояние на сградите, като японското правителство възнемерява да превърне Хашима в туристическа атракция и част от обектите на Световно наследство.
Централиа, Пенсилвания, САЩ
Централиа е също миньорски град със залежи на антрацитни въглища. Градът е бил с население около 3000 души и е следствие на бума от търсене на въглища в средата на 19-и век. Но същите тези въглища се оказват причина за неговото изоставяне и напълно откъсване от света.
През 1962 година пожарникари решават да изгорят миришещи отпадъци близо до градското гробище, като след това го изгасяват. За тяхно съжаление, а по-късно и на града, огънят си намира път към подземните шахти и се запалва една от въглищните жили, която минава точно под града.
Огънят бързо се разраства и пренася из цялата мина, и предизвиква огромен подземен пожар. Градът се опитва да го потуши с години. Пробват с различни техники: ровове, изпълване на шахтите с вода, изгаряне на въглищата, за да се спре напредващия пожар, но нищо не помага. Специалистите предлагат като единствено решение сложна схема от ровове, които да спрат огъня, но цената на проекта се оказва твърде висока и не се се осъществява.
През 1981 година, почти 20 години след избухването на пожара, се случва и събитието, с което чашата на търпението на жителите на Централиа прелива. Дванайсетгодишно дете едва успява да се спаси като се хваща за дървесен корен, след като земята под него се срутва. На помощ му се притича негов братовчед и успява да го спаси от пропаст дълбока над 50 метра и пълна с отровния вългероден окис.
Федералното правителство отпуска 42 милиона долара за евакуацията на града и повечето жители решават да го напуснат, остават само около 20 души.
По-късно правителстовото разрушава пътищата водещи до Централиа и така откъсва горящия град и останалите там хора от света. Неразрушените от правителството пътища сами се срутват от изригващия от земята отровен газ. Огънят не е загаснал и до днес.
Сан Жи, Тайван
Може би най-странно изоставеният град от всички, но най-пълно отговяращ на определението за град-призрак, е Сан Жи. Чудато изглеждащото селище се намира в северен Тайван и е проект на правителството за ултрамодерен туристически град от началото на 80-те години на миналия век.
Селището е почти завършено, но след серия инциденти със строителни работници, хората от правителството и населението стигат до заключението, че инцидентите са причинени от духове, населяващи мястото. Проектът е прекратен, като и до днес местността си остава непокътната.
< Предишна
Следваща >
