Никола Вапцаров – приказка без край
Големият италиански поет Салваторе Куазимодо,
носител на Нобелова награда, казва:
„Поезията има сила, която побеждава абстракциите,
има своето историческо време, което не може да се
фалшифицира: чрез поезията една нация навлиза в
друга с тежината на собствената си култура.
Народи Които имат личности като Никола Вапцаров
растат в очите на света“
В края на двадесети и началото на двадесет и първи век, когато цялото човечество се опитва да забрави черните години на войни, болести, световни кризи, и същевременно да съхрани и пренесе в бъдещито, позитивните неща и явления – политическия диалог, технологичния напредък, високата екологична култура – ние хората от поколението, което има уникалната възможност да живее в две различни столетия, също правим равносметка и анализираме миналото – забързани с оптимизъм в бъдещето.
Една от личностите, която живя и твори през отиващия си век, е българският поет Никола Вапцаров. Нито един български поет преди и след него не се е радвал на такава международна популярност, каквато има той. Той живя тежък живот и загина малко преди да навърши 33, в апогея на своята младост и творчество. Стремежът да се научи нещо повече за човека и поета Вапцаров е много голям не само в България, но и в целия свят.
“ И всеки днешен и бъдещ последовател и биограф на Вапцаров ще бъде щастлив,
ако разкрие макар и незначителна нова черта от неговия граждански и творчески облик,
ако прибави дори и най-малкия нов щрих към нравствения и духовния портрет на поета.”
Мария Радонова
От къде тая изключителна привлекателност на човека и поета Вапцаров? С какво той извиква от нас тая духовна съпричастност към всичко свързано с неговите песни и съдба ?
Защо колкото и да сме убедени в закономерността на неговата поява и творческо развитие, защо колкото и предимства да изброяваме за да я доказваме, ние стоим стъписани пред един невероятен житейски и творчески подвиг?
Защо този човек, това поетическо чудо за България и света , живя само 33 години и за едно непълно десетилетие, също като Ботев, сътвори силна и безсмъртна поезия?
Защо поетът изповядва своята жертвоготовност, осмислена от гордия човешки идеал за унищожението на робството и неправдата в битието на света ?
Защо Вапцаров приема хладнокръвно и спокойно своята предстояща смърт, че дори в собствената си нелепа и неоправдана гибел съзира основания за философска мъдрост, за самоуспокоение, за исторически и житейски оптимизъм ?
От къде идва тази силна вяра на Вапцаров и неговите герои в сбъдване на щастливото и човечно бъдеще ?
Как света и хората, оценяването на живота и битието станаха основни параметри в неговата поезия?
Защо историята е основен обект на неговото внимание?
От къде идва идеята за приемственост в борбата на човечеството “за свобода и хляб”, от къде произтича дълбоката авторова увереност в общата участ на подтиснатите и онеправдани хора по Земята ?
И накрая, кой всъщност е Вапцаров и на чий народ принадлежи ?
Никола Йонков Вапцаров е роден на 24.11.1909г. в гр. Банско, в семейството на Елена и Йонко, в къщата на своята баба (по майчина линия) Милана Везюва. По традиция първородния син в младото семейство получава името на своя дядо по бащина линия – Никола. Интересно е, че цели десет години по-късно той получава кръщелно свидетелство.
Дядото на бъдещия поет Никола Проданичин е бил арестуван от турците и на път за Солун зверски убит в местността Ушите на 24.09.1905г. След Илинденското възстание – 1903г., терорът над останалото под турска власт българско население продължава, но патриотичния пламък не загасва и борбата за свобода продължава. Затова семейните летописи на жителите на Банско живо се преплитат с героичния летопис на времето. Местното население оказва упорита съпротива на терора. Хайдушки чети бродят из Пирин и бранят българската чест. Не случайно Костадин Т. Молеров пише : “От Банско се явяват хора просветени и достойни да заемат постове и в чужди държави и да дават пример по родолюбие.”
Проданичини са стар банскалийски род, занимавали се с бояджийство, били вапцари, и това дава и фамилното им име – Вапцарови. С разрастващите се борби на българското население синовете вместо да наследят майсторството на бащите си, грабват пушките и отиват в пиринските чети, като комити.
И майката на поета е от стар банскалийски род – Везюви, които също се занимавали с вапцарство (бояджилък). Елена Везюва е родена през 1882 г. За разлика от своя буен и непокорен мъж, тя завършва осново училище в родния си град, а по-късно със съдействието на американската мисионерка мис Стоун е приета в американския пансион в Самоков. Тук заедно с подробното изучаване на библията тя учи и педагогика и се увлича от художествената литература, а по-късно с любов и увлечение се интересува живо от изкуството на театъра. Завършва двегодишния курс за библейски учителки в пансиона. През 1908 г. е преместена на работа в родния си град Банско. Тук при необясними обстоятелства се запознава с бъдещия си съпруг – Йонко Проданичин, и през януари 1909 г. се оженват. Отнаало младоженците живеят при свекървата Мария Проданичина, останала вдовица със 7 деца, а след това отиват в по-широкия дом на Везюви, при баба Милана Везюва.
Йонко Вапцаров, мъжествен и непокорен, постоянно внася в семейството тревогата на хайдушкия живот, романтиката на волния бит на харамията. Наричали са го Пирински цар, защото е владеел Пирин планина със своята чета и е бил безстрашен в сраженията с турците. От най-ранна възраст той е участник в Македонското освободително дживение. Седемнадесет годишен е бил вече комита. Заради своята революционна дейност е лежал в Солунския затвор “Еди – кум”. Когато го отвеждали в затовра бил с присъда от 101 години и носил най-тежката пранга – 60 килограма. Съдили го турците в ННеврокоп – днес град Гоце Делчев. Заловили са го и по донесение са разбрали за участието му в четите и в Илинденското въстание. По време на въстанието той е бил четник в четата на Радон Тодев, състояща се от 24 души – млади и хубави момчета. Задачата на четата е била да охранява пътя от Македония към България, за да може населението да бяга от турците насам. Това е пътят под Айгидик в Рила, който и днес се нарича Радоновата пусия. Йонко Вапцаров е свързан и с аферата “мис Стоун” – отвлечена американска мисионерка от четата на Яне Сандански с цел откуп. Още преди Илинденското въстание Йонко е взел активно участие при нелегалното пренасяне на оръжие от България през канал за Македония – минаващ през Рилския манастир. Бил е войвода още преди въстанието, за което свидетелства един от най-големите български поети и революционери – Яворов. Двамата са били делегати на конгреса на Вътрешната Македоно – Одринска революционна организация (ВМРО) в Ловча като представители на Разложка околия. Като участник в Освободителното Македонско движение, Йонко е свързан с прославените български войводи Гоце Делчев и Яне Сандански. От това време го свързват близки чувства с Яворов. Двамата се срещат и запознават в Самоков при втората мисия на Яворов и Гоце Делчев в Македония, която е откъсната от България след Берлинския договор и остава под турско.
Малкият Никола, който е впечатлително и чувствително дете по своему приема събитията на времето, разтърсили родния му край, изпълнили детството му с несигурност. Честите отсъствия на бащата са повлияли за привързаността му към майката.
Когато започва Балканската война, Яворов тръгва по познатите хайдушки мпътища. Пристига в Банско при своя приятел Йонко Вапцаров. В семейството се е родило и второ дете – дъщеря им Райна. В дома на Йонко го посреща едно общително и любопитно момченце, което веднага е пленено от този непознат мъж със затъкнат револвер на пояса. И от тази кратка среща се поражда една трайна любов, която подклаждана от пламенното слово на поета Яворов ще гори до края на живота на Никола Вапцаров. Детето повтарядумата “леволвер”, “леволвел” с приповдиганто настроение, а по-късно заживява с поезията на непознатия чичко.
Йонко и Яворов заминават с чета около 120 души в Родопите в местността “Каца поляна”. На 7. октомври 1912 г. настъпва дългоочакваната свобода за българското население в Македония. Яворов обявява независимостта на Банско и го провъзгласява за град и център на Разложка околия. По негова препоръка генерал Ковачев, който води българската войска в този регион, назначава Йонко Вапцаров за Околийски управител.
Всъщност в този факт има нещо необикновено силно и вълнуващо – един от най-големите български поети Яворов провъзгласява стария български град Банско, който е станал родна люлка на велико българи – закърмил е автора на “История Славянобългарска” – Паисий Хилендарски, а след това Неофит Рилски и много други родолюбци, отново за свободен. Не по-малко символична е срещата на прославения майстор на българския стих с момчето от Банско, чиято слава на известен поет по-късно ще се изравни с неговата. Дори този факт от биографията на Никола Вапцаров да беше случаен, в него има пак нещо, което особено вълнува, сякаш това е някакво предсказание на съдбата.
Образът на Явроров се съхранява завинаги в съзнанието на впечатлителното момче, остава завинаги в душата на бъдещия поет, който боготвори докрая своя именит предшественик. Първите си стихотворни опити Вапцаров прави под влияние на Яворов, а отливка от посмъртната маска на трагично загиналия поет е стояла като скъпа реликва в жилището му.
