В хвалбите за филма непременно се споменава и изумителния дракон Смог. Да, наистина, той изглежда чудесно, но се държи просто нелепо. В първия филм унищожи цялата скална крепост Еребор за минути, а сега не успява да се справи с един малък хобит и няколко джуджета. Вместо да схруска Билбо на секундата, скучаещото влечуго с крила дълго си упражнява реториката. А може би така режисьорът Питър Джаксън е оправдал хонорара за басовия глас на Бенедикт Къмбарбач.
Това обаче да е проблемът.
Без да звуча високомерно – искам още в началото да уточня, че не нося отговорност за ничии ниски критерии и въобще не смятам, че трябва да благодаря на Холивуд задето, че „въпреки всичко” са филмирали една от любимите ми детски истории. Ще бъда брутално честен и обективен, без да се главозамайвам от звездни имена, очаквания, бюджет и обществено мнение.
„Хобит: Пущинакът на Смог” е обидно слаб филм, при това на твърде много нива. Само един повърхностен поглед може да остане доволен от предългата и предигитализирана разходка в Средната земя. Ако не сте фенове на фентъзи жанра, теглете ми една майна и спрете да четете дотук.
Най-голямата грешка на Питър Джаксън е амбицията му да превърне кратката история на Толкин в нова трилогия. Ако за „Властелинът на пръстените” имаше книга за всеки филм, тук има една за три епизода. Сюжетният скелет на втората лента се държи на едва пет прешлена. Беорн, Паяци, Горски елфи (всичко това в Мраколес), Бард (в Езерния град) и Смог (в Еребор). Има и няколко разклонения, които са създадени, за да увеличат déjà vu фактора или да направят обещаната и напълно излишна връзка с „Властелинът”. За тях обаче по-късно.
Да се върнем на прешлените:
Дори и да не сте сред големите почитатели на Средната земя, със сигурност сте чули за вълненията около изскачащата от гората мечка, тероризираща трейлърите. Животното се оказа алтерегото на героя Беорн. В този си вид „зоомагът” обаче е напълно пропиляна възможност. Ако животинският му вид е пример за не дотам успешен CGI герой, то дългоочакваната трансформация си е живо кинематографично отбиване на номера. Вярно, гримьорите са се постарали за човешкия образ на Беорн, но чисто като герой, той не е нито предизвикателство, нито съветник, нито информатор за задругата. Дали ще го има или няма… все тая. Мечокът всъщност показва ясно колко мъдро решение е взел Джаксън преди десетилетие като е разкарал Том Бомбадил от екранизацията на „Двете кули”.
Сцената с гигантските паяци в Мраколес се оказа по-сполучлива отколкото очаквах. Всъщност този епизод бе първият, който сработи визуално в High Frame Rate прожекцията (към този момент ви съветвам да избягвате прожекциите с 48 кадъра в секунда на всяка цена). Проблемът е, че така поднесен боят с дигитални гадини изисква първата сериозна доза наивност. Остава и усещането за претупаност. А какво ли определение ще трябва да приложа при сравнението на сцената с историческия рафтинг на „своенравните бурета“.
Чудя се как да коментирам горските елфи!? Май няма да ги коментирам като цяло. И все пак ще споделя, че нищо заплашително или авторитетно не видях в образа на владетеля им Трандуил (Лий Пейс).
Ще отбележа живинката и мистичността на Тауриел, съчиненият от екипа на Джаксън женски образ, който се явява déjà vu образ на Арвен.
Леголас си е директно „вече видяно” лице, натоварено с недвусмислена екшън функция. Единствената му друга сюжетна точка е върхът на междувидов и междукласов любовен триъгълник. Романтичната история провокира няколко нови déjà vu-та – поредното джуджежко влюбване в елф (а ла Гимли – Галадриел) и поредната елфическа магия, която спасява отровен от оръжие на врага мъник (гигантската разлика в случая е, че покосеният не е хобит, а джудже).
И докато сме на déjà vu темата, нека да обърна внимание на пролога. И той директно попада в клишето вече видян, а концепцията също трябва да провокира спомени за екранизацията на „Властелинът”. Завръщаме се в Брее, където пак виждаме Питър Джаксън като пиянка с морков (déjà vu) и посещаваме „Скокливото пони“ (ханът е с нов и нелеп превод в субтитрите). Там водачът на джуджетата Торин присвоява образа и маниера на Арагон (déjà vu).
„Вече чута” е и голяма част от саундтрака на Хауърд Шор, който също като новата трилогия е изгубил емоционалния си заряд и величие. Да, знам, че този път има ясно обособени нови теми, но те звучат познато и вяло. От оскаровия носител очаквах много повече.
В техническа насока освен нелепата на места интеграция на компютърни герои и очеизвадното използване на син/зелен екран (визуални пороци, подсилени от 48-те кадъра в секунда), ставаме свидетели на доста небалансиран монтаж – към по-мудните сцени на разговори са прешити кръпки с импресии на странични герои, които в 3D и High Frame Rate прожекцията, просто вадят очите. Дългите сцени с полет на камерата през фантастичните декори (déjà vu от „Властелинът”) са толкова много, че „уау ефектът” се изпарява още на второто разкривено издигане. След това остава досадната констатация за безграничните възможности на движението в триизмерната Средна земя.
Появата на Некроманта е друго déjà vu. Препратките към Саруман са визуално пиршество в „Хобит”, но и сюжетно повторение: Гандалф попада в капан и е залепен за стената на мрачна кула. Точно като в „Задругата на пръстена”.
Déjà vu е и всяка отделна сцена във филма. Без значение какъв е декорът и как изглеждат предимно дигиталните врагове, задругата винаги е нападана, винаги намира начин да избяга без особени проблеми и щети (особено с помощта на Билбо), а след това се придвижва от точка А до точка Б. Така няколко пъти в два последователни епизода.
Вярно, подобно е развитието на почти всеки приключенски филм (включително във „Властелинът”), но вместо за ненужни разклонения и връзки – сценаристите можеха да помислят как да освежат или усложнят изброените познати и очаквани сцени. Изненадах се, че творческият колектив е успял да измъдри поне 100 находчиви начина за убийство на орки, но така и не си е направил труда да развие някой от героите. Прехваленият Мартин Фриймън като Билбо за близо три часа дава едва три заявки за зависимостта си към пръстена. Но пък продължава да се държи като рошав Мистър Бийн, без на нито един критик или зрител това да му прави лошо впечатление. Не мога и този път да се обзаложа, че всяко от джуджетата във филма има своя реплика.
Вече споменах за „Своенравните бурета“. Това е може би най-мащабната екшън сцена с противопоставяне на няколко нива. Освен с мащаба си обаче – тя се отличава със своята многоспекторна нелепост. От бурето, което се превърна в топка за оркски боулинг, до бъчвата броня, та до мистериозно появилия се празен дървен съд в разгара на битката… И във „Властелинът” имаше явни WTF моменти (предимно със сърф уменията на Леголас), но те траеха секунди. Буретата се носят неадекватно по течението поне 10 минути.
Не мога обаче да кажа на черното бяло, затова ще призная, че въпреки скептичното ми отношение към Люк Евънс (който не мисля, че досега има свястна роля), всъщност се справя чудесно с образа на Бард. Той изглежда като герой по-скоро от „Властелинът”, отколкото от новата трилогия. Езерният град ме остави със смесени чувства. Знам че е изграден физически, но в стилистиката на целия филм изглежда доста синтетично.
Пък и тоалетният хумор в дома на Бард (след повторната, за щастие кратка, поява на оакания Радагаст) ми дойде в повече. И ако Езерният град не може по никакъв начин да се сравни с неподправената реалност на планинския Рохан, то съветникът на старейшината в „мизерстващата Венеция” си е явно déjà vu на Грима – Змийския език.
Докато съм настроен за похвали, нека да поздравя Джаксън за орките актьори. Като изключим двата вожда, които са изцяло дигитализирани, голяма част от останалите слуги на злото са с маски и костюми. В свръхпиксилизирания епизод всеки реален образ гали окото.
От друга страна драконът Смог си е изцяло CGI, но буквално си изглежда като от плът и кръв. Особено когато не говори. Гласът на Къмбарбач може да е музика за ушите, ама мимиките на звяра са малко по-разкривени – отколкото е нужно. Могъществото на митологичното същество обаче не може да спаси сцената с преследването из Еребор. В кинозалата се носеха съвсем оправдани забележки: „Той нали можеше да ги надуши?” по време на неоправданите издирвателни обиколки на дракона по колоните на голямата зала.
Финалът е най-големият пирон в ковчега на средностатистическия зрител. Приятели ми споделиха, че около тях в салона са ехтели псувни след неочакваното притъмняване на екрана. Раздразнението се усети и при мен. Разбирам защо епизодът приключва така и няма да мърморя. Но има толкова много неща, които не мога да разбера. Като, например, как с по-голям бюджет и с пъти по-високи технологии второто посещение във Средната земя не може да достигне визуалната класа на „Властелинът на пръстените”. А първата трилогия бе създадена преди повече от десетилетие, да му се невиди.
Премиера в България: 13.12.2013 (The Hobbit: The Desolation of Smaug / снимки: Форум Филм България / Warner Bros. Pictures)
Препоръчахте ли Филмче.нет във Facebook? Благодаря 🙂
