Димитър Мечков е ветеран журналист, член на популярното в професионалните среди 88-о дружество на СБЖ, както гордо съобщава винаги – на военните журналисти. Роден е на 4 май 1929 г. в Плевен. Завършил Втора софийска мъжка гимназия и специалност „Право” в СУ ”Кл. Охридски”. Военната си служба е отбил като редактор във в. „Граничар”, след това работил във в. „Народна младеж”, „Земеделско знаме” ( 35 г.), където се пенсионира като отговорен секретар. 24 г. е хоноруван отговорен редактор на в. „Правешки глас”.
Оформял е графично и е сътрудничил на много всекидневни и периодични издания, вестници и списания. За 55 г. творческа работа негови публикации са излизали у нас и в чужбина в над 2000 материала – статии, репортажи, стихове и разкази, памфлети и фейлетони, посвещения и гатанки… Но Мечков сам признава, че неговото хоби е поздравителната поетика. За половин век той е поздравил с над 20 000 поемки почти всички свои роднини, приятели и колеги по случай рождени и именни дни, представяния на книги, успешно дипломиране, раждане на деца и внуци и т.н. Носител е на много награди – „Златно перо” на СБЖ, два ордена „Кирил и Методий”, два плакета на Министерството на отбраната и много други литературни отличия.
– Мечо, човек на твоята възраст обикновено си прави равносметка. И всичко почва от детството. Кои са онези най-ранни детски спомени, които смяташ, че са те оформили като личност?
– Бил съм едва на 3 г., когато съм се разболял от скарлатина. Майка ми ме обичала толкова много, че измолила от лекарите да я пуснат при мен, пуснали я, но тя се заразила, докато помагала на болните в инфекциозното отделение. Хванала дифтерит и червен вятър и… след седмица починала! В Плевен дядо Моньо и баба Ленка се помъчили да ме гледат, но се принудили да ме изпратят в Пловдив при дядо Митко и баба Мария. Те ме гледали добре, дядо Митко бил много умен и приятен, директор на мъжката гимназия, баба ми Мария преподавала във френския университет, леля Вася била учителка, чичо Иван – също учител, леля Катя завършила с отличие математическото училище… Така че при толкова учители още на 6 г. се научих да чета, пиша и да смятам! Затова се наложи да ме приемат направо в трети клас! Но пък се разболях от жлези! Дядо ми имал приятел – директор на популярната банка. Те имали много добро летовище край Созопол. Решили да ме пратят там, на морско лечение. Баба ме заведе на влака за Бургас, някакви жени ме поеха, а на сутринта ми показаха къде е пристанището и параходчето за Созопол… Но аз, многознайкото, се качих на голям хубав параход, направо на трета палуба, и видях едно момченце да играе в пясъка. Направих на детето пясъчни параходчета и точно като свърших, параходът изсвири и пое по вълните. При нас дойде една красива жена заедно с един мъж, попитаха ме какво работи моят баща. Аз отвърнах, че баща ми е управител на митницата в Лом, а дядо Митко е директор на Пловдивската мъжка гимназия. А аз се заразих от жлези и сега отивам в Созопол. Какво, какво? – попита госпожата разтревожена.
Мъжът ме хвана за ръката и ме отведе веднага при дежурния офицер на вахта. Френският офицер също вдигна изумено рамене. Слязохме надолу, отведоха ме при възрастен човек с бяла брада и красива униформа, капитанът. Той ми подаде ръка, погали ме, подаде ми шоколад от чекмеджето на бюрото, а сетне първият офицер ми рече: Ех, Митко, голям късмет си имал! Вече сме в турски води, но капитанът рече да върнем кораба обратно на българския бряг, защото като бил юноша, и той се скрил в един параход и го направили юнга… След час бях вече обратно в Созопол… С куфарчето си в ръка… На кея трима бараби ме изгледаха стръвнишки и ме напсуваха на майка: ”Абе, мръсно копеле, как ще връщаш френски параход!”. Аз не издържах: ”Как не ви е срам, големи хора, така да ме обиждате, защото съм сгрешил парахода! Осквернихте паметта на майка ми, която починала, когато съм бил тригодишен!”. След това с лодка двама рибари ме откараха до летовището, там ме приеха много радушно и двайсетина дни по-късно бях вече се оправил. Като се върнах в Пловдив обаче, ме чакаше поредна изненада. Дядо ми каза, че баща ми се оженил втори път и че трябва да замина при него и втората си майка в Охрид… Влязох вътре и заплаках… Баба ми рече да си почина няколко дни и тогава да тръгна на новото пътешествие.
– Какво се случи нататък?
– Много се ядосах, излязох на улицата и за да си отмъстя, заедно с момчетата изпочупихме прозорците в турската махала, като че някой ми беше виновен… И сетне нямаше как – сбогувах се с дядо и баба и тръгнах към София при леля Катя, но от много тревоги се разболях, лежах няколко дни, леля ме облече и обу, стегна ми храна, вуйчо ми купи билети за влака и тръгнах към Скопие, а оттам щях да продължа за Битоля… Но и там несполуки – десет дни през Скопие трябваше да минават немски влакове, трябваше да чакам. Минах към някакви хотели, бяха много скъпи, а храната ми беше кът. Гарата беше пълна с хора, налягали по земята. В дъното на един салон видях наредени на височина дъски, нали бях пъргав, изкатерих се на най-горната, легнах и заспах… По едно време нещо силно ме убоде – български караул ме събуди и отведе до нашата рота. Като разказах одисеята си на поручика, той ме заведе при машиниста на влака за Битоля и ме качи…
– Значи много хора са се притекли на помощ на малкия сирак?
– Да, обаче това не е всичко. В Битоля ме чакаха още премеждия. Имаше само един автобус за Охрид, но той пък нямаше места. Разплаках се на площада. До мен се приближи един митничар, комуто всичко разказах. Той като чу, че баща ми е управител на Охридската митница, извади пистолета си и го допря до шофьора: ”Или ще качиш момчето, или ще си търсиш място в гробищата!”. Уплашеният шофьор размести куфарите и ме настани. Така пристигнах… Баща ми много ми се зарадва, но не и втората ми майка, метна ми един зъл поглед, сетне нареди на слугинята да ми оправи да спя на тавана при нея.
– И заживя там…
– Не можех да спя в една стая със слугинята и в един ъгъл направих стена от шперплат. На другия ден си взех въдица и се пуснах по язовирната стена, слязох долу и започнах да ловя едри риби. Без да искам, се плъзнах по дънерите и цопнах във водата, опитах се да плувам към стената, но не можех да се изкача… Добре че някакъв човек случайно ме мерна и ме извади…
– Е, много одисеи, а още си бил малко дете…
– Да, като поотраснах малко и станах екскурзовод, почнах и хонорари да печеля. Сетне баща ми го върнаха в Ломската митница и аз заживях при родителите на мащехата си. Сестра й беше шивачка и шиеше детски дрешки, сутиени… Предложих да продавам стоката й на пазара и тя се съгласи. Виках за сутиените „шапки за близнаци”, хората се смееха, купуваха и станах голям приятел с продавачите, черпеха ме с мекици, с едно-друго… После баща ми стана финансист в столицата, а аз се записах в гимназията, но вече имах и две братчета. Заживях в една стаичка на тавана на леля Катя и скоро открих, че мога да пиша хумористични стихове за моите съученици, а в осми клас се включих в училищното вестниче – „Ехо”, така тръгнах по печатниците, та до днес…
Твоите приключения продължават и в Гранични войски, и по редакции на вестници, но накрая все пак си се пенсионирал с чест и слава във в. „Земеделско знаме”. Оттогава са минали повече от 20 години…
– Така е, имам прекрасна жена, чудесен син, но не мога да бъда домашен поданик и посетител на махленското кафене. Продължавам да работя – в дружеството на СБЖ, което наброява над сто души, събираме се всеки последен петък от месеца, организираме различни срещи, юбилейни годишнини, пиша стихове за рожденици и по празници, общувам с колеги… Така минава животът…
Надя СТАМБОЛИЕВА
