Михаил Билалов е роден на 19 май 1965 г. в Русе, но е израсъл в Бургас. През 1989 година завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност актьорско майсторство в класа на професор Николай Люцканов. През 1994 г. получава „Аскеер“ за изгряваща звезда за ролята си в постановката „Мадам Бътерфлай“. След това заминава за Франция, където се установява и живее дълги години. Работи там като ландшафтен архитект. Завръща се при българската публика в края на 2009 г. с постановката „Козата или коя е Силвия“, а няколко години по-късно вече е топзвезда с ролята си на мафиота Джаро в сериала „Под прикритие“.Женен е за японка и има две дъщери – Данае-Анна и Олга-Елена. И двете говорят български. Актьорът се съгласи да поговорим за киното, за хората, които продължават да оценяват това изкуство, както и за смелото му изказване отпреди няколко дни във Фейсбук, от което недвусмислено се разбира, че едва ли не Михаил Билалов е във война със сценаристите на „Под прикритие”. Ето и каква е истината, казана от устата на мафиота Джаро:
– Как се намерихте с мафиота Джаро?
– Мисля, че сме се търсили взаимно (смее се). Не е ясно кой е бил преобладаващ в търсенето. Най-важното е, че този образ изцяло съвпадна с моето желание, с всичко драматическо, което присъстваше в него и… някак си се разбрахме (усмихва се). Мисля, че се получи, а и нещо друго – имаше възможност този образ да излезе извън щампата на типичната мутра – с анцуга „Адидас”, чантички и т.н., и засягаше много по-високи среди в бюрокрацията, която идваше от тоталитарния режим.
– Неотдавна в социалната мрежа се появи ваше много емоционално и лично изказване – по повод провалите в последния сезон на „Под прикритие”, точно два дни след излъчването на третата серия в 3 посред нощ: „Уважаеми сценаристи, има едно страшно чудовище, което сее огън и жупел сред вашего брата и вещае мор сред редиците ви: нарича се ЛОГИКА – нормална, човешка, проста, но много чепата, повярвайте ми! Талант и особени качества са нужни за опитомяването й. Нарича се сценарно изкуство. Горко ви! Горко и на нас – актьорите! Не забравяйте, че ние ядем лайната на свежата ви сценарна мисъл! Моля, придайте й поне логичност, да го е…а”…?!
– Да, разбрах за това писание, само че аз не съм писал нищо подобно! Оказа, че „имам” доста профили във Фейсбук, в които някакви хора пишат от мое име, каквото си искат. Лично аз такова мнение не съм изразявал! И това стана още по-ясно, след като въпросният текст се появи от моята поща, която бе хакната. Пощата ми беше хакната на два пъти тази година! Нямам представа защо!… Аз не бих се изразил никога така, а и ако имам нещо да кажа, обикновено го казвам след продукция – и директно на журналисти. Не се изказвам чрез Фейсбук, нямам такъв!
– С други думи, излиза, че не сте във война със сценаристите, както подсказва недвусмислено текстът?! И някой най-нагло си е позволил да разсъждава, да пише и да публикува от ваше име!
– Има толкова много хора, които си позволяват какво ли не! За жалост…
Разбира се, че не съм в никакви войни!
Във Фейсбук има няколко страници с името „Михаил Билалов”, още толкова с „Джаро” и още толкова с „Петър Туджаров”. Все пак, ако някой иска да публикува от мое име изказване, нека преди това поне да ми се обади, за да коментираме „коментираното”…
– Извън тази ситуация таите ли някакво разочарование в душата си?
– Това, което трябва да се случва в света на киното, е ясно. В България вратите трябва да се отворят широко, за да може да се диша въздух. Виждам, че много от колегите, които са работили навън, например които се върнаха от Англия, несъмнено, без да искат, бяха променили образа за себе си на българското кино. От балканските страни единствено България не излъчи гениален режисьор в последните години – така, както е в Турция, в Сърбия, в Румъния. При нас е затворено с битови проблеми, не се котира тази индустрия. Но и това постепенно се преодолява.
Другият голям проблем е в това, което ние наричаме „сценарий”. Имаме дефицит на хубави, плътни истории, които да бъдат добре пресъздадени. Все повече сме ориентирани към авторското кино, което все повече пренебрегва добрата история, която пък ние искаме да видим като зрители. Пренебрегвани са чистите жанрове, на които можем да се опрем за зрителски успех – например комедията, криминалната история, ноара, ужаса. Не знам защо е така… Разбира се, аз съвсем не отричам големите успехи на българското кино преди, но тепърва предстои това днес да има своите успехи.
Киното е белязано с пари!
А средствата, които отиват в българското кино, са… минимални, смешни, обидни. И те просто не могат да произведат т.нар. зрелищно кино. Но все пак могат да произведат чудесно жанрово кино на ниво авторско кино. И за съжаление, аз все повече виждам филми, които не се гледат в залата, а се предпочитат на телевизионния екран. Предпочитат се сериалите – натам се насочват все повече и режисьори, и актьори, защото публиката е сигурна, най-малкото.
– Имали ли сте инциденти на сцената?
– Големи, слава Богу, не съм имал. Имал съм инциденти, когато съм бил студент. Имах например апандиситна криза – мисля, че беше 68-ма година. Беше в един спектакъл на Здравко Митков, мюзикъл по Андерсен. Аз играех главната роля. И на сцената получих тази криза. Слава Богу беше само на репетиция. Влязох в болница и с това спектакълът приключи! Нямаше дубльор за тази роля…
Друг по-голям инцидент – схващал ми се е кракът, поглъщал съм перхидрол, вместо вода. Ей такива неща.
– Това са вашите трудни моменти в професията. В личния живот обаче, уви, балансът се постига на по-висока цена…
– Безспорно! Всеки човек си има своите изпитания, през които е преминал. Но аз смятам, че изпитанията са даденост в биографията на човека и след като той ги премине, някак си научава повече за себе си. И те се явяват полезни за образованието му. И аз съм сигурен в това, че ние се учим до последния си дъх. И продължаваме и след това…
– В този смисъл от кое изпитание научихте най-много за себе си?
– Ами… (въздъхва). Няколко са големите изпитания. Едното беше смъртта на брат ми, която преживях много тежко. След това беше трудният емигрантски живот, в който попаднах на няколко пъти.. Имал съм всякакви случаи и в България, разбира се.
Разни любовни разочарования
и т.н. И една поредица от такива неща несъмнено ме е накарала да се замисля за някои работи, и със сигурност ме е направила по-човек!
– А до моменти на отчаяние стигали ли сте?
– Мисля, че не, защото в себе си аз винаги съм бил вярващ човек. И съм го осъзнавал. Така че все някак съм успявал да остана позитивен в себе си, в това, че винаги е имало някой, който да ми помогне – дори и когато не е имало физическо потвърждение за това. Аз винаги съм бил наясно, че ще се случи помощта. Аз съм вярващ човек и не съм се отдавал на отчаянието до такава степен, че да правя глупости. Отчаянието е тежък грях. То е свързано с недоверие в Бога, а когато това недоверие съществува, това отчаяние е много силно, и може да бъде и крайно, и фатално…
– Ако опитаме за миг да сравним българската с японската култура, ще имаме ли шанс да започнем от някъде изобщо? (Припомняме, че съпругата на Михаил Билалов е японка – б.а.)
– Много са далечни! Даже да сравним българската с китайската или с южняшката култура, е далечно, а камо ли с една островна страна в Азия. Несравнимо! Нямаме никаква опорна точка – нито езикова, нито културна. И ако се захванете за нещо в такава култура, все едно започвате всичко отначало… все едно, че сте на 2-годишна възраст и трябва да учите още веднъж всичко. Аз съм имал много срещи с хора от тези култури – оказва се, че ние, българите, имаме една рефлексия спрямо примерно японската култура, и имаме едни и същи проблеми там.
– Какви?
– Това – да не изглеждаме толкова големи глупаци в очите на тези хора (смее се).
– Мислели ли сте някога по въпроса дали да не живеете и да творите някъде извън България – може би на място, където ще бъдете по-добре оценен?!
– Да кажем така, че аз от много дълго време не съм се занимавал с това – какво да бъде оценено в мен или не… Просто нямам време за такова нещо. Защото
съм се борил за оцеляването си
за това да спечеля пари, за да живея нормално. Иначе всеки приема емигрантството по различен начин. Аз го приемам като добър вариант – харесва ми да живея в различни страни, успявам да се слея с културата на което и да е общество. Не си нося българските проблеми навсякъде. Но и това не ми пречи да се връщам в родната си култура. И повярвайте ми, няма такъв, който да се е освободил психически от корените си! Всички до един, колкото и да са далеч, колкото и да са добре, мислят за България по някакъв начин, връщат се…
– Една от любимите ви роли е превъплъщаването в… женски образ! Хареса ви да бъдете в женска кожа ли, или предизвикателството, че е нещо различно?
– Ха, да! (усмихва се) Да речем, че и двете. Винаги съм се интересувал, като мъж какво ще рече това да си жена. В какво се изразява това да мислиш и да действаш като жена. И съм го търсил като персонаж. Бях на 26-27 години, когато изиграх тази роля. Бях много слаб тогава и имах женствена челюст, която
ми придаваше някакъв такъв сексапилен женски вид
(смее се)
Но, сериозно, работих много, наблюдавах много жени отстрани – как действат, как говорят, как мислят… И през цялото време бях много съсредоточен – да гледам какво става. Кога те стават толкова привлекателни за мъжа и защо са такива. Беше един вид експеримент за мен. Защото това не беше някаква роля на транссексуален тип, а беше роля на мъж, който става 100 %-ова жена и просто нямаше право да сгреши, тъй като мисията му беше дадена от партията!
– От партията ли?
– Да, и този мъж беше длъжен да успее иначе трябваше да умре.
– Духът на краля от „Хамлет” пък, доколкото знам, е неосъществената ви мечта?..
– Така е, да. Това беше свързано с проекта на Явор Гърдев в Народния театър преди може би две години. Аз непременно исках да изиграя този дух, но Явор даде ролята на едно момче. Беше едно неочаквано решение за мен. А това момче беше синът на Койна Русева. И така остана. Аз от малък обичам да влизам в такива роли – на духове, да плаша хората – може би затова исках да го изиграя и на сцената. Освен това за мен монологът на духа на краля е може би най-силното нещо, което съм чел от Шекспир някога!
Той разказва какво става с духа отвъд материята, тогава, когато не се е изповядвал – страхотно е написано, много дълбоко! Много исках да изиграя тази роля, е, не стана, няма страшно сега…
Едно интервю на Анелия ПОПОВА
