Имаше ли нещо по-cool от отражението на Армстронг в стъклото на скафандъра на Олдрин?
© Reuters
През юли 1969 г. хора стъпват на Луната за пръв път. През декември 1972 г. – за последен. От наша си, човешка, гледна точка шестте лунни полета от програмата „Аполо“ са смятани за космическия ни Еверест. Защо тогава Бъз Олдрин е един тъжен, уморен герой?
Ако ви се е случвало да се дразните от мудността, с която стар компютър точи материал от мрежата, представете си за момент бордовия компютър AGC, с който капсулата на Нийл Армстронг и Бъз Олдрин е била управлявана при първото прилуняване на 20 юли 1969 г. Процесорът и паметта, вградени днес в най-евтиния Made in China мобилен телефон, са десетки, ако не стотици пъти по-мощни. Минута преди да докоснат лунната повърхност, AGC блокира. Армстронг поема ръчно управлението, докато Олдрин му диктува параметрите за височина и скорост.
След като се уверяват, че лунният модул е застанал стабилно на повърхността, Олдрин излъчва следното радиообръщение: „Това е пилотът на лунния модул. Използвам възможността да помоля всеки, който ме чува, който и където и да е, да спре за момент, да осмисли събитията от последните няколко часа и да благодари (на Всевишния) по свой си начин.“
Ние, хлапетата в столичната градинка на „Св. Седмочисленници“ до МВР, не знаехме в този момент за двамата американски астронавти на Луната. Не знаехме и думата астронавт, тя ще навлезе в българския език по-късно. Макар прилуняването на Армстронг и Олдрин да бе по същество първото глобално телевизионно включване с поне 1 млрд. зрители, на част от човечеството от източната страна на желязната завеса не им бе дадена възможност да са съпричастни. Два дни по-късно баща ми разгъна четвърта (последна) страница на в. „Работническо дело“ и ми показа мътна черно-бяла снимка с кратък текст, че двама американски космонавти са
Стъпили на Луната
Макар и мътна, макар и черно-бяла, и снимката, и новината се загнездиха в съзнанието ми. Явно не само в моето, защото, вместо да играем на фунийки или „стражари и апаши“, оживено дискутирахме помежду си какво може да е там, „горе“. Вечерите с Коко и с другите квартални момчета насочвахме светлината на джобно фенерче към Луната с надежда, че Армстронг или Олдрин ще ни забележат. Не знаехме, разбира се, че те са били там само 2.5 часа. С руски театрален бинокъл напрегнато оглеждахме лунната повърхност, струваше ни се че тази или онази точка е кацналият лунен модул, че Армстронг и Олдрин ни махат за поздрав с ръка.
Когато през април 2008 г. успях да се срещна и разговарям с Олдрин, му казах за фенерчето и бинокъла. Той се засмя, но това беше уморена реакция на човек, който хиляди пъти е чувал подобни истории. От момента на прилуняването до разговора ни бяха минали точно толкова години, колкото от раждането му до кацането на Луната. Имаше ли въпроси, които да не са били зададени?
Говорихме повече за „2001: Космическа одисея“, филма на Стенли Кубрик, чиято 40-годишнина се отбелязваше тогава и където част от действието се развива на Луната. Така ли са си я представяли? Филмът е излязъл на екраните точно година преди полета на „Аполо 11“. Олдрин не беше сред почитателите на Кубрик, но се опитваше да е учтив и по-малко критичен, все пак беше поканен като специален гост на прожекцията в Ню Йорк. Поглъщах Олдрин с очи и с уши. Вторият от общо 12 души, които са стъпвали по лунната повърхност. Опитвах се да проумея какво е било да изживееш остатъка от живот, за който ясно, ама изключително ясно си знаел, че най-високата точка вече е достигната, че повече от това, каквото и да се случи, няма да има.
Всеки от 12 астронавти се справя по свой си начин с това бреме, както Олдрин пророчески го е казал от Луната: „осмисля го по свой си начин“. През първите десет години след завръщането си Олдрин го удря на алкохол и депресия. Армстронг от 15-ина години не е правил публични изявления, живее с втората си съпруга в малко градче в Охайо, религиозен е. От тримата екипаж на „Аполо 11“ Майкъл Колинс – онзи, който остана в орбита и никога не стъпи на Луната, е най-„нормален“. Олдрин за кой ли вече път се опитва да обясни на журналист защо е така. В един момент се сепвам. Възможно ли е това? Седя на по-малко от метър от Бъз Олдрин и той всъщност говори с мен…
Огромните цветни снимки във витрината на американското посолство (старото, до сладкарница „Роза“), които се появиха в края на юли (онзи юли), разкриха какво всъщност се беше случило. По тротоара пред витрината се разхождаха късо подстригани млади мъже с бели ризи, затъкнати в изгладени панталони, подканяйки минувачите да се движат по-бързо. Ние, кварталните хлапета, се шмугвахме от една или друга посока, опитвайки се за кратките мигове на преминаване край стъклата да попием колкото можем от бездънно черно, Kodachrome-черно небе зад скафандъра на Олдрин, да абсорбираме доколкото бяхме способни магическото усещане от гледката на застиналото в безвъздушното пространство знаме на червени, бели и сини ивици с бляскави звезди или пък от обвитото в златист станиол тяло на лунния модул.
Тогава не знаехме значението на думата cool, но по-късно, когато я научихме, имаше ли нещо по-cool от отражението на Армстронг в стъклото на скафандъра на Олдрин? Може и да е имало, това беше самият Олдрин, застанал в леко наклонената, леко разкрачена поза на знаменитата снимка. Днес тази снимка е
Универсално разпознаваем символ
както са разпознаваеми вълнистият бял надпис на приятно газираната тъмна напитка или пък големите уши на малкия домашен гризач, чиято вечно ухилена муцунка продължава да радва децата по света без оглед на произход, партийна принадлежност и религия.
Наскоро НАСА обяви началото на 30-годишна програма с амбициозното заглавие „Луната, Марс и отвъд“. Първият етап на програмата е завръщане на човек на Луната, планирано между 2015 и 2020 г. Ясно е, че новите екипажи няма да ползват компютъра AGC за приземяване. Най-вероятно изобщо няма да ползват компютър, защото всичко ще е автоматизирано. И ще могат да кацат в определена точка на Луната с точност до сантиметър.
Джон Олсън, директор на програмата, ми казва, че скафандрите ще са по-леки и значително по-гъвкави. Предвижда се в първата група полети да бъдат изпратени поне 25 астронавти на Луната. Всеки от тях ще остане там най-малко седмица. Ще се изгражда постоянна база. Факторът риск е понижен от 1 към 7 при мисиите „Аполо“ до 1 към 2925 при предстоящите полети. С две думи, един вероятен сценарий на „2001: Космическа одисея“.
Питам Олдрин дали би се завърнал, ако е все още жив и му е предоставена възможност. Олдрин се замисля за секунди, но отговорът му е „не“. Рекордът на сънародника му Джон Глен, който на 77-годишна възраст се завърна в Космоса и прекара 11 дни там, не го блазни. Всъщност въпросът ми е глупав. От типа на „би ли изживял пак първото си влюбване или първото потапяне в морето на лунна светлина“. Нали някой беше казал, че човек не може два пъти да влезе в една и съща река.
Когато попитах Олсън от НАСА дали при разработката на новата лунна програма е била обсъждана възможността на ветеран(и) от „Аполо“ да им бъде предложено да се завърнат, той се обърка. Седящият до него представител от отдела за връзки с медиите се намеси и овладя положението, че да, опитът и авторитетът на ветераните от „Аполо“ е безценен и че НАСА им е изключително благодарна за споделените препоръки и наблюдения.
Олдрин е всъщност един уморен герой. Изработеният по поръчка платинен пръстен с вграден в центъра малък лунен камък, с който Олдрин не се разделя, е единственото визуално доказателство, че някога е бил там, „горе“. Уморени са и другите лунни герои, всички са вече на по 75+, някои са ни напуснали.
Космическите полети са игра за млади лъвове. Знае го Олдрин, знае го Олсън, знае го пиар представителят от НАСА, знам го дори и аз. Забелязвам лека тъга в очите на Олдрин, докато се опитвам почти задъхано да му разкажа за виражите пред витрината на американското посолство. За онова бездънно черно, бляскаво черно зад скафандъра му, за онзи непостижим отблясък в стъклото на шлема му. За секунда може би сме на една вълна.
