Изворът с Бялото момиче в лесопарка „Липник“ преди повече от век е бил известен като аязмото „Св. Илия“. Днес по традиция във водното огледало пред статуята се хвърлят монети за здраве, а по – възрастните плискат с ръце лицето си и мокрят главичките на децата си. Местността е известна и като Текето – име, което е толкова дълбоко вкоренено, че и до днес русенци предпочитат така да наричат лесопарка. На 20 юли, когато християните почитат свети пророк Илия, Текето има празник.
Защо точно този светия се тачи там и откъде идва традицията да се хвърлят монети за здраве във водата?
В Държавен архив – Русе се съхранява преписка за аязмото „Св. Илия“ при с. Липник от архивния фонд на Доростоло – Червенска митрополия. Като предистория може да се допусне, че в далечните XV – XVII в., когато масово се строели дервишки манастири, на това място е имало християнска обител, свързана с името на пророка. От онова далечно време е останало само името Теке на местността в държавната гора на Образцов чифлик край Русе. От преписката обаче става ясно, че 25 години след Освобождението населението от околността продължава да тачи празника на светеца.
Това е поводът с писмо от 2 юли 1903 г. митрополит Василий да обърне внимание на енорийския свещеник в с. Липнок, че не е уведомил Светата митрополия за струпването на народ от града и околните села при аязмото в гората. С общо трите изречения в документи той дава да се разбере, че от месец е запознат със случая и знае как свещеници от околните села извършват водосвети. Обръща внимание и на Епархийския устав, който вменява в дълг на свещениците да информират Митрополията за всички подобни прояви в енориите си. Накрая, като отдава тези грешки на незнание, задължава свещеник Петър Т. Драгнев веднага да се яви в Митрополията за обяснение.
Писмото последвано от рапорт на липнишкия енорийски свещеник, заведен акуратно в канцеларията на Доростолска и Червенска митрополия на 28 юли 1903 г. В него той разказва предосторията на Аязмото на Текето, ползвано и по това време за отдих и разходки от жителите на Русе и околните села. Водата – уж лековита, била намерена в държавната гора на километър вън от с. Липник. жена на име хаджи Радка от Русе, страдаща от очебол, чула за извора, докато била на гости при сестра си в селото. Като отишла при извора измила си очите и оздравяла. Неяна била идеята да се направи кладенче и водата да се прибере в него. Понеже мястото било държавно и се управлявало от Образцов чифлик, тя се отнесла към дирекцията там за разрешение. След отказ х. Радка писала писмо до министерството в София и получила разрешението. Жената повикала майстор, съгрдила кладенчето, поставила каменен кръст и надпис по свое усмотрение. Щом всичко било готово, поканила отеца и той направил водосвет на мястото точно на 26 май 1903 г. Водата се прочула, хората от околността започнали да ходят там и да се мият. Тъй като намирали облекчение, оставяли при изворчето пари и подаръци. за да няма нередности, отец П. Драгнев поставил една запечатана с църковния печат кутия, задължил х. Радка да вземе заверен от Митрополията тефтер и в него да записва приходите от аязмото. Накрая свещеникът моли Негово преосвещенство Доростолски и Червенски митрополит Василий за наставления по този случай. В отговор митрополитът нарежда кутията да се запечата с печата на църквата „Св. Димитрия“ в Липник и тя да се отваря на месец или два в присъствието на кмета и църковните настоятели при храма в селото. За намерените в кутията пари да се съставя акт, който да се представя в Митрополията за прилагане към надлежната преписка. Сумата, регистрирана в акта, да се внася в Земеделската каса на името на тази вода „Аязмо“, докогато се реши какво може да се направи с нея.
Редовните рапорти на свещеника, придружени с актовете на назначената комисия, в която влизат гагалския общински кмет П. Койнов, председателят и членовете на църковното настоятелство при храм „Св. димитрия“ в с. Липник П. Т. Драгнев, Хр. Михалев и Тодор Г. Джугушев, регламентираната процедура по осчетоводяване на даренията укротяват духовете. Доказателство за това е доброволното пожертвование, направено от сестрите х. Рада Стоянова, х. Александра Стоянова, х. Теодора Господинова, Яна Добрева и Стояна Димитрова на стойност общо 1110 лв. Квитанцията от „А. Буров и Сие“ за внесено ажио при обмяната на дарените златни и сребърни левове от сестрите носи дата 16 декември 1904 г.
Преписката на аязмото „Св. Илия“ не съдържа данни за съдбата на учредения паричен фонд. Прави впечатление фактът, че рапортите на липнишкия енорийски свещеник от 1908 -1912 г. са написани върху бланка с отпечатано лого на Църковното настоятелство при църквата „Св. Димитрия“.
От пощенска картичка с дата 9 август 1905 г. добиваме представа за аязмото по това време. Качеството на черно – бялото фотокопие позволява при достатъчно увеличение да се разчете надписът върху паметника: „През 1901 г. на 15 май Мария Иванова от с. Липник идва тук на разходка със сина си и едно нейно внуче. То от три години страдало от очибол. Баба му като вижда, че тук има вода, умива очите му и след три дена те оздравяха. Оттогава досега много хора се излекуваха от разни болки. За спомен се вдигна този паметник с храм на празника Св. Троица от х. Радка Стоянова от Русе и Христо Иванов от с. Липник. 26 май 1903 г.“ Вдясно от кръста се различава икона на Св. Троица.
Събитията от преписката и паметника се разминават донякъде, което може да се обясни с факта, че имат различно авторство, но датата и податката за лековитата вода съвпадат.
Остава да се замислим за пренасяне на традициите в днешно време. И дали бялото момиче ще има съдбата на Черното? За жалост, то било от бронз и сега го няма вече /така разказват жителите на Николово/, а водата от неговото изворче лекувала чернодробни и жлъчни заболявания…
