Този материал, брато, ще е нещо като машина на времето. Ще те върнем в твоето детство и ще ти припомним любимите телевизионни игри, които ние, а и ти си играл, докато не изядеш шамарите на майка си, защото не си отишъл да ядеш, когато баба ти те е викала. Спомените за игрите на “Нинтендо” и “Терминатор” са далечни, но никога няма да изчезнат напълно. Желаем ти приятно пътуване назад във времето, а ако ти е харесало цъкни на бутона “like” на “Фейсбук”.
Моторите. Оня олигофрен с каската, който е яхнал прадядото на Харли Дейвидсън и кара по писта с препятствия. Имаше я на старите телевизионни игри и много беше смешно като се опиташ да вдигнеш предницата и паднеш я по очите си, я по гръб. Спомняме си, че дори имаше опция да редиш трасето, което беше гот, но докато се мотаехме във взимането на решения, адаптерчето в контакта загряваше и трябваше да изключваме играта. Решавахме проблема като сложим адаптерчето в хладилника, където изстиваше по-бързо. Даже един му беше направил дупки отгоре, за да не загрява толкова бързо. Домашен майстор световна класа.
Олимпийските игри. Ходиш на въже, бягаш с препятствия, стреляш по панички. Абе, ебати играта беше. Сега на компа не можеш да играеш на такава игра, защото има World of Warcraft, дейба и деградацията. Олимпийските игри на игра винаги са чудесна възможност да си представим, че управляваме български олимпиец, който само в 8-битовия свят може да спечели медал. Жестоката реалност. Сани Жекова, само теб обичаме!
Играта се казва “Hogan’s Alley” и имаше три режима. Стреляш с пищак, голям колкото супения черпак на майка ти. Появяват се три цели, които са с гръб към теб. Бойко Борисов, Доган и Станишев. Естествено, че не.
За части от секундата мишените се обръщат и трябва да застреляш престъпника толкова бързо, колкото го правеше Бриско Каунти – Младши по Ефир 2, но можеш и да сбъркаш, като теглиш куршума на някои цивилен и да загубиш играта. Само ще те светнем, че играта е създадена през 1984 г., а ти тогава си бил още в мръсния поглед на баща ти. Молим Октай Енимехмедов да не я играе, защото нищо няма да направи. Най-много мишените да изскочат от екрана и да го набият, а по-яростните ще му издърпат колана и гащите. Винаги сме били с особено мнение за секса на публични места.
Тъпият мач. Ами да, тъп беше, защото беше първият, а сега като знаем, че има ФИФА 14 на “Плейстейшън”, можем да сравним досущ като в реклама за пасти за зъби, само че без да плюем кръв. Въпреки че беше тъп си го обичахме и играехме двойна с най-добрия ни приятел. Точно това беше безценно!
Принцът от Персия беше яка игра, която ни беше адски трудна. Биеш се с чалмите, катериш се по сгради, можеш да паднеш върху разни шипове да се убодеш смъртоносно и да счупиш дисктетата от яд. Все пак беше яка игра, а и имаше неква романтика в нея. Още от тогава се бием за принцесата с разни изроди, но резултатът е един и същ – нови безсмислени битки и като че ли принцеса няма, всичко е за спорта.
“Spy Hunter” беше една от любимите ни игри с коли. Влизаш малко в банкета и си мъртъв. Газ до ламарина и Райко Кирилов по вефа на дедо ти. Рай, брато! Рай! Звуците на тази игра ни докарваха до екстаз. Още нямаше беемвета, мерцедеси, имаше изрезка от кофичка кисело мляко, закрепена с щипка за пране на спиците на колелото, с което се опитвахме да докараме звука на играта. Бензин в кръвта. Малкият Вин Дизел. Газта беше 20 стотинки.
“Rad Racer” също ни беше любима. Тя беше нещо като начална версия на “Need for speed”, тъй като само на нея можеше да видиш как хвърчи огън от ауспуха, а това караше съседката Петя да каже: “Е-еееееее…”, а ти просто да добавиш с влажен поглед: “Яко, а?”.
“Wild Gunman”, брато, беше игра за хора с бързи рефлекси и меки спусъци на пищова. Старецът се появява в пустиня, ходи бавно към централната част на телевизора и в един момент ти вади оръжие. Ти трябва да го гръмнеш, като дори да му свалиш гащите и да го уцелиш в шапката, а тя да изхвърчи. Да, бе! Не помниш ли? Това не си го измислихме. Ако си добър, дори ти излизаха по двама каубойци, които лесно правехме на женски гълъб.
Контрата, копеле! Това беше Играта на игрите. Стреляш се с лошите, взимаш различни оръжия и беше ЗВЕ-ЗДНО! Който я имаше играта на дискета, пръв избираше на мач и всички му се подмазваха. Правилата на улицата, брато. В Контрата си нещо като Рамбо. Мускулест, строен, на бело. Без нужда да ядеш, да акаш, с нужда само и единствено да стреляш.
Бомберман. Не беше кой знае какво, но имаше логика в нея, а малко или много ни караше да мислим. Беше далеч по-интересно от детската градина и училището, където трябваше да се разправяме само с тъпанари с неизмити зъби. Ти си този с бялата кърпа на главата, дето му се виждат само очите. Това навярно е вдъхновило бая талибани.
Пакман. Събираш всички точки в полето и се опитваш да качиш левел, докато некви други ти пречат. Нещо като живота в България, само дето на играта имаш три живота. Лошите са духчета. Сънувахме ги едно време и ни стряскаха на сън, а мама, о, мама, тя тичаше от другата стая да види какво му е на детето.
Доктор Марио беше една от досадните ни игри, но въпреки това имаше нещо готино в нея. Нещо като тетрис, само че редиш хапчета. С усмивка си спомняме как лудата ни стринка я играеше по цял ден и забравяше да си пие лекарствата. Играта е дала мотивация на цяло поколение доктори. Убий вируса. Извади болничен лист. Дай направление и източи Здравната каса.
Мортал Комбат е епична игра, на която можеш да извадиш джигера на своя опонент с някой фатал или брутал. Така се казваха едни много зверски удари, които за да направиш, трябва да знаеш правилната комбинация от няколко копчета. Хакерска работа. Най-сигурният бой е този, в който натискаш всички копчета без ясна идея какво искаш да направиш.
Ех, тия танкове, колко ги обичахме. Една от най-най-най любимите ни игри. Пазиш орела на Хитлер и чегариш по другите танкове, като рутиш тухли и се надяваш да хванеш броня и иконата за еволюция на танка. Така оръжието ти е по-силно и пращаш опонентите си директно на вторични суровини. Милитаризация от малки. Бас държим, че това е дело на американците.
Супер Марио Брос, брато! Братото на игрите! Обичахме на ниво 8-2, ако не бъркаме, да скачаме върху една костенурка и да трупаме животи до безкрайност. Само там можеше да постигнеш това, но рядко се случваше, защото това го можеха само добрите играчи. Няколко пъти сме я “превъртали”, демек минавали сме и последното ниво. Какво става после? Почваш от началото, но вместо да скачаш върху тия клюнестите създания, далечни братовчеди на Уди Кълвача, играта ти предоставя некви други животни с черупки. Не, не стават за ядене, нали ти казваме, че са с черупки.
