Когато Макбет чул, че няма от какво да се бои, докато дърветата от околността не започнат да се събират край замъка му, тиранинът въздъхнал с облекчение, защото „кога до днес, изскубнал корени, е тръгвал лес“?
Макбет явно никога не е бил на о-в Баро Колорадо в Панама.
В 9 часа вечерта е тъмно като в рог, но под конуса светлина от моя челник виждам как части от дърветата сякаш се отделят от тях и започват да скитат свободно. 10-сантиметрова клонка избръмчава над главата ми. Яркозелено листо се промушва през купчинка кафява шума и след като не намира там нищо интересно, запълзява към друга купчина.
Пристъпвам да погледна по-отблизо тези бродници и макар и да знам какво представляват, все пак съм смаяна от едва ли не комичната сериозност на тяхното превъплъщаване. „Клончето“ е от насекомите пръчици – великолепен екземпляр от разред Phasmatodea, който външно убедително наподобява набраздена дървесна кора, а цилиндричните му глава и тяло са осеяни с фалшиви пъпчици и следи от листни дръжки – дребните издутини и резки, които придават на клончето автентичен вид.
Денем тези насекоми се движат малко и е почти невъзможно да се различат от горския фон, който имитират. Разбира се, това е целта: да останат невидими за зорките хищници, които използват зрението си, за да ловуват. Падне ли нощта обаче, насекомите пръчици и листовидните скакалци се отърсват от своя растителен ступор, за да се нахранят и те – с листа и растителни отпадъци. В този момент можем да се възхитим на техните древни хитрини с помощта на нашето съвременно изкуствено осветление.
Мимикрията в природата може да очарова или отблъсква, но каквато и да я възприемаме ние, хората, едно е сигурно: хитростите дават резултат и природният свят изобилства с мистификатори, които запълват всяка екологична ниша и въвеждат в заблуда всички сетива. Биолозите едва отскоро систематизират легионите майстори на отвличащите маневри или проследяват еволюционните и генетични подробности на всяка подвеждаща маскировка. Понякога измамата служи за камуфлаж, който позволява на носителя да остане скрит за хищниците или за плячката, а най-често и двете. В други случаи имитаторът цели именно да бъде забелязан. Рибата въдичар поклаща глава, докато месестият й израстък започне да трепка като червей, примамвайки други риби. Смрадливите орхидеи пускат големи, яркорозови, зловонни цветове с вид и мирис на разлагащо се месо, за да привличат мухите месарки, които кацат върху цветовете, облепват се с прашец и може би помагат за размножаването на орхидеята.
Сетивните форми на мимикрията зависят от това кои сетива са най-добре развити при целевата аудитория. За нас, приматите с остро зрение, най-позната е зрителната имитация, предназначена да излъже окото. Такъв е случаят с речните жаби, които се спотайват на дъното и изглеждат също толкова хлъзгави, кръгли и неживи, колкото и лъскавите камъни около тях. Има обаче и звукови имитатори – например апетитната (за някои прилепи) нощна пеперуда арктиида, която ги отблъсква, като подражава на ултразвуковото цъкане на отровна нощна пеперуда, която прилепите избягват.
Съществуват и обонятелни имитатори като боласовия паяк – гениален парфюмерист, който примамва мъжки нощни пеперуди, като отделя секрет, копиращ до съвършенство аромата на женските. Срещат се дори осезателни „мимове“, например паразитна гъба, която обитава вътрешните камери на термитниците – на топло и влажно, далеч от конкуренцията. Как си осигурява това привилегировано положение? Като уподобява по форма и консистенция зрелите яйца на термитите.
Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от август 2009
