Паметникът на съветската армия предизвиква най-големи полемики и стана обект на ироничен попарт, зареден с политически послания
© Надежда Чипева
Неотдавна в тв дискусия, посветена на паметниците от времето на социализма, артистът Недко Солаков заяви, че с тях не трябва да се прави нищо, защото хората сами щели да спрат да ги забелязват с времето. Странна гледна точка, след като четвърт век не бе достатъчен, за да се случи това. Тъкмо обратното, монументите отпреди 10 ноември 1989 стават все по-натрапчиви. Ожесточените спорове, които те периодично предизвикват из медиите и социалните мрежи, все по-честите „набези“ върху тях, пълни с политически послания, го доказват.
Преди да започнем да спекулираме по темата, е добре да си припомним, че по същността си повечето артефакти от онзи период не са изобретение на социализма. Но те ярко демонстрират как този режим ползва остарели и излезли от употреба похвати в изкуството. Гигантски монументи на герои има от древността, като вероятно са най-сериозно развити в античния Рим. Като древно изобретение паметниците не са проблем само на постсоциалистическите общества. Има ги навсякъде и докъм края на ХІХ век са в приемливите граници за изкуство, а с тях често се занимават и големи артисти. Но само в бившите соцстрани те продължават да тормозят сетивата и мислите на хората и до днес. Защо други държави успяха да ги превърнат в минало и продължиха напред, а у нас те остават настояще, любима тема на всеки заядлив логоман?
Една от причините за това вероятно е, че тук просто няма друго – паметниците почти изцяло изчерпват скулптурата в публичното пространство. Дори в частен житейски план едно събитие става част от миналото ни едва когато ни застигне друго, което обаче трябва да бъде активно конструирано. В противен случай рискуваме да забуксуваме в спомените си, да заживеем единствено в тях.
Премахването на паметника не е достатъчно, за да промени мисленето
През втората половина на ХХ век, докато ние вдигаме и събаряме монументи, изкуството на запад от нас се променя динамично. Светът преживява минимализъм, попарт, институционална критика, „ленд арт“ (чийто ярък представител е артистът от български произход Кристо). Новите творби по един или друг начин „разконспирират“ паметниците и техните средства за въздействие, докато в същото време в хората, които минават край тях, се извършва една несъзнателна промяна на отношението към монумента.
През 1970 г. Кристо опакова паметника на Леонардо в Милано.Фотограф: Harry Shunk, Official website of Christo and Jeanne-Claude
Тази промяна не засяга нито художествената стойност на някоя творба, нито таланта на нейния автор. Става дума за скъсване с определен начин на изразяване. Вълни като „институционалната критика“ например поставят под въпрос именно обекти с безспорни художествени качества – архитектурата на Гугенхайм, монументите по площадите на големите градове. През 1970 г. Кристо опакова паметника на Леонардо в Милано. Той запазва само основния щрих на скулптурата, а детайлите, които ни разсейват, са скрити. Авторът намеква, че докато се заглеждаме в тях, фигурата влияе на подсъзнанието ни чрез вертикалния силует, наподобяващ фалос. Кристо не твърди, че това произведение няма художествена стойност, а показва, че е дошло време да се разделим с определени начини за въздействие – по исторически, културни и най-вече етически причини.
През 1999 г. Марк Уолингър монтира скулптура на Христос с младежки пропорции върху празна основа за паметник на „Трафалгар скуеър“ в Лондон.Фотограф: John Riddy, Anthony Reynolds Gallery
Съвременното изкуство не оценява по-старото, а го „разнищва“ визуално. Разобличава „хватките“, с които паметникът ни влияе: абсорбира вниманието ни, потиска ни или да ни кара да чувстваме величие и респект. Дори не е необходимо подобна критика да се случи върху самия монумент. Например първото, което правят работите на Раушенбърг, както и на Доналд Джъд, Карл Андре и повечето минималисти, е да премахнат постамента, характерен за скулптурите преди тях. Тези произведения често са по-ниски от човешки ръст и така ни карат да гледаме надолу. По този начин осъзнаваме, че традиционно паметниците насочват погледа ни в небето – където би трябвало да е Бог? Темата за постамента и „нечовешките“ размери, характерни за този жанр, е особено видима в „Ecce Homo“ на Марк Уолингър. През 1999 г. той монтира скулптура на Христос с младежки пропорции върху празна основа за паметник на „Трафалгар скуеър“ в Лондон. Съотношението между човек и постамент е толкова драматично нарушено в полза на постамента, че на всеки му става ясно какво всъщност правят гигантските паметници с нашата психика.
„Скулптурата в публично пространство не може да промени света, но тя е катализатор на мисълта. Да виждаш, означава да мислиш, а да мислиш, означава да виждаш“, казва американският артист Ричард Сера. Неговото произведение „Смяна“ (1970-1972 г.) представлява ограда, която лъкатуши в полето, а публиката се движи от едната й страна. Височината e 1,50 м, така че зрителят е подтикнат да разглежда панорамата извън „стената“ по конкретен маршрут. Тази творба „децентрира“ скулптурата, тя ни кара да гледаме не в нея, а извън нея, но освен това ни подтиква да осъзнаем, че погледът ни и панорамата, която виждаме, се контролират изкуствено от линията на „стената“. „Ако промениш начина, по който хората виждат нещата, ще смениш и начина им на мислене. Това щеше да е невъзможно, ако нямаше публични скулптури“, твърди Сера.
Произведението „Смяна“ (1970-1972 г.) на американския артист Ричард Сера представлява ограда, която лъкатуши в полето, а публиката се движи от едната й страна.Фотограф: Michael De Vos, Wikimedia
В края на 70-те години на ХХ век американският артист Майкъл Ашер премества за около месец паметника на Джордж Вашингтон от централния площад на Чикаго вътре в Института по изкуство. Поставен в уютна стая с другите експонати, лишен от своя постамент, позеленелият от времето и климата бронзов монумент изглежда нелеп и префърцунен. Той постепенно загубва въздействието си върху жителите на града.
Може би най-интересен от гледна точка на нашите проблеми е Ханс Хааке. Немец от еврейски произход, той не спира да се връща към темата за фашизма. След Втората световна война германците унищожават паметниците на бившия режим, но според Хааке фашизмът е другаде – той е начин на мислене. Човек не може да си легне тоталитарист и да се събуди демократ, дори и паметникът на Хитлер да го няма на площада. Работите на Хааке ни показват колко ненужна операция е премахването на монументи, ако мисленето не се променя постепенно. Затова той символично ги връща обратно. През 1988 г. на площада в Грац Хааке възстановява разрушен хитлеристки обелиск от 1938 г., загатвайки, че фашизмът е още жив. Намекът му е емпирично потвърден: след няколко дни скулптурата е взривена, а полицията залавя извършителите – членове на неонацистка групировка.
